Превръщат ли се САЩ в геронтокрация?

Да си представим една от онези задачи по математика, с каквито, ако имате деца, вероятно се измъчвате поне веднъж месечно у дома. Или поне нещо подобно на такава задача. Дядо ви е роден през 1942 г., а брат му – през 1946 г. И двамата имат проблеми с говора, често не разбирате какво изобщо се опитват да ви кажат; не са във върхова физическа форма (логично) и познават миналото много по-добре от настоящето (братът на дядо ви даже упорито настоява, че човек може да се върне в миналото). В задачата се пита: на кого от двамата бихте поверили управлението на една от най-важните държави в света? 

Задачата по-скоро отива към философска дилема като тази с трамвая/влака. Към разклонение на две линии се задава трамвай. На едната линия е завързан само един човек, а на другата – четирима. Как ще смените стрелката и кого ще решите да убиете? Така се чувстват много американци, за които изборите този ноември са повторение на вота от 2020 г. Проявленията са много: недоволство от двупартийната система, недоверие спрямо Доналд Тръмп и Джоузеф Байдън от страна на избиратели в собствените им партии, морално огорчение за позицията на САЩ спрямо Израел и Палестина, все по-отчетливо радикализиране и в двете посоки на политическия спектър. 

Сред най-съществените проблеми обаче си остава възрастта на двамата кандидати: настоящият президент Джо Байдън е най-старият в историята на страната, следван от Роналд Рейгън. Алтернативата не е особено добра, тъй като Доналд Тръмп е на трето място в тази класация. Но президентските избори всъщност са само проявление на много по-голям проблем.

Демократическата партия – страх и липса на визия 

През 2020 г. Джо Байдън се наложи не като идеален, а като компромисен кандидат. По време на първичните избори той се изправи срещу Бърни Сандърс, Елизабет Уорън, Майкъл Блумбърг и Пийт Бътиджидж, всеки от които има немалък политически капитал. 

Сенатор Сандърс (р. 1941 г.) от Върмонт беше изключително популярен както на първичните избори през 2016 г., така и на последните, но съдбата му отреди вечното второ място. В Демократическата партия съществуваха опасения, че неговите политики биха могли да отблъснат по-центристки настроения електорат, тъй като в САЩ те се определят като твърде леви. (Повечето европейски държави, сред които и България, прилагат много от принципите и идеите, зад които стои Сандърс; подобно на доста интелектуалци от американските леви среди, и той има сериозни пропуски в осмислянето на тоталитарния характер на левите режими, сред които авторитаризма и колониалната история на СССР например.) 

Подобен е и случаят с Елизабет Уорън (р. 1949 г.), сенаторка от Масачузетс, която също е прогресивна, макар и по-умерена от Сандърс. Кандидатурата на бившия кмет на Ню Йорк – филантропа и бизнесмен Майкъл Блумбърг (р. 1942 г.), беше смятана за недостатъчно популярна, за да спечели подкрепата на всички делегати от партията. Пийт Бътиджидж (р. 1982 г.), понастоящем министър на транспорта в администрацията на Джо Байдън, също не успя да се пребори за номинация, но е смятан за една от политическите надежди на Демократическата партия. 

За избирателите основните качества на Джо Байдън бяха две. Първото – че е центрист, компромисен избор между различните крила на партията, които имат свои идеи за воденето на политика. Второто – че не е Доналд Тръмп. След четири години на непрестанни скандали, чести промени в кабинета, противоречиви пресконференции, пропаганда и хаос, както и в контекста на току-що започналата пандемия САЩ избраха да се върнат към познатото, надеждното, спокойното. А Джо Байдън даде индикации, че се кандидатира само за един мандат, за да бъде свързващ президент между ерата на политическия цирк и бъдещето, което идва все по-бързо. 

Оттогава изтече много вода: привърженици на Тръмп вдигнаха най-пародийния бунт в историята, който, за съжаление, взе жертви; пандемията блокира глобалната икономика, а политици не само в САЩ, но и в България и по света видяха в това удобна възможност да обвинят опонентите си за икономическата стагнация и да подсилят различните си популистки наративи; същевременно корпоративната власт продължи да се консолидира, а големите корпорации използваха пандемията и последвалата инфлация, за да натрупат рекордни печалби. Русия нахлу в Украйна, Израел превърна правото си на защита срещу „Хамас“ в оправдание за изтребление на цивилни. В САЩ неравенствата се задълбочават до рекордни нива, а топ 1% от най-богатите американци притежават повече богатство, отколкото цялата средна класа. 

Джо Байдън не успя да постигне обединението, към което се стремеше, напротив – решенията в държавата продължават да се вземат на идеологическа, а не на рационална основа. Да не говорим, че на първо място по-често се поставят интересите на бизнеса, а не на обществото, особено в по-дългосрочен план. Така например огромна част от федералните пари за устойчива и чиста енергия се инвестират в разширяване на магистрали – ход, наричан от експертите „бомба със закъснител“. 

Републиканската партия – завръщане в миналото и християнски талибани 

За онези, които смятат, че решението е Доналд Тръмп, новините не са добри. Републиканската партия не може да се откъсне от образа на бившия президент, който продава не решения, а мечти, и го прави добре. Платформата на консерваторите прилича повече на култ към личността на един човек, който няма грешен ход и който с действията си влиза в противоречие с всички ценности за законност и ред, зад които партията уж стои. 

Републиканците призовават за още от същата дерегулация, довела до най-големите неравенства в САЩ от Голямата депресия насам и до безпрецедентна консолидация на бизнеса, вследствие на която де факто неизбрани демократично личности разполагат с неограничени възможности да въздействат на законодателството, включително и чрез Върховния съд. 

Консервативно настроените политици отричат човешкия фактор в климатичните промени и подобно на ситуацията в Путинова Русия се борят с плашила като ЛГБТИ+ общността, забраняват книги и преподаването на исторически факти и възстановяват „традиционните ценности“, които никой не успява да дефинира, но подозрително съвпадат с доктрините на най-крайните християнски религиозни секти. Решението на доминирания от консервативни съдии Върховен съд да отмени конституционното право на аборт е довело до по-голяма смъртност сред жените в щатите, където абортите са забранени, както и до ужасяващи истории, в които жени рискуват или губят живота си вследствие на отказ да бъдат прекратени бременности, в които плодът не може да бъде износен. 13-годишно изнасилено момиче в Мисисипи ражда, след като щатът отказва аборт, а майката не може да си позволи да пътува до друг щат за процедурата. Подобни истории не са рядкост. 

Републиканците се обявяват срещу социалното подпомагане и искат да орежат пенсионните фондове и здравните осигуровки, не предлагат и решения за кризата в образованието, например за липсата на обществени детски градини за деца под петгодишна възраст. САЩ остават единствената от развитите държави без платено майчинство/бащинство. Въпреки че рекорден брой хора в страната умират вследствие на масови стрелби, престъпления и самоубийства с огнестрелни оръжия, републиканците настояват, че притежанието на оръжие не бива да се регулира или ограничава. Партията, която защитава светостта на живота, не се интересува от всичко това. А списъкът може да продължава до безкрай. 

Политическото шоу и невидимият консенсус 

Американците имат мнение по повечето от изброените проблеми. И независимо от това, което виждаме в социалните мрежи и медийното пространство, съществува известно единодушие относно решенията. Мнозинството американци например смятат, че абортите трябва да бъдат легализирани, като разликата в мненията е относно периода на прекратяване на бременността. Мнозинството американци искат по-стриктна регулация на огнестрелните оръжия. Мнозинството американци се обявяват срещу монопола в бизнеса. Мнозинството американци смятат, че е задължително да има платено майчинство/бащинство. Доколко обаче обикновеният избирател може да прозре отвъд политическия шум, поляризацията, политическата пропаганда и дезинформацията и да свърже проблемите с определени тенденции извън идеологическата рамка на двупартийната система? И ако това е възможно, колко по-очевиден би бил консенсусът? 

Дори големите стари медии (т.нар. legacy media) не успяват да излязат извън отразяването на политиката като риалити шоу, в което скандалът и думите, извадени от контекст, генерират кликове, а съответно и печалба. Както и другаде по света, журналистиката в САЩ е в криза, породена не само от общественото недоверие, дигитализацията и дезинформацията, а и от остарели методи на отразяване и неспособност за откриване на бизнес модели, които да не налагат големи компромиси с обществения интерес в името на финансовото оцеляване. 

Могат ли (буквално) стари лица да решават проблемите на новото време? 

От всички изброени кандидати на първичните избори на Демократическата партия през 2020 г. само Пийт Бътиджидж не е роден през 40-те години на миналия век. При републиканците положението е малко по-добро, но радикализацията на партията компенсира сравнително по-младите кандидати. Средната възраст на сенаторите в момента е 58 години; средната възраст на населението на САЩ – 38 години. Това е вторият най-стар Сенат в историята на държавата. Мич Макконъл е сенатор от 1985 г. Нанси Пелоси – от 1987 г. 

Въпросът за възрастта не се ограничава до когнитивните способности и енергията за справяне с тежката работа. Той засяга и нуждата да се наваксат и разберат все по-интензивните промени в света, които определят живота на милиони, и то не само в Америка. Тези липси станаха явни в абсурдните въпроси по време на изслушването на Марк Зукърбърг, основателя на Facebook, през 2018 г., а и при много други изслушвания оттогава насам. Аналоговият опит и мислене често не успяват да се справят с предизвикателствата на дигиталната епоха. Същото важи и за ускорената глобализация, раждането на интернет културата, хибридните войни, информационните операции. 

На второ място, въпросът засяга и представителната демокрация. Половината от Сената е съставен от двете поколения, родени между 1925 и 1964 г. Американците обаче са значително по-млади, а същите две поколения съставляват 26% от населението. Липсата на ограничения в мандатите, които могат да бъдат отслужени, е проблем, по който отново има единодушие: 87% от американците смятат, че подобни ограничения са необходими. Хората, които трябва да ги прокарат обаче, се възползват именно от тяхната липса. 

Опитите за обявяването на дискусията за „ейджистка“ срещат редица контрааргументи. Сред основните не е, че Байдън е непременно неспособен президент или че по-младата възраст задължително е гарант за добро управление (макар в обратната посока да съществуват ограничения – кандидатите за президент трябва да имат навършени 35 години). Става дума за поколението, на което Байдън (както и Тръмп) е символ и което се е възползвало от редица привилегии – те са по-скоро изключение в историята, отколкото правило.

Както пише журналистът Финтън О’Тул, поколението на бумърите (родени между 1946 и 1964 г.) се възползва от необичайно гъвкава социална мобилност, която по време на техния живот спада до изключително ниски нива за следващите поколения. В исторически план по-старите поколения предават щафетата и стават по-малко значими за обществените решения с напредването на времето.

Но бумърите са изключение от това правило. Икономическата им сила само нараства с времето, а културната им значимост – или поне тяхното настояване, че са значими – е все така силна. Макар и да не са най-многобройното поколение, те имат по-голяма финансова възможност да правят дарения за политически кампании и са най-активно гласуващата кохорта от населението. Същевременно техният начин на живот, преживявания и възприятия са коренно различни от тези на децата и внуците им не само по отношение на икономиката, но и на расовото и социалното разнообразие – бумърите са най-бялото поколение в историята на САЩ, което се дължи на редица фактори. 

Байдън, който има дълга политическа кариера, символизира всичко това. За разлика от него, Тръмп е по-свеж, на политическата арена е едва от десетилетие. Но разликите свършват дотук. Иронията си проличава в това, че Великата Америка, към която той иска да върне САЩ, прилича на следвоенната Америка, в която социалната държава е в своя апогей, и благодарение на това просперира цяло едно поколение. 

Остаряването на политическата класа в САЩ и вкопчването ѝ във властта е символ на огромната пропаст между поколенията вследствие на радикалната промяна в начина на живот през последните три десетилетия. Технологичните и социалните революции, както и все по-неустойчивият икономически модел в комбинация с явните последствия от промените в климата и все по-настървения за войни свят раждат нов електорат, който не само че не живее по-добре от предходните поколения, но и се оказва по-изолиран от властта и по-принуден да се бори за съществуването си през радикализиране, независимо дали в посока към религиозното и консервативното, или към социализма. 

Тръмп е явният резултат от тази тенденция в едната посока, подсилен от медийната машина на Роджър Ейлс и Рупърт Мърдок. Байдън е отказът на демократите да приемат, че светът от вчера си е отишъл и че ще бъдат нужни коренни промени, включително и прощаване с някои от привилегиите, от които се ползва целият политически елит на САЩ независимо от цветовете, които развява. В историята на САЩ е имало и други такива периоди на напрежение и неизбежна промяна, за които ще разкажем друг път. Най-старата демокрация отново ще оцелее, това е почти сигурно. Въпросът е колко още време ще тъпче на едно място и ще си затваря очите пред урагана на бъдещето, който се задава на хоризонта. Засега 2024 г. се оказва връщане назад към 2020 г. Последствията обаче могат да бъдат много по-болезнени.