Тук ще се танцува!

Излезе вторият брой на „Списание за танц“ – годишно издание за балет, съвременен танц и пърформанс и танцова култура, публикувано от Фондация „Брейн Стор Проджект“ и Сдружение „Номад Денс Академи България“. Списанието е инициирано от фестивала „Антистатик“. Негов главен редактор е Ангелина Георгиева. Освен с нея, Марин Бодаков разговаря и с двама от редакционния съвет на списанието – Стефан А. Щерев и Ива Свещарова, а при последния въпрос се включва и Ина Дублекова, която отговаря за комуникацията на начинанието.

Да започнем така: какви са за вас границите на танца? Вашата представа за него с кои други представи се среща – а и с кои се разделя?

Ангелина Георгиева: Опитвам се да държа възприятията си отворени и да оставям на артистичната практика да определя или разширява границите на танца. В този смисъл границите на танца като че ли съществуват най-вече в предварителните представи за него.

Стефан А. Щерев: Вече мина достатъчно време от институционалното, публичното и професионалното възприемане на танца, за да можем да погледнем към „границата“. Доскоро тя беше трудно прекосима и строго охранявана, но днес танцът като че ли има свое шенгенско пространство. Свободно преминаване от една дисциплина в друга, преливане с други изкуства, резки скокове в конвенцията и разбирането за тялото и словото – естетическите заемки го доказват.

Музиката и нейното влияние върху танца също не подлежат на гранична проверка. Границите все още са ментални. Представите за това какво е „днес“, са малко или много отразени в танца. Големите идеи не предполагат малки стъпки. Ако представите ни преминават отвъд тези граници, означава, че „днес“ се случва на сцената „сега“.

Ива Свещарова: Танцът борави само с границите на стриктно хореографираните движения, където виртуозно трябва да се премине от движение А до движение Б. Извън тази стриктност танцът не ми поставя граници, а по-скоро слива очертания и интегрира различни естетики, за да формира свой език.

Днес медийната среда търпи бързи трансформации. Списанията на хартия вървят към залез. И изведнъж за нас, външните на танца хора, се появява „Списание за танц“. При това луксозно, без да е по какъвто и да било начин лайфстайл. Защо? Какви дефицити ще компенсирате със списанието? Каква е за Вас оптималната пропорция между образование и забавление в един брой? Пропорцията между свои и преводни текстове?

Ангелина: Дали основният дефицит, който се стремим да компенсираме именно през този облик на списанието, не е на, общо казано, нормалност? Културната среда и публиките заслужават съвременно изглеждащи издания, които привличат вниманието – както с темите и текстовете, така и с пълноценно визуално съдържание. Трябва да се признае, че успяваме да изглеждаме донякъде луксозни благодарение на международното съфинансиране. И на нашата взискателна и вдъхновена графична дизайнерка Теодора Симова.

Най-очевидният дефицит, който се стремим да запълним, е досегашната липса у нас на самостоятелна медия за танц. Ефимерен и нетраен по своята природа, на хартия той получава обособено пространство и по-устойчива форма за споделяне и осмисляне; оставя по-трайни и проследими дири.

Разбира се, тук се намесват и много други нива, засягащи мисията и политиката на изданието. То се стреми да провокира по-активен интерес към танца в разнообразието от неговите проявления и да го изведе от сравнително маргиналната позиция, в която се намира. Образователният аспект е важен, доколкото обръщаме внимание на слабо разисквани теми от историята и съвремието на танцовото изкуство, като същевременно задаваме по-широка перспектива за неговото възприемане. Забавлението, надявам се, ще идва от удоволствието от четенето, от усещането за лични открития и провокации у читателите, от разпознаването или промяната на личната гледна точка.

Много ни е важно списанието да отразява глобалната свързаност и обмен, в които танцовото изкуство и култура функционират днес. Това означава българската сцена да се отразява наред с международната. В крайна сметка и зрителите вече могат по-редовно да гледат гостуващи международни продукции, самите те пътуват и гледат представления по света.

Разчитаме основно на текстове от български автори, за да развиваме писането за танц, но и каним чужди автори да пишат за нас по актуални процеси, идеи, изследвания. Стремим се препубликуваните преводни статии да са заслужаващи си изключения – така е например в рубриката „Антология“, в която за първи път се представят на български значими текстове, бележещи различни етапи от историята на танца.

Как си представяте добрия читател на „Списание за танц“? В каква степен съвпадат авторите и читателите? И в каква степен „произвеждате“ читателя си? В кои пунктове трябва да се разминат академичното и журналистическото писане за танца?

Ангелина: Списанието е замислено да се обръща към разнообразен кръг от читатели и разчита на тяхното любопитство или направо да го произведе. В идеалния случай си представям как някой си е взел брой заради интервю с интересен за него балетмайстор или съвременен артист, но покрай този текст се зачита и в другите материали и решава следващия път да отиде на досега непознато му представление. От теоретичните статии той добива едно по-дълбоко разбиране по различни въпроси около танцовото изкуство, рубриката „Антология“ го заинтригува за близката история на танца и т.н.

Във втория брой директно се обръщаме и към представители на различни изкуства, които също са важна и интересна публика, която се надявам дълготрайно да спечелим като читатели, като зрители, а защо не и като сътрудници. Вярвам и че авторите, както и представените артисти, привличат читатели сред своите кръгове.

В едно специализирано издание, ориентирано към разнородна аудитория, т.нар. академично и журналистическо писане са с по-размити очертания. Не можем за основните си теми да не черпим от танцовите изследвания, но с амбицията да ги направим достъпни, за да се формира критична маса. Залагаме и на задълбоченото журналистическо писане в неговото разнообразие – интервюта, профили, проблемни статии и пр. То има по-информативен и публицистичен характер. Танцовата критика се захранва и от двата вида писане.

Стефан: Аз бих искал да си представя лошия читател – нетърсещия, неинтересуващия се, безразличен към темите на списанието, фокусиран в ежедневните си проблеми. Лошият читател е амбициозна задача – ние не знаем кое би го заинтригувало, но всеки прочетен ред ще е извървян път. Авторите ни определено поставят висока летва и от това със сигурност не бихме отстъпили в името на някакво „разширяване на аудиторията“. Мисля, че балансът между академичното и журналистическото писане е намерен в „Списание за танц“, и адресираме текстовете към разнообразен читателски профил.

Ива: „Списание за танц“ е отворено пространство за различен читателски профил. Не търсим „белия лебед“, нито „черния“. Ценно за това книжно тяло е неговата среща както с професионална и любителска аудитория, така и с читатели, които биха открили нови територии на своите интереси. Свободното сърфиране из страниците би довело до разтваряне на мисловен диалог между читателя и автора, който не е задължително да приключи с единомислие.

Как се пише за танц, как да се пише за танц – „изкуството, на което трябва да му бъде позволено да оставя без думи“, както казва Мортен Шпонгберг в интервю пред списанието? Същият танцов мислител казва, че критиката не е вътрешноприсъща на изкуството… Вие какви дискусии искате да провокирате – и в крайна сметка какви промени в българското пространство за танц? В представата ни за тялото изобщо?

Ангелина: В момента в български контекст липсва последователно обучение по критическо писане за танц. То е оставено на индивидуалния интерес и усилия на отделни хора, но затова пък е и особено автентично. Няма, а и не е необходимо да има точна рецепта за това как се пише за танц. В трудния жанр на рецензии за спектакли каним автори с най-различна подготовка, които имат интересно мислене и поглед – във втория брой те са театроведи, балетист, театрален режисьор, драматург и философ, които имат усет, висока степен на информираност, натрупан опит в гледането на танц и са развили грамотност, обострени възприятия и рефлексивност спрямо естетиката на танцовото представление – като че ли най-важните предпоставки за издържано критическо писане.

Етосът на списанието е да дава пространство за разнообразни естетически пристрастия и да развива толерантност към тяхното различие. Заради силната класическа традиция в танца и младата му съвременност, възприятията за него продължават да клонят към нормативност. Ние се стремим да поставяме под въпрос установените представи и именно тях да дискутираме. В това число са и политиките за представяне на тялото. Застъпваме се за творческата и интелектуална свобода като основа на обединяване на една сравнително фрагментарна сцена и общност.

Стефан: Няма дискусия, която да не доведе до повишаване на градуса, а оттам и до качествени промени в материала, който е замесен. Критическата рефлексия е необходимият „нагревател“ на дискусиите за артистичните практики навсякъде, ние не правим изключение. Промяната в българското пространство е засечена от лакмус. Предстои да бъде измерена. Но за това трябва натрупване на по-сериозна база за изследване. Повече представления, сътрудничества, повече съдържание.

Ива: Писането, както и говоренето за танц са като микроскопично изследване. Навлизането в материята му изисква увеличаване на неговите компоненти, за да се уловят диаграмата на движението и трансформиращите се образи на тялото. Ефимерността на случването му е критичната точка, която създава трудността да бъде артикулирано в думи това, което протича в едно танцово представление. Дискусиите се определят от естетическите промени, които въвежда танцът в местен и глобален контекст. Българското пространство за танц е все още крехко поради множество забавени процеси и трудности, с които артистите редовно трябва да се справят. Това изначално поставя сцената да функционира на забавен ход.

Кои са журналистическите удари на досегашните два броя? Като писател аз веднага бих посочил есето на Зейди Смит какво поучително за работата на писателите има в танца… Но Вие с какво се гордеете?

Ангелина: Най-важното е да се открият точните теми, към които да привлечем внимание и които улавят някаква актуалност, поставят я в историческа перспектива и най-вече имат потенциала да разместят пластове във възприятията за танца като част от изкуствата, културата и живота. Смея да мисля, че подходът към темите в първия брой – „красотата в танца“, както и във втория брой – „танцът и другите изкуства“, съдържат такъв потенциал.

Изпитвам удовлетворение от оригиналните интервюта на български автори със значими фигури от международната сцена. От една страна, те дават видимост на едно протичащо във вътрешните среди общуване, а от друга – подсилват свързаността на българската и световната сцена.

Азбучно правило е, че едно издание има бъдеще, ако към него има доверие. Радвам се, че в първия брой спечелихме доверието на редица артисти от България и света да участват в своеобразна анкета за красотата в танца, а във втория брой Мила Искренова прие поканата да отговори на един своеобразен хореографски въпросник, който има голяма стойност и за изследователите, и за публиката.

Иска ми се да вярвам, че с рубриката „Антология“ подтикваме към колекционирането на списанието, като за първи път публикуваме внимателно подбрани текстове, христоматийни за (на този етап) западната история на танца. В „Традиции“ пък се стремим да хвърлим светлина върху слабо познати страни на миналото в българския танц.

Салоните сега са празни и не е съвсем ясно кога отново ще наблюдаваме танцовото изкуство на живо. Как тази доскоро немислима ситуация ще мине през „Списание за танц“?

Стефан: Ще премине. Още не знам как.

Ива: Предполагам, че ще се проследи ехото на празнотата, която скова жизнените артерии на целия свят, и последиците му.

Ина Дублекова: Сякаш все още не искаме да можем да отговорим на този въпрос. Разбира се, че вече мислим в тази посока и преминаване ще има, но ни се струва, че покрай ситуацията с пандемията изпъкна едно очакване изкуството и културата да бъдат много реактивни, мигновено да „отразяват“ големите обществени кризи.

Може би това е свързано с разрастването в съвремието ни на новинарската логика, която диктува пръв да съобщиш всяко нещо, съчетана с рефлексите, които социалните мрежи ни създават – а именно да стриймваме директно на живо онова, което е пред очите ни. Но всъщност това води до изкривяване, губи се дълбочината на осмислянето на едно такова събитие, което не е нещо еднократно, а процес. И всеки процес изисква да бъде наблюдаван, да се проследи по-дълъг сегмент от него и едва тогава, когато има какво да се каже, да се говори. Затова засега избираме да сме внимателни зрители, което да ни позволи да сме пълноценни коментатори в бъдеще.

Ангелина: Действително в момента сме в позиция на изчакване. Важно е какво ще се случи есента. Изпълнителските изкуства, в това число и танцовото, са особено засегнати от необходимите мерки в ситуация на пандемия. В танцовите представления, особено при големите ансамблови спектакли, трудно може да се спазва физическа дистанция, за да се осигури безопасността на изпълнителите. Трябва да видим какви мерки ще се въведат оттук нататък и какво ще е тяхното отражение върху културните пространства, върху творческия процес, естетиката на спектаклите и срещата им със зрителите. Нашата роля е да осмисляме – разбира се, във възможностите на мисловния ни хоризонт, който реалността в момента жестоко предизвиква.

Ангелина Георгиева e доктор по театрознание, преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и автор на критически статии, съорганизатор и сътрудник на редица инициативи в полето на съвременните изпълнителски изкуства.

Стефан Щерев е артист и продуцент, организатор на редица събития в съвременното изкуство.

Ива Свещарова работи като артист на свободна практика, съосновател и съорганизатор на Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.

Ина Дублекова е експерт с опит в управлението на комуникацията на разнородни събития в сферата на сценичните изкуства и съвременната култура, както и автор на текстове за български и международни издания за изкуство.

Заглавна снимка: © Теодора Симова