Собствени стаи

Ти всъщност къде си?

(Сборен въпрос от познати и непознати, редовно задаван в различни варианти)

Веднъж Анатолий Приставкин почука на вратата и влезе в стаята ми, без да изчака отговор. Да, той знаеше, че това е моята врата, и не, не помня какво е имал да ми казва. Жалко, защото Приставкин е авторът на една от най-впечатляващите книги, които съм чела – „Пренощува облачето златно“, а по онова време беше съветник на Путин „по въпросите на помилването“, та сигурно е имал куп интересни истории за разказване. Типична неслучка, която обаче не мога да забравя, защото… така де, Приставкин бързаше нещо да ми каже!

Собствена стая е краткият отговор на въпроса „От какво има нужда една жена, за да се занимава с литература?“ и 90 години след като Вирджиния Улф го формулира, аз мога да потвърдя, че е съвсем актуален и важи и за жените, и за мъжете, и за литературата, и за друго. Вратата от горния абзац, която се отвори без покана, се намираше в една от двете стари къщи на шведския остров Готланд, където се помещава Балтийският център за писатели и преводачи – една от няколкото европейски литературни „комуни“, както ги наричам в добро настроение (в други случаи са „резервати за таласъми“), където срещу символично заплащане човек може да се оттегли за 2–3–5 седмици и да се посвети на текста, по който работи в момента. Пълно спокойствие, бърз интернет и книжни събратя, с които се засичаш в общата кухня и разменяш подправки, идеи, изрази, чудатости и истории, които често не е ясно за какво служат, но остават да се въртят в душата и да предизвикват невидими промени.

И в тези места, както в другите, има силни и слаби периоди, големи открития и малки недоразумения; с някои хора се забравяте, докато още съжителствате, а с други се сприятелявате завинаги. Едно обаче е специфично и неизменно: вашата професия ви задължава хем да си седите вкъщи, хем да общувате наситено със света, което тук ви се удава по славен начин.

Та ето къде съм в момента (както всяка година за по месец): в Европейския преводачески колегиум в Щрален, Германия – най-големия и най-стария, кораба майка на преводаческите убежища в света, с близо трийсет собствени стаи и всякакви допълнителни дейности. Например ежегодна голяма награда за превод на немски или периодични семинари за преводачи от немски от всички страни, които работят по една и съща книга: събират ги с автора и настава трескаво, вълнуващо четене, писане и тълкуване заедно, радостта от което ми е трудно да обясня на възрастен, но пред дете бих оприличила на лунапарк.

В Щрален в кухнята си говорим за royalties (процента от продажбите на книги, който се полага на преводача след надхвърлянето на определен брой пласирани екземпляри) – повечето никога не сме получавали. Сержиу от Бразилия казва: „Ами аз само от двама вземам по нещо от време на време… Фройд… и Маркс.“ Избухваме в смях. Хелги от Исландия се обажда: „На Маркс това нямаше да му хареса.“ Сержиу парира: „Обаче на Фройд – много.“

Пак там Мартина от Аржентина ми разправя, че в края на 70-те семейството ѝ, което тогава живеело в Германия, набързо стяга багажа и отива на Слънчев бряг за по-евтино. Тя тогава е 8-годишна и от България помни само как татко ѝ и брат ѝ решават да проверят има ли други аржентинци на плажа, и тръгват покрай водата с възгласи ¡Boludo! (една от най-употребяваните жаргонни думи на аржентински испански, която може да значи всичко от „тъпак“ до „братò“), а те с майка ѝ засрамено тътрят крака след тях. Холандецът Куус ми обяснява как по неговите ветровити краища, човек преди да излезе на безцелна разходка с колело, обикновено преценява посоката на вятъра, за да избере и посоката на излета си: на отиване да е срещу вятъра, на връщане – с него, за по-лесно. Аня Кооц, скъпа приятелка и спец по комиксите, започва в Щрален Напълно видими, серия от портрети на преводачи, в които ни дава думата и предния план…

И от други литературни домове пазя купища откъслечни топли детайли – на Родос с Ана и Андреас пеем с цяло гърло Мана-мана в някаква кола под наем (парчето впрочем е италианско, отпреди „Мъпетите“ и има откачена история, която си заслужава да се прочете); в испанското градче Тарасона Хуан Мануел казва на мен и гръцката ми колежка, че винаги се е прехласвал пред посвещенията в книгите, особено ако в тях екзотични имена подсказват сърдечна близост със света – няколко години по-късно в превода му на Вергилиевите „Буколики“ посвещението гласи: „На Нева Мичева и Ефи Янопулу, които са горският въздух“…

Едно от любимите ми места е преводаческата къща Лорен в Швейцария – десет стаи, горски пътеки и зашеметителни залези, – където езиците се смесват с такава лекота и честота, че Вавилонската кула все едно не се е случвала (снимката по-горе е от бюрото ми там; книгата е закрепена на пюпитър, един от свещените предмети в нашата професия). Меган, която говори чилийски испански, превежда на американски английски и отскоро живее в Цюрих със съпруга си (той изследва някакво драматично историческо развитие в генотипа на игликите), ми показва татуировката си: малък чертеж на дама (от онези, тебеширените квадрати на асфалта, в които хвърляш камъче и скачаш)… заради Кортасар, разбира се.

Марко, който се грижи за благоденствието на гостите (ако ти трябва нова крушка, получаваш я от него; ако в банята ти пролази паяк, викаш го на помощ), си спомня как със своята английска съпруга Рут берял диви аспержи в Тоскана: „Много дъхави, обаче трябва да се пазиш от пепелянките…“ Литовката Рута работи по книга за Хаим Сутен – когато я попитат какво превежда (а този въпрос при нас идва веднага след „Как се казваш?“), изрича името му с въпросителен тон, неубедена, че питащият ще се сети. Като ѝ казвам, че съм го чувала покрай Модиляни, оживено отговаря: „Амедео! Те са приятели!“ Сара от Париж разказва за бившето гадже на братовчедка си, което било фризьор на Мирей Матьо – веднъж се опитал да промени фамозната ѝ прическа „на паничка“ и от цял свят завалели протестни писма от стресирани почитатели.

Оплаквам се на Тони от Барселона, който превежда Жан Кокто, че под пелената от дъжд в Интерлакен не съм успяла да видя близкия връх Юнгфрау, а очите му изведнъж стават мечтателни и той казва: „През 70-те беше, пътувах с раничка из Швейцария, бях стигнал до Интерлакен и гледам: казино. Пък аз никога не бях влизал в казино. И влизам. А срещу мен – Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън. Ооо! Колко красива беше тя! А той… и той колко красив!“

През нощта превеждам за пари един несвързан текст, пълен с чуждици. Опитвам се да вникна в думата glamour, за да видя „блясък“ ли да стане, какво ли, и изведнъж откривам, че идва – през grammar – от гръцкото граматике, владеенето на четмото и писмото. Образованието е шик! И е огромно удоволствие да ида в кухнята към три и да заваря друга нощна птица, с която да споделя това, без да се чувствам луда. Нощната птица е Донал (ирландският вариант на „Даниел“ – той толкова е свикнал да го поправят в Шотландия, където живее от дете, че понякога сам се нарича „Доналд“) и докато гризем замислено шоколад, чувам от него за едно ирландско емигрантче в Глазгоу, изправено за наказание в ъгъла, което отчаяно се моли да не го сполети бой с каиша по дланите… Моли се пред репродукцията на Мона Лиза на стената, убедено, че това е Богородица.

И така нататък, и така нататък. Защо се ходи по такива места ли? Защото някои професии те принуждават да се преобличаш в различни животи и тази е една от най-практичните възможности да го правиш. Обменът на познания и познанства е шеметен и дори дреболиите са от полза, защото са нови дреболии. Тихо е и няма нужда да обясняваш какви ги вършиш, с часове затворен в стаята си, защо обядваш в пет следобед и си толкова измъчен от въпроса да сложиш или не бележка под линия. Утешително е след всички удари с каиша на ежедневието по дланите на призванието да знаеш, че някъде вълненията ти са у дома си, потребностите ти са разбираеми и никой не пита за какво служи културата, няма ли нещо по-практично, с което да се занимаваш, и за какъв дявол ти е да учиш нов език на 45. Също така: собствената стая е велико благо, но постоянният адрес е силно надценен.

П.П. Понеже ми се ще този текст да е и подкана към повече хора да се огледат за спирки извън обичайните си маршрути, държа да спомена с добро още няколко дома за преводачи и писатели, малката възхитителна Къща за литература и превод в София, както и факта, че възможности за творчески престой с различна продължителност има не само за литератори.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.