От 10 ноември 1989 г. – дата, останала в историята ни – изминаха 29 години. Време, което условно нарекохме Преход, с напразната надежда той да бъде кратък и справедлив. Вече няколко поколения нямат личен спомен от тоталитарния режим. А дори и хората, които са прекарали в онази България на Тодор Живков част от съзнателния си живот, вече са забравили как точно изглеждаше този период. Или помнят само светлата му страна, ако не са потъвали в тъмната му. Но ако са от семействата, преследвани и почернени от комунистите, преживели ужаса на концлагерите, унижението и несгодите на интернирането, невъзможността да упражняват професиите си, а децата им – да завършат университет, то едва ли изпитват носталгия по евтиния хляб, профсъюзната карта за почивка на море или равния достъп до здравеопазване и образование в тоталитарната държава.

Вярно е, че като народ страдаме от къса историческа памет, а в определени моменти – и от колективна амнезия.

Но ако искаме да разберем добре времето след 10 ноември 1989 г. и да си обясним защо за тези три десетилетия страната ни са напуснали близо милион и половина българи в търсене на по-добро бъдеще за себе си и за децата си, а други един милион (от общо 4 милиона население в трудоспособна възраст) обмислят възможности за емиграция, трябва да научим цялата истина за предишния режим и за това кой и как моделира Прехода. Въпреки че в България все още няма институт за националната памет и въпреки че историческата наука продължава да е длъжник на обществото за осветляването на тези близо 80 години от миналото ни, вече има немалко книги, посветени на престъпленията на комунистическата партия и държава.

Ако поколенията на родителите и децата имаха интерес към най-новата ни история, щяха да знаят цената на безплатното образование и здравеопазване в периода на неосъществения социализъм. Щяха да знаят, че още през 1960-та – 16 години след кървавия Деветосептемврийски преврат на комунистите, извършен при съветската окупация на България –

държавата е била неплатежоспособна и не е можела да връща стари кредити на СССР.

Щяха да знаят, че това е станало причина Тодор Живков да подари златния резерв на страната на Никита Хрушчов и как над 20 тона злато са транспортирани в трезорите на Госбанк (държавната банка на Съветския съюз). Щяха да знаят, че всяка година България е превеждала по стотици хиляди долара годишно в секретен фонд „Москва“ за финансиране на Коминтерна и за износ на революция.

Щяха да знаят как бяха източени предприятията, от които към 1987 г. едва 10% са останали конкурентноспособни, а после и как държавната собственост бе трансформирана в частна. И в чии ръце отиде ограбеният национален капитал. Щяха да знаят истината за ролята на Държавна сигурност в създаването след 10 ноември на опозиционните партии и разрушаването им години по-късно отвътре. Както и защо и до днес България е без силна автентична десница. И още много други факти и събития, част от бекграунда на тоталитарния режим у нас и последвалия го Преход, без които никога няма да научат истината за най-новата ни история.

Невежеството е най-благодатната почва за манипулиране на съзнанието, а най-добрите инструментите за това са медиите.

Днес заспиваме и се събуждаме в интернет и имаме достъп до всеки сайт, вестник, радио или телевизия по света. Но преди по-малко от половин век беше различно. Особено в еднопартийната държава, където всеки информационен източник – вестник, радио или телевизия – беше под тотален идеологически контрол. А цялата машина за новини работеше за утвърждаване на партийната доктрина и за облъчване на населението с лъжи и заблуди за света отвъд желязната завеса.

Като всеки от моето поколение, което на 10 ноември 1989 г. навлизаше в Христова възраст, помня продукцията на комунистическата пропаганда от вестниците, радиото и телевизията на Живковия режим. Новините, репортажите за ударници и герои на труда, за строителството на социализма, а след това и на развитото социалистическо общество (от което до комунизма ни делеше само една крачка); интервютата с партийни величия, отразяването на конгресите и успехите на БКП, изпълнените петилетни планове… Цялата информация беше под контрола на отговорните редактори и можеше да бъде публикувана или излъчена единствено с тяхната санкция и подпис. А Държавна сигурност бдеше и в медиите някой враг да не оклевети властта или да омърси чистотата на комунистическия идеал.

Помня и как същата репресивна машина, в опит да спаси режима от тоталния му крах, използва способни журналисти с определени морални характеристики.

Те получиха правото да водят авторски предавания в радиото и телевизията с критичен тон към властта, които изглеждаха на публиката като оазиси в пустиня. Помня и краха на илюзиите ни, когато в годините на прехода бяха извадени техните агентурни досиета.

Бях кореспондентка на БНР, когато през 2002 г. в Стара Загора Методи Андреев обяви за първи път, че журналистката Божана Димитрова, водеща години наред рейтинговото „Разговор с вас“ по „Хоризонт“, е с агентурно досие. Разбира се, новината, която изпратих, не беше излъчена, но после се появи в други медии. По-странното за мен бе, че ме попитаха да не би да съм луда да очаквам тази информация да излезе в ефир, когато Божана е все още кумир за толкова хора, включително и за свои колеги. А години по-късно същата журналистка стана една от основните героини в документалния филм „Олово срещу словото“, направен по повод 80-годишнината на БНР от Поля Станчева, в чийто първи мандат като неин генерален директор бившата водеща бе избрана за председател на Обществения съвет на медията.

Опитите да се отворят досиетата на ДС срещаше упорита политическа съпротива през годините и едва третият закон от 2006 г. позволи това да започне да се случва неизбирателно. Но желанието на БСП да скрие зловещата истина за това колко много хора, част от тях жертви, са били обхванати в отровната паяжина на репресивния апарат на тоталитарния режим не стихва и до днес. Социалистите не спират да твърдят, че тази тема не вълнува никого, най-малко младите, а през 2017 г. внесоха законопроект за закриване на Комисията досиетата.

Връщам се отново към ДС, защото тя създаде задкулисието на Прехода и мафията и отрови демокрацията у нас още в родилните ѝ мъки.

Но особено зловеща беше ролята ѝ в зората на свободния печат в България, когато след десетилетия на живот в несвобода, жаждата за себеизразяване на обществото ни водеше до появата на нови вестници едва ли не всеки ден. А колекционерската страст да се събират първите им броеве се бе превърнала в маниакална. Някои от тях се задържаха на пазара колкото ланския сняг, но чрез внедрените агенти на Държавна сигурност в редколегиите им оклеветяваха, омаскаряваха, съсипваха човешки и политически съдби. И най-страшното – посяваха отровните семена на недоверие към демокрацията като политическа и ценностна система, които години по-късно избуяха като носталгия по режима на бившия диктатор.

Един такъв вестник, „Синя поща“ – седмично издание на СДС в Стара Загора (градът след столицата с най-много вестници в първите години на Прехода) – в продължение на повече от половин година във всеки свой брой излизаше с клеветнически публикации срещу мен и с абсурдни твърдения, като например това, че съм комунистка. Вестникарското ми обругаване започна по повод изнесен от мен в ефира на Радио „Стара Загора“ случай, в който председателят на Народното събрание яде и пи на една трапеза със съпартийците си в местен ресторант, а сметката плати едно от все още държавните предприятия в града. Днес, на фона на грандиозната корупция в държавата, подобен репортаж би изглеждал като детска закачка. Но тогава, в очите на онова, както се оказа, малцинство от обществото, жадно за почтеност, особено в редиците на новите партии, той изглеждаше драматичен.

Защото ни показваше, че моралната промяна, която очакваме, е невъзможна, че манталитетът е същият, че властта е цел, а не средство да служиш на обществото.

Вестникарската атака продължи и в подкрепа на реакцията срещу провежданата от мен реформа в радиото като главен редактор. Тази съпротива с използването на разнообразни непочтени средства, като фалшивата гладна стачка, както разбрах години по-късно, е била организирана от агентурата на ДС в обществената медия. А публикациите в „Синя поща“ подписваше второразряден стихоплетец, чието досие на доносник излезе преди няколко години. Този сюжет, достоен за отделна книга, би разкрил достоверно (доколкото позволява една субективна и нелишена от емоция гледна точка) как изглеждаха Преходът в едно посттоталитарно радио и болезнените и съпроводени с трусове опити за трансформацията му в нова и демократична медия. В скоби казано, на мен, като активен участник в този процес, извън моралните щети, тази неравностойна битка ми струваше тежко заболяване, което продължава да ме измъчва и до днес.

Разказът за появата на новите медии след 10 ноември, за техните собственици и главни редактори, част от които излязоха от същите агентурни журналистически среди, за включването на част от тях в манипулативните сценарии за дискредитиране и демонизиране на отделни партии и политици като Иван Костов например, е много важен разказ. Защото той помага за разбирането на сложните процеси, които протичаха в политическия, икономическия и социалния живот в България в последните 30 години. През този разказ става прозрачно ясна колаборацията между партиите на статуквото, които се сменят периодично във властта, но изпълняват споразуменията от Кръглата маса, които направиха възможен точно този Преход и създаването на фасадната демокрация.

Двайсет и девет години след 10 ноември доживяхме и гласуването на нов медиен закон,

внесен от магнат без грам обществено доверие, чиито вестници, телевизии и онлайн издания (макар и с други собственици) са сред най-манипулативните на пазара. Последен пример за страха на задкулисието от медии, които непрекъснато го осветляват и така застрашават устоите му, беше публикуването в едно от изданията на #Кой на списък с вестници и сайтове, които „разпространяват фалшиви новини“. Това е само един пример. Той обаче показва, че разказът за ролята на медиите в българския преход е необходим. И трябва да продължи.

Заглавна снимка: © Бистра Иванова

Венелина Попова

Венелина Попова

Дългогодишна журналистка в програма „Хоризонт“ на БНР, кореспондентка от Стара Загора. Носителка на наградата „Паница“ за гражданска доблест. За свои разследвания е минала през два съдебни процеса, и двата с оправдателни за нея присъди. Вярва в силата на независимата и честна журналистика.