Приключението „12+3“: Галина Спасова за 30-тата годишнина на легендарното предаване по „Хоризонт“

Сайтът Приключението „12+3“ е направен от създателите на легендарното предаване „12+3“ на програма „Хоризонт“ на БНР по случай 30-годишнината от старта му на 4 януари 1989 г. Целта на авторите е да разкажат историята на предаването от първите му години до репресиите и уволненията на журналисти в радиото през 1995 г., разказва пред „Тоест“ Галина Спасова, която е част от първия екип на предаването.

„За тези събития има документи, само аз съм написала 32 страници веднага след уволнението ни, тоест всичко е запазено за историята. Нашата идея беше да обясним какво сме направили в началото и защо искахме да го направим така. Да разкажем за нашата убеденост и вяра, че този опит и маниер на работа ще може да се разпространи в цялата програма и да се формират и други екипни предавания от такъв тип.“

Венелина Попова: Успя ли да стане „12+3“ модел за „Хоризонт“?

Галина Спасова: Не. Единствените такива две места за кратко време бяха сутрешният блок и „12+3“. Но в сутрешния блок никога не е имало подобен тип екипност. Там си имаше, както и досега, водещ и редактор. Останалите не ходеха сутрин на работа, тоест двамата си подготвяха сами предаването.

ВП: Всъщност може ли да се каже, че „12+3“ стана такова, каквото го помним отпреди 30 години, защото имаше съвпадения на обществено-политическа ситуация и екип от журналисти съмишленици?

ГС: Които се „самонаправиха“. Не началниците формираха този екип, а Данчо [Йордан Лозанов] преценяваше с кои хора може да работи. И това, за което ние в началото страшно воювахме, беше да имаме избор на определени звукорежисьори и музикални редактори. Защото ако не се разбираш с този, който ти се падне по график, ако не сте от една кръвна група, екип не може да се направи. Освен това никога повече в радиото, в нито един момент след 1995 г., не е имало такъв тип работа в което и да е предаване – тоест всички да отидат и всички да работят днес за предаването. Тогава един водеше, но всички останали работеха за днешното предаване. И всички вкупом после – за утрешното и за вдругиденшното, всички в екип. Това повече в радиото никога не се повтори.

ВП: Какво е обяснението ти за тази еуфория тогава?

ГС: Разбира се, че през януари 1989 г. вече много силно миришеше на някаква промяна. Но в същото време имаше и засилена репресия, защото тази промяна не се усещаше само от нас. Особено когато започнаха събитията в Централна Европа, започнаха и указанията по нашите летучки – аз съм описала в сайта как шефът на екипа ходеше на тях с тетрадка с особено ценни указания. И там се появяваха изречения като „никакви подробности за събитията в Унгария“ например.

ВП: Не мога да си обясня и до днес как радиото пропусна да запази в Златния си фонд тези първи години на предаването, които съвпаднаха с началото на Прехода.

ГС: Нямам обяснение, по-скоро е някаква леност. Ако някой репортер специално е занесъл нещо свое във фонда, за да се запази, то е останало. Но тогава ние нито имахме време, нито сме мислили за това.

ВП: Явно никой от нас тогава като журналисти не е осъзнавал, че това е история, която трябва да се запази.

ГС: Разбира се, ние сме си давали сметка за много неща. Например, че излъчваме първото интервю с Мария – дъщерята на Тодор Александров, или първото интервю с настоятеля на Желязната църква в Истанбул – бай Стефан Ковачев, който беше много възрастен и дойде директно в нашето предаване. Тогава никой не беше чувал за него и ние първи поставихме въпроса за състоянието на църквата и за реставрацията ѝ и започнахме на място да събираме пари, на момента още в „Хоризонт“.

Освен това си мислехме, че това е само началото на нещо и то ще продължи. Никой от нас не е предполагал, че само 4 години по-късно, през 1994 г., ще настане голям обрат; че ще се завърне от Москва Борислав Джамджиев и ще го направят директор; че ще има друга политика като бивш човек от Държавна сигурност.

ВП: Тогава ДС беше силна в радиото, нали?

ГС: Разбира се – и Джамджиев, после и Вячеслав Тунев [генерален директор на БНР от 1995 до 1997 г.] също беше от ДС. Оказа, че „12+3“ беше само един остров, който не беше трудно да бъде потопен при промяната на политическата обстановка. Но все пак това беше един изключителен експеримент в историята на радиото, в който в продължение на няколко години имаше абсолютна свобода. Между 1990 и 1994 г. никой от нас не е представял схеми какво ще има в предаването, то се правеше на живо. И всичко беше оставено на нашата лична и професионална отговорност, съвест и преценка. И това, за щастие, бяха и най-силните години за радиото – от гледна точка на рейтинга, на слушаемостта, на авторитета на предаването. Ако ние не сме били на висотата на професионализма и на почтеността, аудиторията щеше да разбере това.

ВП: Да не забравяме, че в онези години нямаше журналистически етичен кодекс.

ГС: Нито Закона за радиото и телевизията – всичко зависеше от морала.

ВП: Какво усетихте тогава по-силно вътре сред колегията в радиото – професионална завист или подкрепа?

ГС: В началото имаше професионална завист, в самото начало. Но тя беше много под сурдинка, с едва забележими изяви от някои хора. Докато вече към 1995 г., когато се видя, че палачинката се обръща, тези, които бяха конформистки настроени, започнаха да се ориентират към новото ръководство на програмата и да мислят, че „ако тези ги няма, ще заемем техните места“. И то така и стана. Факт е, че всъщност известната подписка на 34-мата срещу цензурата в „Хоризонт“ от късната есен на 1995 г. сложи начало на голямото разбунване. Само за няколко дни подписите под този документ се удвоиха и утроиха. Присъединиха се колеги от другите програми и дирекции на радиото. Тогава имахме огромна подкрепа и от обществото, от различни организации и гилдии – от БАН, от Университета.

ВП: Тогава все още имаше огромна обществена енергия и вяра в промените.

ГС: Да, тогава президентът Желю Желев покани представители на протестиращите от радиото на среща. Всичко това доведе до обсъждане как да се потуши този протест. Както разбрахме после от една излязла наскоро книга с анкети с генералните директори, Вячеслав Тунев обяснява как по високите партийни нива и от правителството е бил подготвен списък за уволнение с имената на 20 души. И как той се борил да не са 20, а по-малко, за да не се предизвика трус. Така останахме 7. А на другия ден след уволненията, по инициатива на Нери Терзиева, Бойко Станкушев и Петко Георгиев, се създаде „Свободно слово“ като журналистическа организация извън радиото, месец след като ние вече бяхме регистрирали сдружението в радиото.

ВП: Мислиш ли, че сега е възможен нов прилив на енергия и такова екипно обединение на колеги с една-единствена цел – да се прави честна журналистика?

ГС: Да, такива островчета има и винаги може да изникват. Но те нямат голямо значение тъкмо защото са островчета и защото усилията са ограничени и кратковременни.

Още за историята на предаването „12+3“ и увлекателни разкази за времето на Прехода прочетете на сайта Приключението „12+3“. Заглавната снимка също е взета оттам с разрешението на Галина Спасова. На снимката са първите водещи на предаването: седнали отляво надясно са Георги Папакочев, Йордан Лозанов, а прави – Петко Георгиев и Чавдар Стефанов.