Как се пише историята? Може ли тя да бъде обективна и безпристрастна? Какво да влезе в един учебник по история? Ако в него се застъпват различни гледни точки, това изгражда ли самостоятелно мислене у учениците? Всяка гледна точка ли е легитимна? Авторите на училищни учебници имат ли академичната свобода да пишат каквото им е на сърцето?

Тези и други въпроси изникват покрай дискусиите върху проектите за нови учебници по история за Х клас, които включват уроци за социалистическия режим (предпочитам да използвам „социалистически“ вместо „комунистически“, за да се избегнат спорове от типа „Имало ли е в България и някъде по света комунизъм?“). Стигна се до подписки „против“ и „за“ учебниците.

Ала докато за представянето на социалистическия режим съществуват различни позиции,

има теми, по които трудно можем да си представим „другата гледна точка“.

Какво ще кажете за следното:

Васил Кунчев, известен с прозвището Левски, учил в редица училища и станал дякон. Прекарал известно време на територията на днешните Сърбия и Румъния. Това означава, че в Османската империя никой не му е пречил да се образова на собствения си език, да практикува собствената си религия и да пътува. Умрял на 35-годишна възраст в покрайнините на София.

Верни ли са горните твърдения? Формално – да. Могат ли да влязат в този вид в учебник по история за ученици? Категорично не. Ако някой предложи подобен текст, ще се вдигне скандал до небето. Защо? Защото, макар и не лъжливи, споменатите факти не дават да се разбере какъв е бил животът на Дякона, за какво се е борил, как е загинал. И най-вече – защото противоречат на официалния исторически разказ, в който на Левски се отрежда ролята на национална икона и мъченик.

Нека направим едно сравнение. В проекта за учебник по история за Х клас на издателство „Булвест 2000“ се твърди, че Георги Марков „умира“, след като е получил „ред привилегии“ от комунистическия режим. Формално това е вярно, с „дребната“ подробност, изпусната от авторите на учебника, че Марков, бидейки политически бежанец, е убит от Държавна сигурност, а не си отива от естествена смърт. За разлика от Левски обаче, Георги Марков не е национална икона, а символ на жертвите на социалистическия режим само за хората, според които този режим е бил нещо лошо. Затова и скандалът е многократно по-малък, отколкото би бил в първия случай.

Зад булото на „обективността“ и „фактите“

И двете страни в спора за учебниците за Х клас се позовават на обективността и фактите. Противниците на новите учебници смятат, че в тях събитията от периода на социализма не са представени обективно, тоест са пропуснати или разказани манипулативно важни факти. Според Искра Баева и Евгения Калинова, част от авторския колектив на най-оспорвания от учебниците (този на „Булвест 2000“), както и според техните защитници, обективността представлява показването не само на лошите, но и на положителните страни в един исторически период.

За официалната ни историография все още е табу, че историята не е купчина факти. Фактите в социалния свят и в миналото му са неизброимо много и няма как да бъдат описани в пълнота. Историята подбира и приоритизира едни факти за сметка на други. И прави това на основата на определени ценности. Именно ценностите правят така, че едно нещо да изглежда важно, а друго – не. Не че в един исторически разказ не може да има и откровени лъжи. И не че истината е без значение. Но и категоричната лъжа, и безвъпросната истина винаги се наместват в определени интерпретации на определени факти.

Като самостоятелна наука историята възниква в тясна връзка с идеологията на националната държава. Официалните исторически разкази на различните държави се превръщат в идеологическа рамка за съществуването им. След Втората световна война редица държави начело с Германия радикално сменят основния акцент в историческия си разказ. Той вече не е във величието на собствената държава, а в способността да изграждаме общ свят.

Българският официален исторически разказ обаче още се изгражда на основата на ценностите на национализма от ХIХ век, обогатен с национализмите на 30-те и първата половина на 40-те години на миналия век, социализма (особено късния социализъм) и периода след това. От обучението си по история средностатистическият български ученик остава с впечатлението, че да избодат очите на войниците ти е лошо нещо, но пък да си направиш чаша от черепа на врага и да каниш съюзниците си да пият от нея е проява на величие. В учебниците ни няма място за факти като опожаряването на Анхиало (днес Поморие) през 1906 г., да не говорим за процесите срещу гей мъже по време на социализма.

На какво учат учебниците?

Училищните учебници не са просто академични публикации, както отбелязват и от Института за изследване на близкото минало. Те представят публично валидните към момента на написването им знания. Тъй като училището, най-общо казано, има за задача да подготви учениците за света, учебниците служат за изграждане на представа за такъв свят, в който съответната държава иска гражданите ѝ да живеят.

Тоталитарно ли е това и възпрепятства ли изграждането на самостоятелно мнение, както смятат защитниците на спорните учебници? Само по себе си – не. Не е необходимо да се учи, че Земята е плоска, наред с това, че е кръгла, за да не е „тоталитарно“ образованието. Самостоятелно мислене се изгражда със свободата сам да интерпретираш и сам стигаш до решения – нещо, което образователната ни система като цяло не владее. Но да умуваш дали Петър Младенов е казал репликата за танковете, или е говорил за Станко Тодоров (пример от проектоучебника на „Булвест 2000“), не учи на свобода. То може да научи най-много на това, че за тестове няма нужда да се подготвяш, след като можеш да налучкваш. И че верността на отговора е без особено значение.

Друг е въпросът, че в България има изключително строги (и често пъти неадекватни) държавни образователни изисквания за това какво трябва да се учи буквално във всеки урок по всеки предмет за всеки клас. Опитите за осъвременяване (най-вече по политически чувствителни дисциплини като литература и история) водят до скандали от типа на „Махат Ботев от учебниците“. В държави без подобни буквоядски изисквания учениците постигат далеч по-добри резултати. Но липсата им също не би означавала, че в един учебник може да пише всичко.

Впрочем не само училищните учебници изразяват общоприетия дискурс на дадена страна. Това важи с пълна сила например и за тези по чужди езици. От съвременен учебник по немски за чужденци няма как да научите колко велика и прекрасна е Германия. Но все ще се натъквате на теми за опазване на околната среда, граждански активизъм, градска среда и разбира се, пътуване. Защото това са теми, актуални за немското общество. А в курса по френски на напълно неофициалната система Duolingo може да попаднете на изречения, които в курса по немски няма как да съществуват, например: „Разбира се, те са горди със своята култура.“

На какво искаме да учат учебниците?

Ако задача на образованието е да изгражда личности за желания от обществото свят, на какво да учат учебниците ни? Какво искаме българските ученици да знаят за социализма? Кои факти са важни и кои – не толкова?

Тези въпроси са не на последно място политически. Историята не може да се мисли независимо от политиката, а това важи с особена сила за най-новата история. Въпросът към какъв свят искаме да принадлежим, е всъщност политически въпрос.

Ако искаме да принадлежим към общността на държави като Русия, Китай или Северна Корея, тогава ще предпочитаме да подчертаем „добрите“ страни на социализма. Образованието и здравеопазването бяха безплатни, овчето сирене струваше 3,60 лв., а билетчето за градския транспорт – 6 стотинки. За Тодор Живков ще кажем, че „се отличава с умерен стил на управление, без тежки репресии“, и политиката му „има за цел да повиши благосъстоянието на населението“. А „повишаването на жизненото равнище потиска недоволството от липсата на граждански права“ (цитатите са от проектоучебниците). Ами да, като се повишава жизненото равнище, защо са ни права? Хайде стига с тоя либерализъм, който Путин неотдавна обяви за „отживелица“.

Ако не искаме да принадлежим политически към държавите около Русия на Путин, ще настояваме учебниците да бъдат критични към социалистическия режим. Ще се отнасяме към твърдения като „тогава беше евтино и имаше индустрия“ така, както към „по времето на Хитлер са били изградени магистрали и много хубави неща“. Ще искаме да се знае за жертвите на Народния съд, лагерите, изселванията, Държавна сигурност, различните форми на принудителен труд. Да се учи за т.нар. Възродителен процес, както и за престъпното мълчание и лъжите на режима относно аварията в Чернобил. Ще настояваме на учениците да им е ясно какво е представлявала цензурата по онова време, как в определени периоди са били забранени рок музиката, дънките и много неща, които днес им изглеждат напълно безобидни.

Къде искаме да бъдем е не по-маловажно от това къде не искаме.

Ако за нас е важно не само формално, а и духом да принадлежим към Европа, ще настояваме в училище да се учи какво е тоталитарен режим. Че тоталитаризмът е диктатура. И че националсоциализмът и фашизмът също са тоталитарни режими. Няма да твърдим, че всичко, което е антикомунистическо, е добро само защото е антикомунистическо. Няма да идеализираме периода преди 1944 г. за сметка на диктатурата след него (както правят някои от критиците на проектоучебниците по история). Защото макар тогава в България да е нямало тоталитаризъм, е имало пронацистки организации, а страната ни е участвала в двете световни войни на страната на Германия. Ще искаме учениците да знаят какво е причинил режимът на Хитлер, както и че България не е спасила всичките си евреи. И да учат за това по начин, който да създаде у тях чувствителност към правата на малцинствата.

Липсата на публично валидна оценка за периода на социализма е част от общия ценностен буламач, в който са принудени да се изграждат като личности съвременните млади хора в България. В него те се научават да идеализират миналото и да се гордеят с него – за сметка на настоящето; да са националисти, ама ако могат, да емигрират; да мразят малцинствата; да не са политически активни, защото „всички са маскари“.

Няколко урока за периода на социализма в Х клас не биха могли да компенсират цялата неадекватност на образованието и блатистата публична среда. И не, не биха могли да научат младите хора как да направят страната ни по-добро място за живеене. Но ако са подходящо поднесени, те биха могли да създадат известна чувствителност у някои ученици към теми като свобода, вина, отговорност, човешки права и достойнство. Биха им помогнали да разбират по-добре собствения си контекст и семейната си история.

Биха им подсказали какви грешки да не повтарят. А това не е малко.

Заглавна снимка: Abhi Sharma

Светла Енчева

Светла Енчева

Социоложка, журналистка, активистка в областта на човешките права, блогърка, свири лошо на бас. Най-добре се справя като свободен електрон. Вярва, че думите не отразяват, а променят реалността.