На второ четене: „Свирепо настроение“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Свирепо настроение“ от Йордан Радичков

изд. „НИКЕ“, 2018

„През 1965 година един сборник с разкази до такава степен обърква литературната критика в България, че никой не може да прецени какво представлява той. Заради него Йордан Радичков е нападан, хулен, но и възхваляван“, гласи текстът на задната корица на това издание.

Разбира се, подобни изречения винаги ще се пишат за задните корици на много книги, защото наострят ушите на читателите. Само понякога се случва да бъдат и много на място. При заглавията, издържали теста на времето, тези изречения наистина те подготвят, че това, което ще намериш вътре, може да ти се стори „новаторско и необикновено“, дори да четеш далеч след 1965 г.

Страхотно е, че този толкова известен сборник на Радичков излиза – също като останалите на издателство „НИКЕ“ – с толкова съвременна корица. Но след като разгледаш първата и последната корица (няма как, илюстрациите на Ива Димитрова са наистина много хубави), първоначално може да се учудиш, че няма някакво въвеждащо есе за книгата. Този избор обаче също я издърпва в сегашния свят – от значение е усещането, че я четеш не защото е „важна“, а изцяло заради удоволствието, което ще ти донесе. Затова и текстът започва без повече обяснения.

Те наистина не са и особено нужни. Цели изречения от сборника са станали част от езиковото ни наследство. Когато мимоходом в разговор споменах, че съм започнала да чета книгата, в отговор получих смях и кратичък цитат: „Слуушам, слуушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда.“ Разказът, от който идва този известен израз, е последен в сборника и е също толкова известен, колкото и първият, „Лебеди мои“. Дори да не смяташ или да не помниш, че си ги чел, по някакъв мистериозен начин, както понякога става с езика, те са част от теб. Усещането е хубаво.

Езикът в книгата е вкусен като нещо познато, което си ял като дете. Изреченията носят това, без да се стремят специално – просто се получава от самия им строеж и избор на думи:

Тъй както гръмнал, ловецът ударил наведнъж двата вола, селянина, колата, селянката, детето и кучето. Произтекла една работа, фантастическа.

Разказите успяват да събудят апетита ти, но и да те нахранят. В днешната изолация се четат особено добре – селото е сцена на голяма част от това, което се случва, и в него има една хубава заедност. Хуморът е за предпочитане пред романтичните описания на селото: вместо да въздишаш колко си далеч от този прост начин на живот, когато ти е разказано смешно, го чувстваш близо, част от собственото си минало. Пък и Радичков не пропуска да покаже и жестокостта, точно свирепостта от заглавието, която често остава извън кадър в селските идилии – има и люти зими, от които дърветата пукат, трудни по характер хора, които в гнева си хващат първото сечиво и разрушават цялата къща, а има и инатливи животни, с които не може да се излезе наглава. Има меланхолия и тъга, открити като незаздравяващи рани дори когато са сложени в скоби:

Ами ако една сутрин видим в горите вместо зима самото зелено дърво, слязло от планините нощем и тайно! Сигурно ще бъде хубаво като покойните приказки от студеното огнище на баба. (Няма я баба!)

В първите повествования е описан митологичният верблюд, чиято основна характеристика е, че е почти неназовим и неописуем. За някои неща се измислят собствени думи, а други са лишени от познатите си имена и описвани по друг начин. Разказът за зеленото дърво така представя иглолистните дръвчета, че сякаш са нещо извънземно, извънредно и толкова рядко срещано – защото, разбира се, не става дума просто за дръвчето, а за всичко, което символизира едно същество, което не се предава пред зимата, не оставя цветовете си.

Повествованията са отделни, но захванати един за друг като верижка – или като овце, скачащи в реката („И други истории си припомняха, защото едно събитие винаги започва да струпва около себе си други събития от същия образ и подобие, тъй както една овца, скочила в реката, повежда по себе си и другите овце, създадени по неин образ и подобие.“). По правило разказите искат вниманието на читателя по начин, по който романите няма нужда да правят. В кратките форми всичко е много по-концентрирано. Някои разкази знаят как да поискат вниманието ти, но не и как да го заслужат – при Радичков обаче играта е чудесна, защото той още от началото има вниманието ти и все повече го заслужава. Усеща се в надграждането, което прилича на вълшебна приказка:

А има и черказци, които мислят, че това са стари истории, времената на верблюда са отминали, хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите черказци, като изпращали старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!“

Освен че е подходящ за времето в изолация, сборникът отива много и на зимата – точният сезон е да четеш за митологичен студ, от който прането на простора се чупи като лед. И макар че днешната зима, разбира се, е мека, е хубаво и да се зарадваш още на заглавието на един от последните разкази: „Пролет иде!“. И скоро няма да има нужда да се търсят само вечнозелените дървета – меланхолията ще се вдигне и пак ще има патици на двора.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „НИКЕ“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.