Това се случи на 35 май

В нощта на 3-ти срещу 4-ти юни 1989 г. на площад „Тиенанмън“ в Пекин нахлуват танкове, бронетранспортьори и въоръжени войници със задачата да прекратят продължаващите почти два месеца граждански демонстрации на недоволство от политическото статукво. По заповед на ръководители на Китайската комунистическа партия армията убива част от протестиращите и успешно прогонва останалите. В едни източници събитието остава като клане, в други – просто като инцидент, в трети – като няма-такова-нещо.

За станалото на тази дата вече е писано много и настоящата статия не би имала оправдание, ако не беше желанието за първоначално изследване и на други два въпроса, необходими за доброто разбиране на ситуацията: откъде накъде и какво от това.

Откъде накъде

На първо място, ми се струва важно да подчертаем в каква огромна степен 80-те години на миналия век представляват преходен период за Китай. Десетилетието е бурно, многополюсно и лъкатушно – всичко изглежда възможно и затова нищо не е сигурно.

През 1976 г. приключват десетте години на „Културната революция“ (в кавички, защото „Културната революция“ е толкова културна, колкото „Възродителният процес“ е възродителен), по време на които авторитарното управление на Мао Дзъдун разказва играта на икономиката, политиката и обществения живот в Китай. Година по-късно, след кратка вътрешнопартийна борба с приемника на маоистката линия Хуа Гуофън, начело на ККП застава Дън Сяопин, низвергнат доскоро заради по-умерените си позиции.

Веднага става видим стремежът на Дън да се оттласне възможно най-далеч от политическия курс на Мао, запазвайки все пак социалистическата рамка. На 13 декември 1978 г. той изнася реч на работна среща на Централния комитет на ККП, в която очертава своята политическа визия за модернизация, затвърдена официално няколко дни по-късно на Третия пленум на ЦК. Той осъжда потисничеството по време на „Културната революция“, което според него е превърнало китайския народ в пасивна, неспособна на самостоятелно мислене маса, и говори за проблемността на „концентрирането на власт“, за закостенялостта на „немалко другари“ и за нуждата от „мисловно освобождаване“.

Новият лидер изразява задоволство, че на срещата са се чули различни мнения, включително критики към работата на ЦК. Според него всичко това „възобновява и продължава демократичната традиция на партията“ и „представлява велик прогрес във вътрешнопартийния живот и голям подтик за партийното и народното дело“. Макар че в новия политически дискурс остават ключови понятия като „революция“, „марксизъм-ленинизъм“ и „маоизъм“, както и типичният приповдигнат слог, оттук нататък не догмата, а практиката ще е „единственият критерий за проверка на истината“; не класовата борба, а икономическото развитие ще е главната цел на държавното управление; не тоталитаризмът, а демократизмът ще е висшият идеал на партията.

Новите политики са обобщени с ключовата фраза „реформи и отваряне“. Мнозина интелектуалци и писатели ще си спомнят впоследствие колко рязко е усещането за преминаване в напълно нова епоха. Китай се отваря и през вратите се изсипват кока-кола, рок музика, дънки, касетофони, дълги коси, декадентска поезия, модернистка проза, постмодерно изкуство, хуманизъм, екзистенциализъм, либерализъм… Появяват се стотици периодични издания, на страниците на които се водят оживени политфилософски дебати и се оформят множество течения в изкуството – от неокласически до авангардни. В рамките на едно десетилетие икономиката прави поетапен преход от планов към свободен пазар, културата избуява мощно в плурализъм и индивидуализмът започва да си пробива път през традиционно силния в Китай колективизъм.

Тези процеси не са безпрепятствени и през цялото време са под грижовния поглед на партията майка, която се опитва да направлява подрастването на идеологическия си изтърсак (кръстен „социализъм с китайски характеристики“ поради невъзможността Комунистическата партия да нарече икономическата си стратегия „капитализъм“). Дън Сяопин полага големи усилия да балансира между фракциите на консерваторите и на реформистите сред ръководителите в партията – първите отстояват позицията, че с икономическите реформи не бива да се бърза, че партията не трябва да изпуска пазара от контрол и че внесените от Запад капитализъм и либерализъм не бива да се оставят съвсем разюздани; вторите смятат, че икономическото развитие не търпи отлагане, а на партията вече не ѝ е работа да се меси в личния живот на хората. Двете фракции остават на кантар до самите протести през 89-та, когато хардлайнерите настояват за насилствено смазване на демонстрантите, а либералите призовават към вслушване в техните искания.

Най-важна за Дън Сяопин остава икономическата реформа. За това говори и личният му избор на хора, които да заемат най-високата (поне формално) длъжност в Китай: генерален секретар на ККП през 82-ра става Ху Яобан, а през 87-ма – Джао Дзъян. И двамата са изявени икономисти с реформаторски убеждения. Въпреки това става все по-ясна позицията на Дън, че либерализирането на икономиката не бива по никакъв начин да се пренесе в политиката – докато пазарът се отваря към частно предприемачество, системата трябва да остане еднопартийна и властите да останат слети.

Вълната на отварянето обаче е отприщена и интелектуалните търсения продължават с пълна сила – в университети, асоциации, мозъчни тръстове, а и сред реформаторски настроената част от върхушката. Един от многото дебати по това време например се съсредоточава върху отношенията между марксизъм и хуманизъм, като в него се разграничават три лагера: първите два смятат, че двете са несъвместими и едното е по-важно от другото, а третият опитва да ги съвмести и да намери т.нар. „социализъм с човешко лице“, каквото е и основното искане на протестиращите от „Тиенанмън“ впоследствие.

Всички тези оживени дискусии разширяват ядрото от реформаторски радетели и през 1987 г. един от най-активните сред тях, астрофизикът Фан Лиджъ, инициира масови продемократични протести в няколко китайски града. Те са бързо заклеймени от партийните хардлайнери като поредна проява на „буржоазен либерализъм“, а колебливата реакция на Ху Яобан по въпроса му коства позицията на генерален секретар, която се заема от другия близък до Дън Сяопин реформатор – Джао Дзъян.

Оттук нататък недоволството срещу политическото управление само расте. Икономическият подем от първата половина на десетилетието не успява да се задържи; все по-свободолюбивите студенти негодуват срещу ограниченията върху свободата на словото и срещу фалша в политиката; обикновените хора са наплашени от инфлацията, несигурни за бъдещето си и разочаровани от настоящето – вместо обещаната свободна професионална реализация те се сблъскват с шуробаджанащина, в която не можеш да си намериш място, ако нямаш връзки.

Теми като корупция, непотизъм и политическа привилегированост все по-засилено присъстват в публичното говорене. През 1988-ма излиза статистика, че в предходната година 150 000 членове на комунистическата партия са разследвани за корупция (данните са от The Search for Modern China на американския историк Джонатан Д. Спенс); непрекъснато се появяват новини за привилегировани членове на семействата на партийни ръководители; рушветаджийството расте паралелно с икономиката. В контекста на новото китайско общество всичко това вече е неприемливо.

Когато на 15 април 1989 г. Ху Яобан умира от инфаркт, студенти от двата най-големи пекински университета, първоначално планували да излязат на „Тиенанмън“ три седмици по-късно, за да отбележат 70-годишнината от продемократичното движение „Четвърти май“, се стичат на площада, за да почетат паметта на бившия реформаторски лидер. Подклаждано и от еуфорията на промените през последното десетилетие, бдението спонтанно преминава в демонстрация за демократични права.

В партията няма еднозначно тълкуване на това стечение на обстоятелствата. Едните виждат в студентското движение израз на собствените си желания за още по-смели реформи, а други – нагла атака срещу политическия режим (а оттам – и срещу държавата, тъй като според член 1 от Конституцията тя се управлява от Китайската комунистическа партия).

На 26 април на първата страница на най-големия китайски вестник „Жънмин жъбао“ („Народен всекидневник“) е публикувана неподписана статия, която от името на правителството и в частност Дън Сяопин заклеймява действията на студентите като „размирици, насочени срещу партията и социализма“. В типичен авторитарен стил текстът бърза да обяви за враг всеки, който не одобрява изцяло действията и състоянието на партията. Мнението е публикувано по инициатива на премиера Ли Пън, без знанието на Дън и Джао. Статията огорчава студентите, нагнетява обстановката и засилва обществената подкрепа към протестите.

В мемоарите на Джао Дзъян, изнесени тайно от Китай и издадени посмъртно със заглавието „Затворник на държавата“, той пише, че Дън Сяопин е бил подведен от консерваторите, които са му предоставили тенденциозна информация, подбрана от единици протестиращи с непредставително крайни възгледи. Според Джао студентите просто са повдигнали наболели въпроси, за които властта така или иначе е трябвало да намери решение – корупция, прозрачност, демокрация, върховенство на закона, обществен контрол над управлението. И с въвеждането на реформата „не би трябвало да е кой знае какъв проблем това, че студентите критикуват ръководството. Това бяха просто изрази на недоволство и не бяха заплаха за цялата ни политическа система“.

Въпросът какво точно искат студентите, всъщност няма бърз и изчерпателен отговор. Задълбочените занимания с материята само показват колко различни са индивидуалните истории и програми на всеки от участниците, за които има останала информация. Действително обаче свалянето на режима не изглежда да е било на дневен ред. В показателен кадър от 22 април, включен в документалния филм „Портата на небесното спокойствие“, множеството на площада скандира едно кратко и ясно искане: „Диалог! Диалог! Диалог!“ В същия ден представител на студентите е допуснат до стълбите на Залата на народа, където коленичи с високо вдигната петиция, както се е постъпвало в имперски времена. Листът остава неприет. Народът не е допуснат в Залата на народа и никой от Залата на народа не излиза при народа.

Какво по-подходящо място за още един цитат от речта, която Дън Сяопин произнася в самото начало на реформите: „За една революционна политическа партия е най-страшно да не чува гласа на народа.“

На 4 май генералният секретар Джао Дзъян прави публично изказване, което по дух е съвсем противоположно на статията от 26 април. Той изразява благосклонност към протестиращите и говори за необходимостта „въпросът да се реши хладнокръвно, разумно, сдържано и в пълен ред, съгласно принципите на демокрацията и законността“. Това обаче не променя много ситуацията и оттук нататък следва един странен месец, в който нещата страшно се закучват.

Част от студентите се връщат в университетите, но от цялата страна прииждат нови протестиращи, съпричастни с каузата. Присъединяват се и множество работници и граждани. Започва гладна стачка. Заветната среща между представители на протестиращите и правителството се осъществява на 14 май, но без тя да доведе до взаимно разбирателство и конкретни ангажименти. На 18 май на улиците излизат рекордните един милион души. Консерваторите запазват своята линия на тълкуване и говорене, като кулминацията е на 19 май, когато Ли Пън изнася патетична реч пред партийни ръководители и военни офицери. С типичната убедителност в тона и неубедителност в съдържанието Ли казва, че ако не се прекрати това положение, Китайската народна република, за която поколения революционери са проливали кръвта си, ще се изправи пред смъртна опасност.

В същия ден Джао Дзъян – осъзнал, че е изгубил идеологическата битка с хардлайнерите – излиза сред протестиращите на улицата и изнася импровизирана реч. „С думите си просто се опитвах да ги убедя да прекратят гладната стачка, тъй като са още млади и трябва да ценят живота си. Знаех, че действията им са спечелили широка симпатия в страната и чужбина, но това нямаше особено значение срещу групата стари другари, които бяха заели твърда позиция. Нямаше да им направи впечатление, ако гладната стачка продължи и няколко души загинат – нямаше да се помръднат от мястото си. Смятах, че е ужасно прахосничество тези млади хора да завършат така живота си.“ След тази своя поява Джао Дзъян изчезва от публичното пространство, свален е от всички ръководни длъжности и е поставен под домашен арест до края на живота си през 2005 г.

Сутринта на 20 май е обявено военно положение. Отвън студентите крещят: „Ли Пън, слез!“ Във филма „Портата на небесното спокойствие“ се вижда как протестиращите призовават пристигналите на площада войници (млади и слабо въоръжени) да се осъзнаят като народна армия, а не като армия на шепа самозабравили се лидери. Един кадър показва как хора раздават краставици на войниците, в следващия майка надига детето си, за да подаде на войник в камион безалкохолно, което той приема с неохотна усмивка. Армията е залята от добронамереност, цветя и ръкостискания, след което временно се оттегля.

Следват две трудни седмици на площада: хигиенните условия се влошават, духът на протестиращите спада, а лидерите им изразяват все по-неясни и противоречиви цели. На 2 юни бъдещият Нобелов лауреат за мир Лиу Сяо-бо и поп звездата Хоу Дъдзиен вдъхват нови сили на протестите. Късно вечерта на 3 юни в Пекин влиза тежковъоръжена армия, която открива огън без предупреждение и слага точка на преходното десетилетие.

Какво от това

Защо ни е да говорим за 4 юни трийсет години по-късно в България? Като минимум – от уважение към „ангела на историята“. Обърнал се с разперени криле назад към развалините на миналото, той иска да се върне там, „да събуди мъртвите и да събере парчетата“, макар че силен вятър го тласка неудържимо към бъдещето. И ние така – искаме да съберем парчетата от миналото, поне на хартия, да запазим ясен спомена и да не позволяваме елементите, които съставят обществото ни, да се подредят по начин, който да причини още такава болка. Както се казва в един друг, хонконгски документален филм, „в момента, в който забравим, ние ставаме съучастници в клането“.

А да мислим, че тези събития нямат нищо общо с нас, не е съвсем основателно, най-малкото заради сходствата със собствената ни история по същото време. През май 1989 г. БКП потушава насилствено протестите на българските турци; през ноември продемократичните демонстранти в София изглеждат също толкова обединени в недоволството си срещу статуквото и също толкова несигурни във визиите си за бъдещето, колкото съмишлениците им в Пекин половин година по-рано; а репликата на президента Петър Младенов от 14 декември 1989 г. „Най-добре е танковете да дойдат“ звучи като особено ехо от тиенанмънските събития.

4 юни може да ни изглежда неслучил се, далечен и невъзможен за нашето пространство, но ние го имаме в гените си. И се налага да се справяме с него по линията на критическия хуманизъм, който се изгражда върху отчитането „на човешката способност да върши ужаси“ и „твърдението, че доброто е възможно“.

Впрочем интересно е да се проследи българското отразяване на четвъртоюнските събития, тоест как гледането и тълкуването на случая говори за нашата собствена културна среда, но това ще остане за подробно разглеждане в някой следващ текст. Междувременно, тъй като през юни 89-та аз съм бил петгодишен, разпитах няколко по-преживели приятели – един ми сподели, че новината е била покрита от българските власти и той е научил за клането от „черните станции“, в частност „Свободна Европа“; друг ми каза, че не е сигурен, но мисли, че „нашите все пак съобщиха за него“, понеже „в тогавашния контекст властта трябва да е виждала в случилото се възстановяване на реда, който тъкмо по него време беше почнал яко да се пука у нас“.

Можело ли е клането да се избегне и кой е виновен за него? Най-очевидният отговор на този въпрос, даден от Джао Дзъян в мемоарите му, е, че са виновни консервативните ръководители начело с Ли Пън, реагирали пресилено, дефанзивно и агресивно на студентските протести, които е можело да приключат с добронамерен диалог. Друга популярна теза, изведена например от американската изследователка Дзин Уан в книгата ѝ за 80-те години в Китай High Culture Fever и от Иън Бурума в статията му „Уроците на „Тиенанмън“, е, че отговорност за ескалацията носят крайно настроените интелектуалци, които в края на 80-те стартират необмислена революция, при положение че в държавата вече е течал бавен процес по мирно обновление.

И двете обвинения имат тежест, но ми се струва редно да се отправи още едно. Неслучайно започнах разказа от края на 70-те години, когато Дън дава заявка за кардинални реформи. Всъщност самият той отприщва енергиите, срещу развитите версии на които изпраща танковете десет години по-късно. Исканията на протестиращите в края на 80-те до голяма степен се припокриват тъкмо с обещаното от Дън, дори като лексика. Партията носи отговорност, че разширява границите на позволеното, без да е готова да предвиди и приеме последствията. И тази политическа шизофрения съвсем не е прецедент. По подобен начин през 1956 г., след период на затегната цензура, Мао Дзъдун инициира кампанията „Да разцъфнат сто цветя“, с която насърчава всички да изразяват открито градивната си критика към управлението – веднага се надига вълна от недоволни гласове, с които в крайна сметка Мао се разправя насилствено.

Историците, които оправдават разправата на „Тиенанмън“, обикновено смятат, че партията е предотвратила настъпването на хаос в страната и че без тази твърда намеса Китай нямаше да постигне икономическите си успехи в следващите три десетилетия. Тези твърдения обаче са по-скоро спекулативни. Без съмнение, партията е можела да се справи със ситуацията по начин, който не би взел толкова жертви; никой не може да каже със сигурност какво щеше да се случи с Китай при промяна на режима; а да се приписва икономическият успех единствено на партийните решения е най-малкото несправедливо, както твърдят и някои китайски автори.

4 юни все още говори много за това, което Китайската народна република представлява в момента. Трийсет години по-късно тя продължава да нарича престъпници всички участници в протестите, като някои от тях са все още в затвора (където често попадат и тези, дръзнали да говорят публично за събитията). В момента по света има огромна диаспора от дисиденти, които не могат да се завърнат в Китай, роднините на загиналите на „Тиенанмън“ и до ден днешен чакат посмъртна реабилитация за близките си, а много други хора, включително военни по времето на протестите, очакват признание, че насилието е било грешка, за каквато по-рано официално е обявена „Културната революция“.

Не се очертава скоро тези искания да получат ответ. Когато стане дума за 4 юни, партията не само че си прави оглушки, но и успешно заглушава всички гласове. В страната, намираща се на 177-мо място по свобода на медиите (от 180 държави, оценени по индекса на „Репортери без граници“), събитието е изличено от публичното говорене до степен, че мои китайски връстници и приятели не са чували, че нещо изобщо се е случило, или са чували, но не са сигурни дали е истина. Във все по-развитата и успешно функционираща цензурна система незабавно се засичат и премахват всички публикации в интернет, в които се споменава „4 юни“, затова и се появява кодовата дата „35 май“ (която по последна информация май също вече е блокирана). Подкрепилият протестиращите Джао Дзъян също е заличен от историята, а при смъртта му през 2005 г. е публикуван по всяка вероятност най-миниатюрният некролог, писан някога за партиен член, заемал висок държавен пост.

Друг въпрос, който изглежда от съществено значение за заинтересованите от темата, е колко точно са загиналите – не само в Пекин, а на протестите в цялата страна. Версиите са от десетки, през стотици, до хиляди. През 2018 г. дори държавният секретар на САЩ Майк Помпео призова Китай да обяви реалната бройка. Несъмнено е, че партията носи и тази отговорност за кръвопролитията, но размерът на вината не се изменя спрямо бройката и споровете за числа само отместват вниманието от истинския въпрос. Както ми каза един китайски писател веднъж, смъртта на един-единствен човек при тези обстоятелства е достатъчна. За мен е важно настояването, че участниците в протестите са единици, а не тълпа, защото това всъщност лесно се забравя по формулата на Сталин, че „смъртта на един е трагедия, а на милиони – статистика“.

Човекът пред танка, станал символ на протестите на „Тиенанмън“ за западния свят

Сразяването на протестите предава много лошо послание на международните търговски партньори на Китай и е последвано от кратък икономически срив, докато през 1992 г. Дън Сяопин прави прочутата си Южна обиколка, с която вдъхва нови сили на реформата. Китайският икономически проект продължава, за разлика от хуманистичния и демократичния, които след края на прехода са перманентно закрити. Както разказва писателят Ю Хуа, Китай минава „от епоха с първенство на политическото към епоха с господство на материалното“. Същото отбелязва и български текст по повод 10-годишнината от клането: „За изминалото десетилетие Китай се промени. Много от някогашните бунтари замениха студентските якета и дънки с костюма и вратовръзката на бизнесмена, продукт на китайския неокапитализъм.“ (Вж. статията на Адриана Андреева „Сянката на Тиенанмън избледнява в света на китайския неокапитализъм“, в. „Демокрация“, 3 юни 1999 г.)

За края на демократичния проект е показателно ежегодното отбелязване на годишнината от протестите от 4 май 1919-та, всъщност доста сходни по дух с тези от 1989-та. И в двата случая ключовите думи върху плакатите на студентите са „патриотизъм“ и „демокрация“, но при празнуването на 4 май в момента се говори само за първото; и в двата случая има наблягане върху „човека“ и „индивида“, докато в момента на преден план е изведен „народът“ (в скорошна своя реч държавният председател Си Дзинпин споменава думата „народ“ 88 пъти). Затова „Четвърти май“, останал в историята и като „движение за нова култура“, се смята за незавършен проект – въпросите за индивидуалното съзряване, човешките права и рационалното мислене, които толкова вълнуват интелектуалците от началото на XX в., и до днес продължават да се губят сред гръмките призиви за идеологическа вярност.

Според немалко хора, които са си имали работа с Китай, една от най-съществените характеристики на народната република е, че тя се управлява от хора, а не от закони. С други думи, дереджето е „35 май“ и както казва разказвачът в книгата на Ерих Кестнер, „на 35 май човек трябва да бъде готов и за най-големи изненади“. Може би това е най-странният урок от 4 юни: че макар и далеч от преходния период, в този свят все още всичко е възможно – и великолепното, и свръхвъображаемото, и кошмарното. И това е колкото вълнуващо, толкова и ужасяващо.

Стефан Русинов е и съставител и преводач на всички текстове в поредицата „Китай отвътре“.