Софийски градски съд: На кого му пука?

Ако си търсите нова работа и хвърлите един поглед на чл. 86 от Закона за съдебната власт, едва ли бихте приели длъжността председател на СГС за особено атрактивна. Във въпросната разпоредба са изброени редица административни задължения, свързани с ръководство и отчет, от които в никакъв случай не мирише на власт. Нещо повече – ако има едно работно място, на което „шефското“ назначение не те превръща в шеф, това е съдът. Няма по-свободни служители в йерархично и функционално отношение от съдиите, доколкото те се подчиняват на закона и фактите по делото, а не на председателя на съда, докато неговото потенциално влияние е не само нежелателно, но равносилно на престъпление. Или поне така изглежда по закон.

Интересният съд

За съдията не би трябвало да има по-нежелана работа от това да е председател или какъвто и да било друг чиновник в рамките на съдебната система. Едно такова чиновничество отдалечава от свещената дейност по правораздаване, а и неминуемо възлага отговорност за чуждите гафове, без да броим всички скелети в гардероба, които институцията пази грижливо за следващия си ръководител. В подобен институционален пейзаж самият факт, че у нас съдии се натискат да стават шефове, е притеснителен – колко пък могъщ може да бъде един председател в крайна сметка?

СГС упорито оборва тази представа и изборът на негов председател обичайно се превръща в нещо повече от поредната скучна процедура, а в драмата се стига и до отлагане и неуспешни избори, както стана на 20 февруари. Тогава единият кандидат – Светлин Михайлов, не се яви поради внезапно заболяване и изборът беше пренасрочен за 13 март. Всъщност по отношение на популярността на председателя на СГС е достатъчно да се отбележи, че името на Михайлов, също както и тези на Георги Колев, Владимира Янева и Калоян Топалов, са сред малкото, които говорят нещо и на хората извън юридическата общност. Общото помежду им е, че това са последните четирима избрани постоянни ръководители на СГС, както и че никой от тях не беше познат на широката общественост, преди да заеме тази длъжност.

И наистина, изглежда, че въпреки привидно скромните правомощия на председателя, активната роля на всеки от тях през последните петнайсет години е превърнала управлението на СГС в реален център на власт, в потвърждение на тезата, че не законът, а хората, които го прилагат, са мерило за качеството на правосъдието. Обяснението може да се търси в три посоки. От една страна, политическият заряд да се ръководи част от съдебната система е изключително висок. Не е случайно, че ГЕРБ имаше сериозна роля в избора както на Георги Колев, така и на Владимира Янева – първият беше пуснат на пробна обиколка като началник, преди да бъде избран за председател на Върховния административен съд, а втората го замени в конкуренция със съдия с блестяща репутация и публична подкрепа от колегите си.

Политическото значение на СГС може да се изясни чрез параноята на властта, която има нужда от завземане на нови хоризонти, за да се поддържа в добра форма. При отявлен синхрон, подобен на слепване, между законодателната и изпълнителната власт, разделението на властите може да се гарантира единствено от съда.

И тук идва втората посока – от процесуална гледна точка СГС е незаобиколимата инстанция в съдебната система. По отношение на наказателните дела е забележително как борбата срещу предишното ръководство на Съда наложи намесата на парламента, който предвиди чисто нова подсъдност на голяма част от „делата от обществен интерес“. С промени в НПК те бяха иззети от компетентността на СГС и изпратени в Специализирания наказателен съд – отличник по оправдателни присъди и грижливо създаден и подбран под политическа опека. Не друг, а Върховният касационен съд се противопостави на тези промени и поиска обявяването им за противоконституционни, като казусът беше допуснат за разглеждане на 16 януари и предстои произнасяне на Конституционния съд.

Значението на първата инстанция не може да бъде надценено – именно там се оформят фактическите и правните рамки на производството и се извършва най-тежкото доказване, върху което стъпва всяко решение или присъда. При гражданските и търговските дела това важи в още по-голяма степен поради ограничената възможност за попълване на делото на по-късен етап след първата инстанция. Ето защо, макар Апелативният и Върховният съд да се намират по-високо от Градския, трудно може да се приеме, че те имат по-голямо влияние върху изхода на разглежданите дела.

Самостоятелните съдии

Най-важна и в същото време подценена обаче е третата гледна точка към избора за председател на СГС – и тя е на самите съдии. Макар и да не дължат отчет на своя председател, за тях не е без значение кой е той. Това важи както за онези, които се надяват на бързо кариерно израстване като част от неговата свита, така и за останалите, от които се очаква да раздават справедливост, докато стават свидетели на несправедливост на собственото си работно място. Именно това е причината основният залог на избора, който предстои на 13 март, да носи името „съдийско самоуправление“. От целия пакет успели и неуспели атрибути на съдебната реформа именно върху съдийското самоуправление лежи отговорността да ограничава пороците при избора на съдебни началници.

Както за поддръжниците, така и за противниците на съдийското самоуправление този избор ще бъде ключов дали институтът ще се превърне в поредната модерна придобивка без реални резултати, или не, тоест дали кадруването ще продължи да става някъде далеч от съда, без да се взима предвид мнението на самите съдии. Тук ролята на СГС се оказва лидерска, защото в очите на немалко магистрати от провинцията примерът няма как да дойде от другаде.

В тази светлина и независимо от всички други възможни пристрастия, няма как кандидатурата на Светлин Михайлов да не се определи като провокация. Той вече е заемал тази позиция, макар и в период, който е твърде отдалечен за срока на българската памет. Резултатът от мандата му са многобройни съмнения, чиято основателност така и не е била отречена. Провокациите обаче имат важното политическо свойство да изпитват общественото настроение и да бъдат онази проба, която може да се окаже и грешка, но спокойно може да бъде пожертвана, за да се научи ценна информация.

Информацията, която ще получим на 13 март, е дали има място за съдийско самоуправление в България. Първата стъпка беше направена на 12 февруари, когато съдиите дадоха своя независим вот – без подписки, групички, имитация на дебат или пренебрежение към новосъздадената процедура. Лесно може да си представим как щеше да се разкаже сюжетът при друго развитие на събитията – съдиите подкрепят Михайлов, ВСС не го избира поради липса на нравствени качества и така негласно заявява: искахте съдийско самоуправление и какво направихте с него? За онези, които мислят кадруването единствено през призмата на „наши“ срещу „ваши“, всяка точка в полза на „нашите“ е от значение. Този примитивен волунтаризъм, известен като „стани, за да седна“, може да бъде превъзмогнат само когато съдът поеме от политиците отговорността за това кой ще го управлява.

Заглавна снимка: succo