Пустият град: Новата дистопия 2020

Цял ден, често до ранните утринни часове, тропотът на нозе отекваше нагоре-надолу по стълбището пред кабинката на Уорд. Вградена в една тясна ниша до завоя на стълбата между четвъртия и петия етаж, шперплатовите ѝ стени се огъваха и скърцаха при всяка стъпка като дъски на гниеща вятърна мелница. Повече от сто души живееха на най-горните три етажа в тази стара къща с мебелирани стаи под наем и понякога Уорд стоеше буден на тясната си койка до два-три часа сутринта, броейки машинално последните наематели, които се прибираха от нощните кинопрожекции на стадиона, отстоящ на половин миля. […]

Уорд поне се радваше на известно уединение. Два месеца по-рано, преди да дойде да живее на стълбището, той делеше една стая със седем души на приземния етаж на една къща на 755-та улица и непрестанната навалица, която си пробиваше път край прозореца му, го бе довела до състояние на изтощение. Улицата беше винаги претъпкана, непрекъснато се чуваше глъчка и тътрещи се нозе. Към 6:30, когато се събуждаше и бързаше да заеме мястото си на опашката пред тоалетната, тълпите вече задръстваха улицата от тротоар до тротоар, а глъчката се подсилваше на всяка половин минута от грохота на надземните влакове, които профучаваха над магазините от другата страна на пътя.

Така започва разказът Billenium*, писан през 1961 г. от големия съчинител на архитектурни (и всякакви други) дистопии Джеймс Балард. В недалечното бъдеще населението на Земята е достигнало 20 млрд. души, 95% от които живеят в огромни градски агломерации. Села не съществуват, всеки свободен квадратен метър градска периферия се използва за земеделие, а едновремешните поля и ливади са станали индустриални райони. Градовете са спрели да растат и само се уплътняват. Всички площади са застроени, а големите публични сгради са или съборени, или разделени на множество малки жилищни единици – по 4 кв.м свободна площ на човек. Говори се, че скоро ще я намалят на 3.

Разказът на Балард усилва до максимум страха от бурната следвоенна урбанизация и ужаса от живота в претъпкания град. Един ден, на излизане от кинопрожекция на стадиона например (на стадиона, естествено, кината отдавна са станали жилища), главният герой се озовава в гигантско пешеходно задръстване и остава приклещен в тълпа от 20 000 души за повече от 48 часа.

Новата „градскост“

През последните седмици обаче се оказа, че градовете са далеч по-ужасни празни, отколкото претъпкани – най-вече защото самата идея за „градскост“ изведнъж бе лишена от всякакъв смисъл. Абсурдните гледки на опустели улици и празни площади, на затворени паркове и заградени плажове създадоха друг вид дистопия – коренно различна от страховете на ХХ век.

Градовете са места, където непознатите се срещат, както някога бе отговорил социологът Ричард Сенет на въпроса „Какво е град?“. Срещата с (непознати) хора е вид граждански дълг, а анонимността на метрополиса прави хората безразлични към различното. Stadtluft macht frei, или „Градският въздух те прави свободен“ – по старата немска поговорка, която пази спомена от средновековен закон, че всеки избягал крепостен селянин става свободен, ако е живял поне една година и един ден в град.

Не съм предполагала, че е възможно само за няколко седмици да получим и да тестваме глобално формула за съвсем нов вид град – пустия град, където хора има, но те не бива да се срещат. Той е крахът на „градскостта“ за хората, разбира се – онази идея за кипяща от живот публичност, човешки мащаб и споделени пространства, която нови урбанисти и социално отговорни архитекти прокламират и проектират от десетилетия като основа на всеки успешен съвременен град.

Архитектурният авангард отива на село

А всъщност този текст трябваше да е за една изложба, открита в нюйоркския музей „Гугенхайм“ през февруари 2020 г.

От години холандският архитект Рем Кулхас подгрява света за големия си проект The Countryside. The Future. „През последните 10–15 години имаме обсесия от градовете. Над 90% от интелектуалната архитектурна дейност е фокусирана върху градските въпроси“, започна да повтаря той в своите интервюта.

Кулхас е със статут на легенда в архитектурните среди, „стархитект“ (от star „звезда“ и architect „архитект“), който мрази тази дума; играч, жонглиращ еднакво умело с големи инвеститори, съмнителни политически режими и академични сноби, но със сигурност все още сред най-радикалните живи архитектурни умове. Кулхас винаги е провокирал, правейки точно обратното на „актуалното“ в момента с любопитството на малко дете. Той „откри“ Ню Йорк и Западен Берлин още през 70-те, Лагос, Дубай и Шънджън през 90-те – много преди да стане модерно. Заедно със своето студио ОМА и с неговото изследователско подразделение АМО той се занимава с молове и празни пространства, с китайския мегаполис, утопиите на модернизма и най-вече с градовете – във всичките им форми и проявления, повече от 40 години.

И изведнъж, когато вече всички бяха суперзаети с градовете, Кулхас каза: „Решихме да се фокусираме върху онези 98% от планетата, които не са заети от градове. Оказва се, че изобщо не знаем какво става в провинцията, извън градовете – а това е мястото, където днес се случват действително радикалните промени.“ Туристифицирани села, но и гигантски технопаркове в пустините; декари автоматизирани оранжерии с домати, без жива душа в тях, и ниви, които се обработват от трактори, управлявани с таблет; Tesla Gigafactory, която се строи в Невада и със своите 1,4 млн. кв.м ще бъде най-голямата сграда в света. Архитектура без архитекти, замърсяване, изоставени села, превърнати в многозвездни уелнес курорти, хайтек земеделие, складове и декари слънчеви батерии. Едно от най-големите предизвикателства на ХХI век е управлението на извънградските зони, отсече Кулхас. Бъдещето на човечеството е на село.

Но каква ирония! Архитектурната изложба, която чакахме пет години, отвори само три седмици преди светът да затвори, и вече е банална.

Естествено, че бъдещето на човечеството е на село, ще каже всеки, който живее в настоящата COVID-19 изолация. Днес и най-простата неизмазана селска къща с две носни кърпи кален двор и телена ограда е по-добра от апартамент в центъра на Ню Йорк или до Испанските стълби в Рим, където парковете са затворени и хора с маски се избягват по тротоарите.

Сега въпросът е дали дните на градовете такива, каквито ги познаваме, са преброени. Градовете са градове, защото са пълни с хора, дори и с риска да приличат на дистопия по Балард. И все пак идеята за градовете като качествено публично пространство, където хората общуват, ми се струва неизтребима. Може би защото глобалният консенсус за градове с човешки мащаб, по-внимателни към климата и с по-хуманна, да я наречем социално отговорна архитектура, беше толкова убедителен през последните години.

250 неща, които един архитект трябва да знае

На 26 март, в една претъпкана нюйоркска болница, от усложнения след COVID-19 почина Майкъл Соркин – един от последните големи архитектурни критици на нашето време и сред най-отявлените защитници на отворените градове за хората. Той беше устат, забавен, отчетливо либерален и с висока култура, а архитектурната му колонка във Village Voice от 80-те е легендарен пример колко влиятелна може да бъде архитектурната критика. „Клавиатурата ми подгизна от сълзи, Майкъл! Ти, плъх такъв, как можа да ни изоставиш точно когато най-много ни трябваш?“, написа големият теоретик на урбанизма Майк Дейвис в най-силния некролог от един параграф, който съм чела.

Майкъл Соркин има един много известен текст, по-скоро списък – „250 неща, които един архитект трябва да знае“. Той започва така:

1. Какво е чувството да стъпваш бос по хладен мрамор.
2. Как се живее шест месеца в малка стая с петима непознати.
3. Или една седмица в спасителна лодка със същите непознати.

И продължава:

210. Stadtluft macht frei – Градският въздух те прави свободен.
211. Sous les pavés la plage – Плажът е под паветата.
212. А под плажа са пак павета.
213. Бактериалната теория за произхода на болестите.
214. Значението на витамин D.
215. Колко близко е „твърде близко“.

Един удачен списък за всеки днес, не само за архитектите.

* Разказът на Джеймс Балард е преведен на български като „Златният век“. От сборника „Английски фантастични разкази“, Библиотека „Фантастика“, изд. „Отечество“, София, 1986. Съставител и преводач от английски: Борис Миндов