Не „по буквите", а по тайните им подземни тунели ни повежда Зорница Христова. Там, където корените на всеки жанр стигат до песента на песните и приказката на приказките, до мрачното усое на страстта и смъртта, до поезията на езика.
„Кои сме след пандемията? Кои ще сме и след края на войната?“ – пита Стефан Иванов и настоява колко важно е да се разказва настоящият миг, за да се осмисли бъдещето.
Един от най-големите израелски писатели Давид Гросман пише роман за лагерите, но не за нацистките, а за комунистическите. Разтърсващо четиво, в което Антония Апостолова вещо ни въвлича.
Две книги за детството ни представя този път Зорница Христова. Едната, на Алберт Бенбасат, автофикционално ни потапя в носталгията на спомена. Другата, на Надя Данова, прелюбопитно изследва възпитателните традиции и нагласи по нашите географски ширини.
13 000 км от Варшава до Владивосток – толкова пропътува полският журналист Хуго-Бадер, за да проумее сърцето на съвременна Русия – обикновените хора. А Стефан Иванов мечтае за такива репортажни книги, посветени на България.
Антония Апостолова ни предлага да се върнем към романа на румънската писателка Ирис Волф, проникващ в тихите и трудно видими места на семейно-интимното, върху които комунистическият режим не е пропуснал да хвърли отровните си сенки.
Защо блестящи писатели дълго остават незабелязани? Книгата на Лусия Бърлин дава повод на Стефан Иванов да поразсъждава за мястото на писателя в обществото – като негов свидетел. С всички произтичащи от това „тръни“, които раняват дълбоко, преди да се превърнат в корони.