Триумф на волята

За правото няма по-особено понятие от волята: тя пронизва всяка норма, но в същото време никой никога не я е виждал и по тази причина се налага да приеме разнообразни форми на обективиране. Освен това между обективирането и самата воля винаги зее един луфт, заради който не може да сме сигурни дали волята, отразена на хартията, е същата онази, която иска да бъде отразена там.

У нас въпросът за волята изглежда подозрително застопорен на фона на законодателната вакханалия във всяка друга област. Почти единствените примери за закони, устояли на времето, са Законът за лицата и семейството, Законът за наследството и Законът за задълженията и договорите – всички те са влезли в сила между 1949 и 1951 г. и са поправяни предимно козметично оттогава насам. Тези закони се занимават с проблемите за това кой може да прави валидни волеизявления, какво да се прави с онези, които не могат, както и как да се упражнява безпорочна воля при сключването на сделки, включително сделки с действие след смъртта на волеизявителя. По един елегантен и изчерпателен начин – само че, както ще се види от трите привидно несвързани помежду си истории, при малко по-различни обществени и исторически условия.

До края на смъртта

Проблемът с това застопоряване е, че то няма как да обгърне всички казуси, които животът междувременно поставя. Типичен пример е евтаназията – една тема, която в други държави води до политическа криза, но така и не се е радвала на реален дебат в България, докато съществуващата уредба поставя известни въпроси. Така чл. 97 от Закона за здравето говори за забрана на евтаназията, но в същото време в закона се говори и за принципна забрана за принудително лечение против волята на пациента. Оказва се, че единствената евтаназия, за която има законова забрана, е така наречената активна евтаназия (евтаназия, причинена от лекаря), докато пасивната (евтаназия, причинена от прекратено лечение по желание на пациента) изглежда да е разрешена. „Изглежда“, защото разграничението не е проведено нито от Закона за здравето, нито от буквалния текст на Наказателния кодекс, който инкриминира подпомагането на самоубийство във всяка една хипотеза.

За съжаление, опитите за обсъждане на възможни промени в законодателството досега показват, че е по-добре дори да не се опитва. Преди седем години бе внесен законопроект за евтаназията, който мина през присъдата на интернет форумите, но не и през професионална дискусия и в крайна сметка беше отхвърлен. Извън всичките му други недостатъци, законопроектът отместваше махалото рязко в другата посока, като предвиждаше и най-радикалния вариант на евтаназия – принудителна активна евтаназия, тоест умъртвяване на лицето с активни действия и единствено по волята на неговите близки. Доказателство за нивото на законопроекта е както обстоятелството, че вносителят му се изцепи, че Христос бил първият евтаназиран (общоизвестен факт е, че копието на Лонгин потвърждава смъртта на Христос, а не го „евтаназира“), така и резултатът в парламента – едва стотина гласували, от които 59 против. Въпреки че с този провал ако не друго, се възбуди известен интерес към темата, този интерес бързо секна и не се завърна. И ако за всяка друга тема би било разумно да се отговори, че няма смисъл да се занимаваме, защото „хората няма какво да ядат“, тук това би било буквално некоректно.

Кое завещание е мое?

Ежедневно се говори за „имотната мафия“, която нахлува в апартаментите на хората и после ги продава, а собствениците им остават на улицата. Естествената реакция на телевизионната аудитория е да обвини за тези престъпления нотариусите, защото правото на собственост върху недвижими имоти се прехвърля с тяхно съдействие. Проблемът обаче е в много по-малка степен при тях, отколкото в обстоятелството, че нотариусът е безсилен, когато някой се появи със саморъчно написано завещание пред него, и единственото, което може и е длъжен да направи, е да прехвърли съответното право на собственост.

Ако през 1949 г. е било нормално хората да пишат завещания на ръка и това да не води до драми за никого, 70 години по-късно нещата стоят по-различно: както заради постепенното изчезване на писането на ръка, което прави трудно и разпознаването на почерка, така и защото, ако едно лице почине днес, е много по-вероятно да има повече от „трите ключа“ (къща, вила и кола) в имуществото си, а още по-вероятно е децата му да живеят в чужбина и дори да не разберат, че е починало. „Имотната мафия“ използва именно тези фактори в своя полза. За да се завземе имотът в подобен случай, е необходима единствено актуална информация дали собственикът е жив, респективно дали има наследници, които да реагират максимално бързо след смъртта му, както и някое подставено лице за цвят – по простата причина, че саморъчното завещание е равностойна алтернатива на нотариалното, така че едно намачкано парче хартия, носещо неясно чий разкривен почерк, може напълно валидно да задвижи процеса по прехвърляне на собствеността в чужди ръце.

Мерки, но не подкрепа

Докато се говори за болестта на „либерастията“ и се създават фалшиви врагове с документи като Истанбулската конвенция, други криви разбирания на либералната мисъл се настаняват невидимо в обществения пейзаж с далеч по-приемливи имена. Например Закон за физическите лица и мерките за подкрепа. Зад това неутрално заглавие се крие опитът за отмяна на Закона за лицата и семейството и с него – преразглеждане на целия граждански статут на онези, които „не могат да се грижат за своите работи“, по думите на Закона за лицата и семейството. Към този момент решението за хората, страдащи от ментални увреждания, е специалното производство по запрещение, което води до ограничаване на тяхната свобода да извършват определени действия и назначаването на лице, което да взима решения от името на боледуващия.

Покрай две дела, решени от Европейския съд по правата на човека във вреда на България, отношението към този режим постепенно придоби неодобрителен тон: думата „слабоумие“, използвана от закона, се превърна в неприлична, а поставянето под запрещение вече се тълкува като „изолиране от обществото“. И така, за да не обидим слабоумния, като го изолираме от обществото, се предлага нещо много по-опасно – да му върнем цялата възможна автономност (независимо за какво заболяване става дума) и единствено да го „подкрепяме“, ако има нужда от конкретна мярка за подкрепа.

Като казваме „конкретна“, това например означава, че определянето на всички мерки, за които ще се иска подкрепа, ще продължава само по себе си до безкрай, което в никакъв случай няма да е в полза на увреденото лице. Освен това мерките имат максимален срок, за който могат да бъдат наложени, но в същото време могат да бъдат преразглеждани… само че без да се поясни по чия инициатива. Тези и много други важни детайли обрекоха и този законопроект, но ако има нещо общо между него и другите споменати теми, то е, че става дума за извънредно деликатни въпроси, по които някак успяваме да намерим начин да забравим колко са важни. По собствена воля.

Заглавна снимка: Loic Djim