Ревизията на приватизацията – за вътрешна и външна употреба

Русия няма да спре да упражнява влиянието си върху територия, за която е воювала. Затова да мислим, че с лека ръка тя ще се откаже да саботира евроатлантическия избор и път на България, е наивно. Ако поставим публичния разговор за същността на приватизацията и за присъединяването ни към еврозоната в тази геополитическа координатна система, имаме шанса да не деформираме своите изводи повече от допустимото. Иначе те ще се окажат не само неточни, но и дълбоко манипулативни – каквато, между другото, е целта на някои среди не само у нас.

Като че ли двете теми не кореспондират пряко помежду си, но така е само на пръв поглед. Защото видимо подновяването на дискусията дали приватизацията в България е извършена по престъпен начин и така е ощетила масово българите, има една-единствена цел – да се бетонира убеждението, че раздържавяването на собствеността у нас е дълбоко несправедлив процес, за който отговорни са единствено правителството на ОДС и бившият премиер Иван Костов. И така в крайна сметка да се отрече избраният от страната ни път след 10 ноември 1989 г.

Тази цел бе индиректно потвърдена и от самата прокуратура. С пълното съзнание, че сроковете за давност за голяма част от сделките (в т.ч. за най-важните и спорните, като тези за „Нефтохим“, „Кремиковци“ или за БГА „Балкан“) са изтекли, а заявките на Иван Гешев за въздаването на закъсняла справедливост са само димки, от прокуратурата обявиха, че поне ще информират обществото кои са виновните за престъпната приватизация. Само че това не е работа на държавното обвинение и такъв жест по-скоро ни препраща към практиката на централизираната и политически зависима съветска прокуратура, по чийто модел е изградена и нашата.

Поредната ревизия на приватизацията няма да извади незаконни сделки и с това е наясно както целият политически и икономически елит у нас, така и главният прокурор. Защото те добре знаят как беше извършена масовата и касовата приватизация в България, с политическата подкрепа на кои партии в парламента през 1994 г. бяха приети промени в законодателството и се поставиха основите на работническо-мениджърската приватизация и как се разви този процес у нас първо от правителството на Жан Виденов, а след това от правителствата на Иван Костов и на Симеон Сакскобургготски.

Планове за пазарни реформи в СССР започват да разработват още в КГБ, когато шеф на службата е Юрий Андропов, а генерален секретар на КПСС е Леонид Брежнев. Във втората половина на 70-те и началото на 80-те години Съветският съюз е в икономически застой и упадък и тъкмо тогава се ражда идеята за раздържавяване на собствеността. Схемата предвижда смяна на командно-административната система на социалистическото планово стопанство с командно-олигархична под централното управление и прекия контрол на офицери от КГБ. Промените е трябвало да започнат от метрополията и поетапно да бъдат наложени в страните от периферията – в противен случай социалистическите държави биха могли изпреварващо да въведат реформи, да се откъснат от кремълската сфера на влияние и да потърсят своето място на Запад. Нещо, което се опита да направи в началото на Прехода Андрей Луканов – и заплати за това с живота си.

От бързане да изпълни условията на Световната банка и на останалите ни външни кредитори за приватизация на предприятия, посочени от тях, за да се гарантира несменяемостта на поетия курс към пазарна икономика, правителството на ОДС пропусна най-важното – да обясни на българското общество защо е необходимо да бъде извършена трансформацията на държавната собственост в частна, както и механизмите, по които ще бъде направена.

Преди седмица в телевизионно интервю Иван Костов заяви: „Никога не съм твърдял, че приватизацията носи справедливост за всички.“ Чудесно и абсолютно вярно признание, но безнадеждно закъсняло. Защото то вече не може да разбие насаждания с години мит, че десните ограбиха труда на българите и разрушиха икономиката ни. Макар че комунистическата пропаганда, която демонизира в продължение на 20 години Костов и неговото правителство, едва ли може да отговори каква част от определените от Световната банка за приватизиране активи за 5,4 млрд. лв. се полага на всеки един българин. Просто защото такава логика не съществува – нито политическа, нито икономическа.

Но въпреки че в обществото ни има насадена омраза към забогателите при смяната на собствеността, то едва ли щеше да бъде толкова фрустрирано, ако Преходът ни бе завършил с изграждането на представителна, а не на фасадна демокрация. И ако голямата част от гражданите не живееха в условията на икономическа принуда, лишени от качествено образование, здравеопазване, пенсионна система, под натиска на разяждаща корупция и на деградирала институционална среда.

Още преди да е започнала същинската поредна ревизия на приватизацията (едно напълно безсмислено упражнение, особено ако бъде възложено на ДАНС), „здравите сили“ в държавата побързаха да подготвят общественото мнение със сюжети като куфарчето на проф. Стив Ханке или доклада на Националната служба „Сигурност“ (НСС), изготвен от ген. Атанас Атанасов по поръчка на Иван Костов. Това отвори кутията на Пандора, от която изскочиха спекулации и манипулации, интервюта, обяснения, анализи и най-вече – спомени… отпреди две десетилетия. А хората в мъглата виждат сянката на българския Робин Худ с каскет на чекист и чуват щракането на белезници. И потриват доволно ръце пред телевизорите, докато с вечерната си ракия гледат поредната му акция в страната.

В същото време журналисти интерпретират темата за приватизацията лековато-смехотворно. И се опитват да изкопчат от Петър Стоянов и от Иван Костов сензационни разкрития за корупция и имената на министри, посочени в доклада на НСС, представен на премиера, президента и председателя на Народното събрание от ген. Атанасов. Всъщност този доклад не се занимава пряко с процеса на приватизация, а е посветен по-скоро на проникването на руските специални служби във високите етажи на властта в България и на използваните от тях корупционни механизми.

Тук е уместно да припомним, че правителството на Иван Костов изгони трима дипломати от Руското посолство през март 2001 г. – двама заради връзка с т.нар. шпионски скандал „Янев“ и един по обвинение за намеса във вътрешните ни работи; а половин година преди това (през август 2000 г.) – и петима руски бизнесмени, обявени за опасни за националната сигурност и заради връзки с международната организирана престъпност. Между тях бяха олигархът Майкъл Чорни – бивш собственик на „Мобилтел“, вестник „Стандарт“ и футболния клуб „Левски“, и Денис Ершов – един от основните акционери в „Петрол“, преди компанията да бъде купена от Цветан Василев.

През годините прокуратурата неведнъж разследва сделки от касовата приватизация, от която в държавната хазна постъпиха 2,9 млрд. лв. Масовата приватизация, при която над 1000 предприятия бяха продадени не срещу свежи пари, а срещу бонове, не се радва на такова внимание и интерес. В нея участваха около 3 милиона българи, повечето от които наивно повярваха, че ще получат дял от раздържавените предприятия; че ще могат да купуват и продават техни акции, както и да участват в управлението им. Вместо това голяма част от хората пиха по една студена вода след деноминацията на лева и забравиха за боновите си книжки, на които дотогава гледаха като на печеливши лотарийни билети. Към 2018 г., по данни на Финансовото министерство, два милиона души са притежавали акции, без да подозират за това, а общата сума на непотърсените акции е между 2 и 3 млрд. лв.

Да, приватизацията в България можеше да бъде проведена и по-успешно и да доведе до по-висок стандарт на живот на българските граждани, ако не беше извършена от хора, които дотогава са работили в условията на социалистическото планово стопанство и икономика. Не познаваха приватизацията и западните ни кредитори, защото преминаването на собствеността от държавни в частни ръце нямаше прецедент в света, а оттам липсваше и опит, който да бъде използван. Затова те не можаха да подкрепят експертно правителството на Иван Костов, а го оставиха само̀ да извърви този труден път. При това му поставиха тежките условия да бъдат приватизирани най-губещите предприятия – като „Кремиковци“ например, защото знаеха, че в противен случай паричните траншове за България ще потънат в тях като вода в пясък.

В публичната дискусия за приватизацията не трябва да бъде подминаван и важният факт, че чрез нея беше изпрана част от първоначално натрупания по криминален начин и по сценарии на Държавна сигурност капитал. Затова и най-силният удар срещу сините дойде тъкмо от службите, които бяха инфилтрирали свои агенти в СДС и го разбиха отвътре. Така че десетилетия напред в страната ни да не е възможно дясно управление.

Всичко това нямаше да се случи, ако в първите месеци след сформирането на кабинета „Костов“ беше събрана достатъчно политическа воля и кураж да се извърши лустрация. Тя беше приоритет в правителството на Филип Димитров, когато СДС предложи цялостен законопроект за декомунизация, но той не беше приет от Народното събрание, защото срещу него се обяви президентът Желю Желев, според когото „националното помирение и успехът в икономическата реформа са […] истинската декомунизация“. Лустрацията щеше да има благотворни последици за обществото ни и за развитието на демокрацията в България. Днес вече е безнадеждно късно за такива действия, защото за 30 години бяха изпрани не само мръсните пари, но и много биографии. Бившите сътрудници на ДС са вече навсякъде – в парламента, в бизнеса, в местните власти, дори в Конституционния съд, а офицерите от службите са известни бизнесмени.

Искането на главния прокурор Иван Гешев за цялостна ревизия на приватизация няма да освети закононарушения, нито ще доведе до обвинителни актове и осъдителни присъди, за каквито мечтаят много българи. Но европейската перспектива на България може да бъде помрачена, а обществото ни – силно разколебано в геополитическата ни ориентация. Москва ще продължава да прави планове как да ни върне в своята орбита и препъването ни на входа на чакалнята на еврозоната е един добър повод, който Русия едва ли ще пропусне.

Заглавна снимка: © „Тоест“