Трима поети и един художник за Андрей Даниел

Над 160 картини, разположени на двата етажа на Софийската градска художествена галерия: това е изложбата „Андрей Даниел. Между две епохи“ с куратори Аделина Филева и Красимир Илиев и гост-куратор Олимпия Даниел. Графичният дизайн на мащабния каталог от 384 страници е дело на Капка Кънева.

Остават два дни до края на изложбата на изключителния художник, а тук даваме думата на трима поети и негови приятели – Силвия Чолева, Иван Теофилов и Марин Бодаков, както и на неговия ученик и асистент в НХА Константин Костов.

Константин Костов:

В едно интервю пред БНР по повод изложбата „Учители и ученици“ през 2018 г. той казва:

Ставам все по-близък със своите студенти, като че ли ме допускат повече до себе си, а това ми дава свеж вкус за живота… Важното е това ново поколение да не бърза прекалено и задължително да натрупа минимум сведения за своите предшественици, защото без примери от миналото не би могло да разреши собствените си дилеми. Това е и мисията на изкуството – да сподели някакъв предишен опит.

Неведнъж съм си давал сметка от неговия пример, че един истински учител е наясно с процесите на узряване и необходимост от „ферментиране“, както ги наричаше той. Процеси, изискващи своето време и поддържане на условията, в които те да се осъществят. Младият човек често се подхлъзва по така съблазнителните преки пътища, породени от постоянното желание за тук и сега, за бързия успех или пък да не изпуснеш онова „новото“, което ти бива посочвано непрекъснато. Андрей Даниел успява да наблюдава тези болести у студентите си и да припомня за нуждата от време, от натрупвания и последователност – или с други думи, повествователност на твоята лична история и изграждане като художник.

Подобни достойнства на личността не се срещат често, а камо ли да бъдат споделяни. Той го правеше като приятел, неформално и добронамерено напомняне за възможностите – с финес ти възлага предизвикателството да не се изгубиш в постоянното пъплещо многообразие и изкушаващите процеси на „мейнстрийма“, които ти предоставя времето. Едно постоянно напомняне за връщане към себе си – дали чрез съвет, дали чрез своите подканващи разкази и сюжети в картините си, дали просто с чувство за хумор. И така, отново сякаш на шега, но изцяло в проникновението от опита си, той разказва в едно интервю пред Портал „Култура“ как се преподава живописта:

В Академията още се помни една от гениалните реплики на Бешков, който една зима събрал студентите около себе си, говорил, говорил, по едно време им казал: „Виждате ли това парно? Знаете ли, че работи само за един от вас? Но не знаем кой е той.“ Обществото и държавата трябва да знаят, че това образование е ужасно рискова инвестиция, но тя е абсолютно необходима. Няма да имаме бъдеще без нея. Вярно е, че мнозина няма да възвърнат вложеното, но един измежду тях ще върне всичко и на всички. Така че си струва.

Може би предизвикателството е отправено към всички нас, а всичко случващо се досега напомня за абсурдите в света: парното работи за няколко часа за всички онези, които искат нещо от себе си и вече знаят, че то не работи за тях – а други вече знаят, че са избрани от случайността на своя избор, и се сещат за парното само тогава, когато то е студено. Но аз имам надежда, че всички предизвикателства сега ще са отправени към бъдещето, което си струва.

Силвия Чолева:

Срещнах се първо с неговите картини на една изложба в галерията на бул. „Руски“, под магазина на СБХ, през 1979 г. Художникът Димитър Илиев – приятел и съученик – ми каза, че непременно трябва да отида да видя един страхотен художник. Останах зашеметена, защото това, което тогава видях, беше друго, различно от изложбите, които бях гледала дотогава. Запомних името: Андрей Даниел! След години имах шанса да се запознаем на живо, да бъдем приятели, да разговаряме за изкуство, за литература, за много други неща – обикновени, житейски и необикновени, каквото беше неговото изкуство. Веднъж ме покани да кажа няколко думи за неговата изложба „Правячи на музика“, което беше дважди необичайно, но Андрей беше такъв – необичаен. Писала съм, че картините му ме вцепеняват. Сега добавям, че продължават, колкото пъти да ги гледам, да ме респектират.

През годините, в които сме общували, съм се удивявала колко широки познания има, каква дълбочина на мисълта и мъдрост притежава, изказана сякаш между другото, възхищавала съм се на неговата мощ като художник, на това, че отминава с махване на ръка недоброжелателите, на иронията му, която се вижда и в картините, на отношението му към студентите, на вярата в приятелството, на добрината му, на разбирането му за взаимното оплождане на различните изкуства, на свободата му като творец… Запазила съм брошури от негови изложби, даже исках да пиша стихотворения върху картините в една от тях и днес съжалявам, че не го направих. Съжалявам за пропуснатите разговори и срещи с този гигантски артист, защото, докато отлагаме, животът взема своето… После остават картините, но загубата също остава да тежи. Нямам сили да разкажа за това, което си казахме набързо на последната ни среща…

Срещата с творец като Андрей Даниел е подарък. Скъп житейски подарък, за който съм благодарна. Подарък е последната му изложба, в която човек, виждайки събрани картините от различните етапи в творчеството му, си дава сметка за огромния талант, за силата да развие този талант до абсолютната съизмеримост с най-високите образци на световното изкуство. Докато гледах, чувах гласа му от залата с прожекциите на документалните филми, като че Андрей беше до мен, вървяхме заедно сред картините. На излизане се сбогувах с него. Пожелах си поне още веднъж до края на живота си отново да съм сред картините на Андрей…

Не „Андрей Даниел. Между две епохи“, Андрей Даниел сам е епоха! Художник, който ще бъде преоткриван тепърва.

Марин Бодаков:

Не знам дали Андрей Даниел е обичал клезмер, но докато обхождах неговата двуетажна ретроспектива, именно клезмер звучеше в съзнанието ми. От картините чувах пристъпите на златиста меланхолия. Чувах и пристъпите на древно веселие. Чувах тържеството в погледа на един от най-големите творци, които са се раждали по нашите объркани земи. А автопортретите на Андрей образуваха цял оркестър от мъдро и шеговито ликуване.

Историите, които ни разказва Андрей, винаги завършват, преди да се превърнат в анекдот, в афоризъм, в натрапчива метафора. В различни години съм обиквал различни негови платна. Гениалната ръка на Андрей е рисувала хора, които съм обичал. Места, които съм мечтал. Дори сенките в живописта му са от светлина. Дори упадъкът на нашата цивилизация.

Подпорни колони от светлина.

Но днес са ми най-близки нарисуваните празни столове: „Лятна медитация“ (2016), „Как времето минава“ (2014), „Истанбулски бележки – „Св. Стефан“ (2015), „Интериорни игри“ (2007)…

Помните ли стихотворението на класика Иван Теофилов „Стол“? То ме научи да разбера величието им.

Случайно сложен в центъра на двора
с лице към планината – засветлява
в трептенето на мрежестата сянка.

И аз след толкоз много време
съзрях във стола линията на седящ човек.

И аз след толкоз много време
помислих за човека, който е измислил
откровеността на формата за сядане.

(Сега, когато по-добре живота оценявам,
пропуснатите стойности все повече
ме поразяват…)

… И мен така, Андрей.

Иван Теофилов:

Помня Андрей от петгодишната му възраст в Бургас. Актьорите много се забавляваха с него, задаваха му провокиращи въпроси, а той им даваше с прикрита шеговитост неочаквано разумни отговори и ги забиваше в земята. Беше изключителен ерудит с невероятни енциклопедични знания, както подхожда на един библейски потомък… Прочетете книгата му „Неща, места, хора“. Всичко там е толкова съблазнително. И ти става толкова приятно, че един голям художник е таил в себе си и един надарен писател…

Беше и голям дечко. В Гинци тичаше и вдигаше хвърчила из ливадите наравно с децата. Беше си направил ателие в една барака. Често го посещавах и наблюдавах как с една особена, съсредоточена възбуда нанася боите. Скиташе с триножника си из планината, рисуваше къщите, дворовете, хората (беше контактен и селяните много го обичаха), църквата, гробището от ХIV век, изследвано от БАН. Беше ми направил портрет, с който започва сегашната му ретроспективна изложба. Вечер се събирахме у тях, у нас, четях нови, току-що написани стихове, Леон четеше написани също там театрални есета, а Андрей ги обсъждаше със забележителните светкавици на интелигентността си.

Мъдър и рядко очарователен човек… Бог да го прости.

Бележка: Изложбата „Андрей Даниел. Между две епохи“ може да видите в Софийската градска художествена галерия на ул. „Гурко“ №1 (вход откъм ул. „Княз Ал. Батенберг“) до 13 юни 2021 г.

Заглавна снимка: © Стефан Джамбазов / Фондация „Въпреки“. Фотографията е включена в изложбата на Стефан Джамбазов „Андрей Даниел – последните седем години“ и е снимана през 2014 г. на изложбата на художника в Градската галерия на Кюстендил „Владимир Димитров – Майстора“. Предишната година Андрей Даниел печели Националната награда за живопис на СБХ.