Две книги за детството ни представя този път Зорница Христова. Едната, на Алберт Бенбасат, автофикционално ни потапя в носталгията на спомена. Другата, на Надя Данова, прелюбопитно изследва възпитателните традиции и нагласи по нашите географски ширини.
13 000 км от Варшава до Владивосток – толкова пропътува полският журналист Хуго-Бадер, за да проумее сърцето на съвременна Русия – обикновените хора. А Стефан Иванов мечтае за такива репортажни книги, посветени на България.
Антония Апостолова ни предлага да се върнем към романа на румънската писателка Ирис Волф, проникващ в тихите и трудно видими места на семейно-интимното, върху които комунистическият режим не е пропуснал да хвърли отровните си сенки.
Защо блестящи писатели дълго остават незабелязани? Книгата на Лусия Бърлин дава повод на Стефан Иванов да поразсъждава за мястото на писателя в обществото – като негов свидетел. С всички произтичащи от това „тръни“, които раняват дълбоко, преди да се превърнат в корони.
С първото си „второ четене“ известната със своите „Литературни разговори“ Антония Апостолова ще ни върне в едно топло и уханно пловдивско детство, носталгично разказно от Юли Шумарев.
Две книги – едната художествена, другата публицистична, – в които близката и далечната биографична и историческа памет са на фокус. Както и сложните, понякога травматични, понякога просто противоречиви отношения между паметта и истината.
Необичайно четиво за плаж и за изгрев ни препоръчва Стефан Иванов – с него пламва сърцето, а не кожата ни, погледът ни се избистря, а компасът ни за човещина става извънредно прецизен.