Скоро ще имаме паметник на Карл Маркс и този паметник на Карл Маркс ще бъде в явен контраст с предвидения паметник на Фредерик Втори, защото ние няма да гледаме нагоре към ноздрите на Маркс, а ще можем да водим разговори с него и с Фридрих Енгелс; ще има нов дух, ново изкуство, ново разбиране как трябва да се изобразяват големите социални въпроси на епохата.
Така министърът на културата на ГДР Ханс-Йоахим Хофман говори за подготвяния паметник на Маркс и Енгелс в центъра на Берлин. Годината е 1977-ма. След издигането на паметника, през 1986 г., скулпторът Енгелхард се оплаква от твърде слабото обществено внимание към неговата творба. Ерих Хонекер нарежда всички жители на Източен Берлин да посетят паметника – ако не искат да попаднат в затвора.
Обективът на фотографката Сибиле Бергеман, насочен към същия този паметник, привидно разказва историята на творческия процес.
Виждаме дървеното скеле в парка, маркиращо позата и обема. Виждаме стената с множество налепени портрети на двамата „първоучители“ на комунизма; между тях табела „Пушенето забранено“. Виждаме наплесканите с цимент (да ме простят знаещите, ако бъркам материала) туловища, които тепърва ще придобият човешките си черти. Главите им са покрити със зебло. Виждаме крана, който сглобява бюста и торса.
Виждаме, с други думи, деконструкция на основния идеологически мит на ГДР. В снимките на Бергеман Маркс и Енгелс не са нито величави свръхчовеци (като в огромните си портрети по трибуните на манифестациите), нито топли и човешки (според идеята на министъра); те са конструкти на самата ГДР, индустриални изделия, създадени от машината, която именно се нуждае от тях.
Ето този избор на емоционалния ракурс ми се стори най-впечатляващ в работата на Бергеман. След като е получила достъп до ателието на скулптора, вероятно от нея се е очаквало да снима самия него в естеството му на творец – да кажем, докато извайва лицата. Нищо подобно. Нито Енгелхард, нито Маркс и Енгелс получават човешки портрети. Това е избор.
Този избор е особено видим в контраста с портретните фотографии в другите части на галерията. Например полароидните портрети на актьори с увреждания, снимани с достойнство, в сценичните си костюми, красиви и одухотворени – аз всъщност разбрах за уврежданията едва от филма към изложбата.
И останалите портретни снимки – възрастна жена на маса в Париж, малко дете, африкански момичета – излъчват чиста естетическа възхита от човешкото лице. Щях да кажа „така, както някой би се възхищавал от скулптура на Роден, да речем“, но не е това, нещо повече е. Не си позволяват да го режисират, да го концептуализират – само се вглеждат в онова, което казва само по себе си, и го извеждат на преден план. Някои, като бледото лице на бяло-русото момиче или смръщените девойки по бански, изглеждат по-близки до конкретни визуални архетипи, но не престават да бъдат себе си.
Погледът на Бергеман издава жизнелюбие, интерес да опознаеш света. Във филма, прожектиран към изложбата, фотографката казва, че преди 1989-та основният ѝ проблем е бил невъзможността да пътува; невъзможност, която тя бързо наваксва. Африканските фотографии са продукт на част от нейните пътешествия. Днес обичайно трябва да попътешестваме, за да видим работата ѝ, представена в МоМА и други големи галерии по света. Наскоро обаче имахме възможност да я разгледаме и на втория етаж на Софийската градска художествена галерия.
Впрочем сюжетът с паметника на Маркс и Енгелс завършва така: след нареждането на Хонекер гражданите на Берлин наистина отиват да видят паметника и действително го харесват. Туристи, артисти и университетски преподаватели изпитват нещо като съжаление към двете скромни фигури и по едно време ги кръщават „Пенсионерите“. Енгелхард научава за прозвището и отново се оплаква на Хонекер, който разпорежда на шефа на Щази Ерих Милке да разследва и накаже виновните.
Снимки: © Сибиле Бергеман. Източник: СГХГ
Искате да четете повече подобни статии?
„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.
Подкрепете ни