Реформите в Китай и съдбата на едно мое произведение

Преди няколко месеца за пръв път помолихме китайски писател да напише нещо специално за поредицата ни „Китай отвътре“. Сюе И-уей ни изпрати текст, който пасна идеално на концепцията ни – лична, но показателна история, в която индивидуалната съдба е неизбежно направлявана от големите политически вълнения. Роден през 1964 г., израснал в град Чанша, Сюе живее от 2001 г. в Монреал, където продължава да пише на китайски.

На първо време, този текст е поредното свидетелство колко рязка промяна настъпва в обществената среда с обявяването на реформите през 1978 г. Много писатели обръщат внимание на това явление, наблягайки предимно на вълната от забранени дотогава произведения на изкуството, която се влива изведнъж в Китай. Би Фей-ю говори за това в своята лекция „Ние сме плод на реформите и отварянето“. Нин Кън също засяга този момент в романа си „Три триота“, където разказвачът си спомня за прочутата пекинска зала, в която за пръв път се изнасят симфонични концерти и се прожектират класически западни филми – „когато влезеш в „Червената пагода“, може да си още от старата епоха, но когато излезеш, вече си напълно нов човек“. Идват времена, в които светът вече не е черно-бял, както го е описвала дотогава маоистката идеология.

Хронологичното есе на Сюе И-уей показва как през всичките 40 години реформите не са съвсем плавни, както може би изглежда на пръв поглед в ретроспекция, а почти през цялото време висят на косъм, движат се „пипнешком през реката“, както казва самият Дън Сяопин, и са застрашавани в различни периоди от различни политически и социални безпокойства. Като например кампанията за „прочистване на духовното замърсяване“, обявена от Дън през октомври 1983 г. именно заради стъписващото навлизане на западни ценности и лайфстайл в годините след обявяването на реформите; тя засяга всичко външно, сторило се застрашително на тогавашните власти – от еротична литература до екзистенциална философия. Или малко по-късната кампания срещу „буржоазния либерализъм“, по време на която продължават дебатите за отношенията между хуманизъм, демокрация, марксизъм и социализъм. И разбира се, клането на площад „Тиенанмън“ през юни 1989 г. – повратната точка, след която, както твърди писателят Ю Хуа, китайската икономика започва скорострелното си развитие, докато твърде малко хора вече се интересуват от въпроса за демократичната свобода.

Може би е късмет детството на едно китайче, предопределено да стане писател, да премине в абсурдистката драма на Културната революция. Но безспорно е късмет две години след спускането на завесата на тази драма, сутринта един ден преди Коледа, детето да бъде събудено от смайващата новина за началото на промените.

Роден съм през април 1964 г. В началото на Културната революция още съм гукал, а в края на 1978-ма бях отличник в гимназията. И вече изпитвах силно влечение към литературата.

През току-що отворената пролука към западната цивилизация не само че за пръв път чух стиховете на Пушкин и Петьофи, но мярнах и пламъците на модернистката литература и екзистенциалната философия.

В деня преди Коледа водещата новина от високоговорителите мигновено наруши обичайното неделно утринно спокойствие. Тя беше за успешното приключване на Третия пленум на XI Централен комитет в Пекин и до ден днешен ми се струва смайваща. След нея „класовата борба“ се оттегли от сцената на китайския живот, а в центъра ѝ застана „икономическият градеж“. Така се вдигна завесата на една нова пиеса – изстрадалият Китай официално навлезе в епохата на реформите и отварянето.

Първото десетилетие от реформите съвпадна точно с формиращите години от живота ми. Ако използвам думите на Сиймъс Хийни, житейският ми път и литературното ми развитие по това време се „римуваха“ с историята на китайските реформи.

Например през октомври 1983 г. кампанията за „прочистване на духовното замърсяване“ предизвика първия психичен срив и първото бягство в живота ми, което, макар и реално продължило едва седмица, фиксира „бягството“ като основен мотив във всички мои произведения. Или началото на 1987 г., когато политическата кампания срещу „буржоазния либерализъм“ ме подтикна към по-радикално мислене относно конфликта между индивид и общество и задълбочи симпатията ми към „другостта“, което остави голям отпечатък върху творчеството ми.

След дипломирането ми през лятото на 1985 г. започнах работа в търговския отдел на Хунанския институт по електроника в родния ми град Чанша. Тази дейност беше в пълно съзвучие с университетската ми специалност и в пълно противоречие със собствените ми интереси.

И така, избягах още веднъж, завърнах се скришом в Пекин и в аудиториите на бившия си университет завърших първата си повест. Това беше автобиографична творба, в която главният герой е студент, запален по поезията, млад творец със същата душевност като моята. В столицата далеч от дома той води живот наопаки: денем спи, за да отблъсне посредствения свят, а нощем, буден и тревожен, търси истината и светлината сред мрака.

Съвременната китайска литература, която също като реформите се движеше „пипнешком през реката“, се държеше настрана от такива бунтарски персонажи. През следващите две години и половина повестта ми се люшкаше с политическия вятър от редакция на редакция, докато не дойде август 1988 г., когато се появи на челно място в списание „Писател“.

Научих новината за публикуването на дебютната ми творба ми някъде в началото на лятото на 1988 г., но заради преживелиците през последните години все още не смеех да повярвам, че тази новина ще се превърне в истина, която ще издържи проверката на практиката (статията „Практиката е единственият критерий за проверка на истината“, публикувана на 10 май 1978 г. във вестник „Гуанмин жъбао“, беше един от първите сигнали за предстоящото настъпване на реформите).

За да отблъсна тревогата на чакането, опитах да се парализирам с преработване и така завърших първия си роман. В самото начало заглавието му беше „Аматьор философ“, но малко преди публикуването го промених на „Изоставяне“. Това също е автобиографично произведение, този път във формата на дневник, съставен от екзистенциалните размишления, житейските наблюдения и самобитните литературни писания на главния персонаж. Хаосът в света изпълва този млад човек с ужас и тревога, подобно на героите на Кафка. Писането му предоставя временно бягство и краткотрайно спокойствие, но не и окончателно освобождение. Накрая той все пак избира да избяга, или по неговите думи, да „изчезне“.

За щастие, успях да завърша този роман през лятото на 1988 година. Запознатите с историята на китайските реформи добре знаят, че 88-ма беше критична за Китай: на обществено равнище ескалираше недоволството и непоносимостта на обикновените хора срещу все по-високите цени и все по-ширещата се корупция вследствие на промените в икономическия модел на страната; а на политическо равнище противоречието между про- и антиреформистките фракции във властта беше нараснало почти до степен на открита вражда. Към края на 88-ма чувството на безпомощност и тегнещо нещастие бяха изпълнили всяко ъгълче на китайския обществен живот. Постепенно осъзнах, че това сигурно е последната възможност бунтарско произведение като „Изоставяне“ да види бял свят в Китай.

Романът излезе през април 1989-та. Всички редактори, които бяха прочели ръкописа или пилотните екземпляри, предричаха, че той веднага ще предизвика сензация в Китай.

Една седмица след двайсет и петия ми рожден ден отидох в издателството, за да взема авторските си бройки. Беше точно денят след публичното обявяване на новината за смъртта на бившия генерален секретар на ККП, реформатора Ху Яобан. След като излязох от издателството, подкарах колелото си край речната дига в посока към моста „Мусиди“, а в главата ми бликаха мисли за сензацията от романа, който още лъхтеше на мастило върху задния багажник на велосипеда ми.

Внезапно от далечината се разнесоха скандирания. Гласовете се приближаваха все повече и повече… Когато стигнах моста, видях как от университетския район се задава гръмогласно шествие. Вперих замислен поглед в превъзбудените студенти. Това е най-противоречивата за мен гледка през четирийсетте години от началото на реформите досега – от една страна, наясно бях, че е настъпило най-важното историческо събитие, през което нашето поколение писатели трябваше да премине; от друга, имах беглото предчувствие, че независимо какъв ще е завършекът на това историческо събитие, след него този Китай, в който „Изоставяне“ може да предизвика сензация, щеше да се превърне в история.

Като повечето хора и аз разбрах за завършека на събитието едва на 4 юни сутринта от западните радиостанции. А предчувствието ми съвсем скоро се потвърди – всички промоционални дейности за „Изоставяне“ бяха прекратени. Първоначално плануваните за публикация отзиви бяха отменени „с оглед на текущите обстоятелства“ (и до днес пазя ръкописа на отзива, който щеше да излезе във вестника на английски China Daily, издаван от Отдела за разпространение на информация към ЦК на ККП). „Изоставяне“, наречен от известния учен Джоу Гуо̀-пин „нашия Чужденецът“ не само че не предизвика предвидената от всички сензация, а след няма и два месеца от излизането му напълно изчезна от полезрението на съвременната китайска литература.

Година и половина след изчезването на романа ми написах повестта „31 декември 1989 г.“ (публикувана през декември 1990 г.), в която историята се развива на фона на „летните събития“ на „Тиенанмън“. Така наруших табу номер едно през следващите трийсет години, което ми навлече големи неприятности и аз самият изчезнах от полезрението на съвременната китайска литература.

След време в едно уединено кафене в Гуанджоу редакторът на повестта си спомни за напрежението, на което той лично и цялата редакция били подложени от страна на специалните служби след публикуването на повестта. Той също свърза литературната ми кариера с историята на реформите и отварянето – каза, че ако не била „южната обиколка“ през 1992 г., с която Дън Сяопин затвърди реформистката линия сред местните ръководители и реално обърна посоката на китайската политика, с мен е щяло да се случи нещо много по-сериозно от просто „изчезване“ от полезрението. И до днес тази негова мисъл ме кара да потръпвам.

И през ум не ми беше минавало, че китайските реформи ще дадат втори шанс на моя литературен живот. След цели пет години изчезване започнах да действам за завръщането си в литературата. През 1997-ма най-ранният и най-известният от разказите ми от цикъла „Шънджънци“ – „Шофьор на такси“, излезе в най-престижното китайско литературно списание, до което преди двайсет години често бях пращал ранните си ръкописи.

Тогава се случи нещо още по-неочаквано. Една привечер в края на 97-ма ми се обади приятел, който ми каза да изляза да си купя вестник „Нанфан джоумо“. В последния брой за годината пишело за мен. Веднага изтичах за вестника и когато го разгърнах, погледът ми попадна на популярната колонка „Интервю със специалист“, където в този брой беше поместен разговор с професор Хъ Хуа̀й-хун от Философския факултет на Пекинския университет. В самия край го молеха за препоръки към читателите и известният учен, освен доста популярната вече „Светът от вчера“ на Стефан Цвайг, посочваше и една почти напълно неизвестна книга. Според него това беше един от едва трите философски романа в съвременната китайска литература. Открил го случайно преди година в Шънджън – люлката на китайските реформи. Професорът признаваше, че самият той едва не изпуснал този „добър роман“. Поставянето на неизвестно произведение като „Изоставяне“ до „Светът от вчера“ незабавно предизвика интереса на интелектуалците.

Три месеца по-късно излезе брой на „Нанфан джоумо“, в който заглавната статия беше мой текст за историята около публикацията на „Изоставяне“. По това време тази страница беше една от най-следените сред китайската интелигенция. Последваха още отзиви от критици в този и в други вестници из цялата страна. Не закъсняха и академичните статии. А през юни 1999 г. беше издадена преработена версия на „Изоставяне“. Дори не си бях въобразявал, че първият ми роман ще бъде съживен по такъв начин след деветгодишна смърт. Това е чудото, което реформите и отварянето направиха за моя литературен живот.

И това не беше краят на „Изоставяне“. Дванайсет години по-късно три шанхайски издателства изявиха желание да направят преиздания на книгите ми. По това време езиковият ми усет вече беше претърпял голяма промяна и стилът на дебютния ми роман ми се струваше нетърпим, заради което пренаписах него и почти всички останали свои произведения. Новите преработени издания излязоха през май 2012 г. През ноември същата година „Изоставяне“ попадна в списъка „Десетте най-добри книги за годината“, една от най-престижните литературни класации, която се съставя от литературоведи и издатели от цялата страна и се обявява в Шънджън. (Две години по-късно в нея попадна и романът ми „Празното гнездо“ и така станах единственият писател, присъствал двукратно в една от най-показателните за реформите книжни класации.)

Според много хора всичко това е станало възможно единствено заради реформите. На тях се дължат и все по-засилващото се медийно внимание, и още по-важното – читателското доверие към мен. Оказа се, че произведенията ми, особено „Изоставяне“, в което главният герой е писател, силно са повлияли на много млади писатели, израснали в годините на реформите, и за тях аз съм „писателският писател“. Без реформите такъв един „странник“, който никога не е членувал в официални институции като Съюза на китайските писатели, в никакъв случай не би могъл да окаже такова влияние.

През март 2017 г., почти 40 години след обявяването на реформите, романът „Изоставяне“ беше преиздаден за пореден път. Един критик подметна шеговито, че тази „стара книга“ е непрекъсната „новина“. Без съмнение, ако не се бяха провели реформите, не само че нямаше да я има тази непрекъсната „новина“, а и самата „стара книга“ изобщо нямаше да съществува. В този смисъл „Изоставяне“ може да послужи като своеобразно свидетелство за епохата на реформите, за всичките неравенства и обрати, с които са пълни тези 40 години история. Странната съдба на тази книга свидетелства и за това, че китайските реформи още не са приключили.

Ето защо Китай трябва да продължи да се реформира и отваря. Само така чудната история на „Изоставяне“ ще може да продължи и само така китайската литература ще създаде още повече чудеса.

Заглавна снимка: Книги за социално-политическата теория на Дзян Дзъмин (председател на Китай от 1993 до 2003 г.), наречена „Трите представителства“, според която ККП винаги е била представител на най-напредналите производителни сили, на най-напредналата култура и на основните интереси на мнозинството.

Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач на всички текстове в нея е Стефан Русинов.