„Текстил“ – списанието без манифест. Разговор с Петя Хайнрих и Георги Гочев

Какво според вас е значимото от традицията на литературните списания у нас? От какво се учите – и от какво се отдалечавате?

Петя Хайнрих: Визуално и като съдържание литературно списание „Текстил“ има свой собствен облик. Като процедура на създаване, общуване с авторите и редакторите, пресяване на текстовете, избор и подреждане то се опира на традицията и опита на списание „Но Поезия“ – най-стриктния ми учител, чиято смърт неотдавна обявих, струва ми се, преждевременно. За разлика от „Но Поезия“, чийто фокус беше предимно поезията, „Текстил“ разширява жанрово границите, дава възможност да попаднем на литературни текстове, отдалечени от поетическото – това е за мен ново предизвикателство. В същото време поезията си остава литературният гръбнак и на това издание.

Георги Гочев: Аз съм израснал в малък провинциален свят, в който родителите ми си набавяха широта и усещане за динамика най-вече с вестници и списания. Първо, като малко дете, четях „Пиф“, „Дъга“ и съветското списание „Миша“, после, като тийнейджър – „Браво“, „Попкорн“ и накрая „Егоист“, а като студент – „ЛИК“, „Съвременник“ и „Сезон“. Не знам дали и доколко тези списания са ми повлияли, но съм сигурен, че правенето на списание ми изглежда най-естественото на света, защото дълго време съм бил страстен читател на списания.

Петя, ти живееш в Дюселдорф. Какъв е съвременният немски опит в областта на литературните и културните медии, който би приложила в „Текстил“?

ПХ: Те са толкова разнолики, че трудно може да се открие друго общо между тях, освен самата литература. Всеки приятелски кръг с идея и литературна амбиция има свое издание. И с основание – в литературните списания става съдбовната среща на невинността на читателя с новото. Срещата с такава богата и избуяваща литературност може би е възпитала у мен сдържаността да не отхвърлям на първо четене странно изглеждащото, да се замислям за основанията защо се пише така, кой пише така, на какъв жизнен опит съответства такова писане, с какви литературни течения се свързва или какво превъзмогва.

Как обаче виждате актуалния български медиен пейзаж, в който се появява „Текстил“? И как се отнасяте към предизвикателства като разпространение и абонамент, като имаме предвид и доминацията на социалните мрежи в България?

Петя Хайнрих: „Текстил“ се появява сред традиционно беден на литературни издания медиен пейзаж в България. Това не ни носи никакво предимство. Напротив. Когато няма реална конкуренция на издания и идеи, всеки наш опит за ново и по-добро спрямо самите себе си изглежда като движение в празнина. За мен би било радостно събитие нарояването на литературни списания. Едва тогава можем да говорим за диалог и за очертаване на специфичен литературен профил. В ситуация на нищета ние сме принудени да дадем място за изява на всяка добра литература, от експерименталната до традиционни и по-малко интересни опити. А що се отнася до разпространението, то винаги е било трудно – в настоящия момент списанието се разпространява от издателството на Нов български университет, което подкрепи нашия проект. Оставам с надеждата, че и съвместната ни работа ще осигури бъдеще на изданието.

Социалните мрежи не представляват пречка пред хартиените издания. Това са различни медии. Целта на литературното ни списание е не борбата за внимание, а привличането на най-добрите литературни текстове. Литературата в социалните мрежи живее в сега, на другия ден нов литературен балон се е вдигнал на повърхността, там текстовете на деня дори само визуално изблъскват вчерашните надолу и навън към периферията на вниманието. Едно хартиено литературно списание би трябвало да има други цели. То застъпва миналото (традицията на списанието като форма), преминава през днешното (деня на самото отпечатване на книжката), като фиксира една литературна ситуация, и после съществува в статична форма до своя смислов разпад и до физическия разпад на книжното тяло.

Най-ценното, което даваме на авторите, не е широка публика – нея могат с няколко ловки движения да си уловят в социалните мрежи. Ние им даваме рамка и контекст, в които произведенията им да заемат мястото си с достойнство, да тежат, да са важни повече от десет секунди. Ние публикуваме с уважение към литературността и естетиката, към смелостта да се пише и експериментира. Социалните мрежи са вълнуваща среда, те просто са нещо съвършено друго. Социалните мрежи изпитват глад за публика, а литературното списание би трябвало да изпитва глад за силни нови текстове.

ГГ: Активни медии има там, където има изпълнени две предпоставки: динамичен живот, произвеждащ събития; и свят, в който не всеки човек има пряк достъп до всичко. В свят като днешния, в който всичко е принципно достъпно и животът на всеки човек е събитие, медиите естествено залиняват. Не знам дали си даваме добре сметка, но огромното количество списания и вестници по времето на социализма беше и механизъм за удовлетворение на естествената нужда от събития и по-широк свят в едно принципно скучно и ограничено в себе си общество.

Конкретно списанията обаче са странен плод от брака между вестника и книгата. Нито вестник, нито книга, но и двете едновременно. Тяхното място по принцип е неясно: на сергията, където се продават вестници, или в книжарницата. Е, „Текстил“ ще се продава по книжарниците, което е и следствие от факта, че ще излиза два пъти годишно – през декември и през юни. Защо два пъти годишно? Защото, общо взето, това е ритъмът и на българската литература, в която има нещо мило традиционно. Когато разбираш писането и четенето като почивка от други дейности, те естествено се разполагат в лятото и зимата.

Какви са характеристиките на аудиторията, към която се стремите?

ПХ: „Текстил“ е за всички любопитни хора, които искат да се запознаят как се пише днес на български. И за всички, които пишат или не се осмеляват. Водещата нишка е литературата.

ГГ: Петя е отговорила много точно и аз само ще разкажа нещо. Преди години в подлеза на Софийския университет имаше един продавач на книги, който държеше книжарница с форма на буркан. В този „буркан“ имаше великолепни книги, но като питаш за цената, онзи отговаряше: „Абе, не е за тебе.“ Целта не беше да продава книги, а да ги държи в своеобразния буркан. За съжаление, отношението на много редактори на списания и вестници към тяхната публика е като на този продавач. Ние не искаме да създаваме естетически буркан, пълен само с високостойностни текстове, а нещо живо, което ще бъде достъпно и няма да отблъсква още отдалеч. Нямаме нужда от съзерцаване, от „Това не е за теб“; имаме нужда от четене.

Затова и нямаме манифест. Не защото не можем да напишем един умен манифест, а защото манифестът е ограждане на територия, което води до самотуване и пазене на литературния буркан. Е, може да е пълен с Езра Паунд, но пак си е буркан.

Как ще селектирате литературните „новини“, за да станат те медиен факт в списанието?

ПХ: Тъй като списанието излиза два пъти в годината, литературните новини трябва да са издържали няколкомесечната проверка на времето или поне да са с потенциала да оставят следа. „Текстил“ не би трябвало да разчита на новини; за новини има други бързи медии – радио, телевизия, социални мрежи, блогове. Най-голямата новина е добрият литературен текст.

ГГ: А той е рядка новина.

Изследователското клише гласи, че идеологията на една културна медия се разпознава преди всичко чрез нейния критически отдел. Каква критика да очакваме от „Текстил“?

ПХ: В самото начало на списанието всичко предстои, всичко е изтласкано в бъдещето. Бих си пожелала литературната критика, която се появява в „Текстил“, да има преди всичко широк хоризонт. Да поставя българските литературни текстове сред съвременната литература от цял свят. Тъй като българска литература днес се пише на различни географски места, с най-разнообразен жизнен опит, езикът на литературата е проникнат от разнообразни чужди езици, смесват се стилове, естетики. Критикът, който се осмелява да се изправи и да разчете такава литература, би било добре да наднича извън теснината на родното и битовото. Бих си пожелала такъв критик да подхожда с литературна страст към текстовете и с развързан език.

ГГ: Аз пък си пожелавам жанрово по-чиста критика. В България критиката масово е или просто по-дълъг етикет към книгата, или курсова работа по литературна теория, или лична саморазправа – понякога директна, понякога софистицирано прикрита под формата на някакво есе. Функционалната критика е тази, която разбира, че критикът не е нищо друго, освен един идеален читател, който е образец за другите как трябва да четат. Критикът трябва да е функция на читателите на книги в една страна, а не на биографичните си преживявания или на ролите си като търговец и университетски преподавател.

Може ли да очакваме от списанието да следва академичния ритъм на хуманитаристиката в Нов български университет?

ПХ: Литературно списание „Текстил“ излиза под нашата редакция – ние сме триото Георги Гочев, Дамян Дамянов и Петя Хайнрих. То е плод на общия ни труд, съдържанието и визуалният облик отразяват личните ни разбирания за литература и илюстрация, извънакадемично. Ролята на НБУ обхваща само логистиката. Благодарна съм за тази подкрепа повече, отколкото ми се струва уместно да обсъждам това тук. Но е факт – без навременно подадената ръка от страна на университетското издателство списанието нямаше да съществува. В този смисъл „Текстил“ е независимо като визия и съдържание от академичния ритъм на НБУ, но е зависимо от готовността на НБУ да се грижи списанието да стигне и до най-отдалеченото кътче, на което някой има нужда от българска литература.

ГГ: В случая НБУ е не толкова в ролята на режисьор на списанието, колкото на негов продуцент. Какво означава това? Най-простичко, че целта е не да се представя НБУ в неговия вътрешен живот – макар че аз съм свързан дълбоко с този университет и с вътрешния му живот, – а да подпомага и организира представянето на значими сфери от българската култура. Една такава значима сфера е литературната ни диаспора, с чиито представители от много години общува Петя. Днес в чужбина се пише една от най-хубавите български литератури, но за съжаление, тези хора живеят разпръснато и всъщност не образуват нещо цяло. Списанието ще бъде платформа и за тяхното събиране.

Кои според вас са „ударите“ в първия брой на „Текстил“?

ПХ: Че първи брой е отпечатан и е факт. Нима това е малко? Но и всеки от авторите, чиито текстове са намерили място в първия брой на списанието, заслужава благодарността на редакцията за доверието към нас и към начинанието. Списанието може да е само толкова силно, колкото силни са текстовете в него. В началото всичко е още в полето на изпробването. Започнахме няколко рубрики, които се надяваме да продължат. Едната от тях е „Храбрият шивач“, която ще даде място за текстове по острието на добрия вкус, опити, езикови игри. „На закачалката“ окачваме книги, към които бихме искали да насочим вниманието на читателите. „Зигзаг“ е рубриката на литературния пътешественик, в която ще разказваме за места, реални и нереални, свързани с литературата. В първия брой Зигзагът ни отвежда към Берген и норвежката литература. Имаме и материал за поезията в Instagram.

ГГ: Уважавам всеки един автор и текст в списанието и не го казвам куртоазно. Но все пак за мен „ударите“ са два. Единият е есето на Антоан Асенов за приспивните песни. „Удар“ е, защото е написано в един висок и изтънчен стил, с поглед към голямата световна култура на Пруст, Хайне и Монтен – все неща, които аз първо несъзнателно, а после и съзнателно съм се отказал да следвам в собственото си писане. Виждам у този автор как аз самият можех да пиша, ако бях продължил в една определена посока. Другият „удар“ е разказът на Ю Хуа, преведен от Стефан Русинов. Един от най-силните, изненадващи и отлично написани разкази, които съм чел през последните години. Ще добавя и малкия фрагмент за музиката от последната, недовършена книга на моя учител – Богдан Богданов. Знаех за тази книга, но прочетох нейната партитура – защото не е останала точно книга, ами партитура – за пръв път именно покрай правенето на нашето списание.

Не мога да се въздържа – какви обстоятелства могат да разплетат тъканта на вашето списание?

ПХ: При всички обстоятелства, по примера на Пенелопа, през деня ще плетем, а през нощта ще разплитаме. Защото в момента, в който нашата тъкан е завършена, няма да има смисъл да продължаваме. Да се отразява литературата е бягане на дълги разстояния в променящ се пейзаж. То е процес, няма нищо готово. Всеки брой е отворена врата към следващия.

ГГ: Веднага отговарям: ако се скараме помежду си. Това списание възниква от приятелството ни с Петя и Дамян, от доверието, което имаме помежду си. Ще се разплете, ако това доверие изчезне.

Неотдавна преведохте заедно Архилох. Ако той можеше да види/прочете „Текстил“, как според вас щеше да реагира?

ПХ: Един истински Архилох и пет пари не дава за писаното слово. В един фантазмен диалог с този великолепно своенравен поет и родственик по дух го чувам как прави на пух и прах начинанието със списание. Виждам го как се превива от смях, как ни се подиграва, как изстрелва жлъчни ямби. Как плюе на цялата работа. Чувам го да ме обвинява в предателство на поезията. И е прав. Не ме смущават обвиненията и подигравките на Архилох – аз също бих заела неговата позиция. И както виждате, заемам я. Каква по-добра съдба от тази – един Архилох да те вземе на подбив и да обругае начинанието ти, то това си е вид благословия.

Чувам се как му казвам, че може да размени един „Текстил“ за щит, макар да смятам, че това е лоша сделка – винаги бих предпочела щита. И двамата се смеем. Чувам се да му казвам, че е груб мъжкар и непоносим самохвалко и че един талант не е достатъчен, талантът няма да го спаси, ще го спасят цитиранията през вековете, често незаслужени. Смее се. Най-добрите му песни така или иначе няма да оцелеят, ще оцелее само повторението. Смее се още повече. В защита на Текстила го уверявам, че писаното слово може да пренесе парчета от собствените му песни през времето, блясък на щит, картина от кървава река, кичур коса с дъх на мирта. Парчета, казваш, отвръща той и се чеше по рунтавата глава. Парчета от песни, счупено копие? Да, то е като да докоснеш Необуле по ръката. Реално неосъществимо, но се държим така, сякаш се е случило.

Едно списание е нещо като кола, натоварена с мехове с текстове на дълъг път. Нещо като трайност. Нещо като опит за игра с трайното, да не кажа вечност, защото вечността е работа на боговете. Притрябвала ми вечност, в която нещата се повтарят, и то счупени, ще каже той и ще махне с ръка. Вечни са кръвта, калта и въшките. И чудесата все пак – като мрак по пладне насред разбунено море, нали? Ние нали не вярваме в поезията, но сме обречени на нея? Като ти дават лира, не те питат. Но името „Текстил“ ми харесва, ще подхвърли. Това е нещо, за което можеш да се хванеш.

ГГ: Превели сме заедно и „Медея“. Знаете, инструмент на нейното отмъщение е една прекрасна дреха, напоена с отрова. Да внимаваме какво платно изпращаме на читателя, това би ни казала Медея. Нейната реакция ми е по-интересна от тази на Архилох.

Снимки: © Списание „Текстил“