На 4 март т.г. се навършиха 88 години от рождението на световноизвестния репортер и писател, публицист и философ

Ришард Капушчински

(1932–2007). На негово име в родната му Полша е учредена една от най-престижните международни награди за литературен репортаж. Специален гост на нейното десето юбилейно издание (25 май 2019 г., Варшава) беше

Светлана Алексиевич

. Преди да бъде удостоена с Нобеловата награда за литература за 2015 г., беларуската авторка двукратно получава международната награда „Капушчински“ – през 2010 г. и 2014 г.В полската столица Алексиевич с готовност отговори на въпросите ми за Капушчински и неговата роля в развитието на полската и световната журналистика и литература. Интервюто с нея е част от подготвяна за печат публикация.

Уважаема Светлана Александровна, кога за първи път прочетохте произведение на Ришард Капушчински?

Прочетох „Империята“ на полски език. Чак след смъртта му я преведоха и на руски. Тази книга се отпечата върху светогледа ми. Капушчински гледаше на нас отстрани. Ние, които се намирахме в съветската империя, никога не бихме могли да формулираме нещата така, както го направи той. Наложи се този факт да го признаят дори противниците на Съветския съюз. Капушчински имаше различна мисъл. А на мен ми направи голямо впечатление и любовта му към епиграфите в началото на неговите текстове.

Как оценявате потенциала на репортажа като форма на творчество?

У нас традиционният репортаж дава представа за вътрешнополитически събития. А полският литературен репортаж е съвсем друг. Поляците пишат репортажи не само за вътрешните си дела и проблеми. Тях ги интересува светът. Неговото присъствие в полския литературен репортаж е удивително. Докато руската литература се е затворила в себе си, тя не се интересува от ставащото навън. Правенето на литература у нас е изцяло друго.

Как оценявате конкурса за международната награда за най-добър литературен репортаж, който за десети път организира вестник „Газета виборча“?

От самото начало цялата работа по провеждането му се държи на плещите на Божена Дудко и може само да съжаляваме, че след юбилейното издание тя повече няма да се занимава с конкурса. Трябва да бъде оценен приносът ѝ за провеждането на всичките десет издания. А сред раздаваните отличия бих искала да откроя студентската награда. Имах среща с полските студенти. Те са сериозни младежи. И ми зададоха толкова много въпроси.

Срещали ли сте се лично с Ришард Капушчински и какво впечатление остави той у Вас като личност?

На два пъти. Най-напред в Берлин, където той чете своята работа „Другият“. А втория път – в Париж. Той беше светъл човек, често се усмихваше. Така и го запомних: усмихнат.

Как се промени репортажът в съвременната мултимедийна среда?

С помощта на мултимедията можем да видим как живеят хората навсякъде по света. Аз например никога не съм била на Сахалин, но ми е интересно да науча как живеят хората там. Но от друга страна, трябва да разполагаме с интелигентна защита, за да не пропаднем в света на голямата Мрежа.

Изображението не може всичко. Все пак винаги ще има интерес към словото. Нали човек има душа – и нас ни интересува как тя бива преобръщана от реалността. Внучката ми е на 13 години и следя какво става около нея. Човечеството е имало много любови. Някога една от тях беше например полимерната химия. Сега я заменихме с новите информационни и комуникационни технологии. Но те не улавят човешката душа. А душата още е жива.

Когато за първи път прочетох майсторски написаната от Вас изповед на жената на пожарникаря – участник в спасителните работи в „Чернобил“, бях потресена от дълбочината на човешката мъка, осъзнах по нов начин истината за чернобилската трагедия и нейните ужасни последици за живота както на отделния човек, така и на цялото човечество. Как приемат по света Вашето творчество?

Книгите ми са преведени на много езици по света. По тях са заснети повече от 20 филма. В Япония например са преведени всичките ми книги. Когато японците снимаха филм за Байкало-Амурската магистрала, ме поканиха да ги придружа. Спомням си как седяхме в бараките, където са живели комсомолците, построили магистралата с доброволен труд при най-тежки условия. Японците се чудеха как е възможно днес всичко това да не е нужно абсолютно никому. А по книгата ми „Чернобилска молитва“ са поставени спектакли в Швеция, Франция, Великобритания, Германия и Полша.

Как преминахте от журналистиката към литературата?

Самата аз никога не съм се задържала в аквариума на журналистиката. Там ми беше тясно. Нямаше го човека с неговото подсъзнание, с възхитителното му разнообразие. Трябваше да опитаме нов начин за усвояване на действителността. Но преди нас такъв опит нямаше. Да се улавят епизоди в движение, от една страна, е лесно, но от друга – много сложно…

Неотдавна гледах филм, в който учителка разказваше за живота си. Тя говореше естествено, спокойно. В кадър беше само тя, но я гледах и слушах, без да мога да откъсна очи от нея. Защото в репортажа и в прозата, както в музиката за композитора, е важен буквално всеки звук.

Или да вземем филмите за големите кинорежисьори – Бергман, Антониони и др. Когато те разказват за своя живот, се получава роман в романа. Те могат да си го позволят.

Вие сте лауреат на Нобеловата награда за литература за 2015 г., на Хердеровата награда и на още 20 литературни отличия. Спечелихте на два пъти приза „Капушчински“. Как създавате своите дълбоки, мащабни, невероятни книги?

Разполагам с огромен архив, в който съхранявам записките си и записите на гласовете на своите герои. Моето творчество е роман от гласове, нужна ми е музиката на тези гласове.

Коя тема Ви вълнува?

Отново са жените. Този път през любовта и старостта. Темата е важна и много актуална. А заглавието на новата ми книга – „Чудният елен на вечния лов“ – препраща към Александър Грин.

Варшава, 27 май 2019 г.

Заглавна снимка: Elke Wetzig

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни