От няколко седмици в интернет се разпространява петиция за смяната на името на софийската улица „Граф Игнатиев“. Повод за нея е статия, публикувана първоначално в сайта „Фактор“, за личността на граф Николай Игнатиев, на когото е кръстена улицата, станала печално известна в последната година с безкрайния си ремонт. И с ремонта на ремонта. В статията се представят исторически факти, според които известният граф, консул на Русия в Цариград, не е работил за интересите на една бъдеща България, а напротив. Той е бил против независимостта на Българската църква и е направил всичко по силите си Левски да получи възможно най-сериозна присъда. Графът не се е ползвал с доверието на видни революционери като Георги Раковски, който дори издал брошура против руската политика за българите. Историческа ирония е, че ул. „Граф Игнатиев“ се пресича с бул. „Васил Левски“ и ул. „Георги Раковски“.

Според други източници Николай Игнатиев е бил убеден, че България трябва да бъде под руско, а не под западно влияние, и дори е написал:

За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо постоянно нравствено подчинение на съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер.

От външна гледна точка е трудно да се проумее как някой може да бъде едновременно и български патриот или националист, и безкритичен русофил. Но да оставим този проблем на онези, начело с Волен Сидеров, които се опитват да съвместяват подобна идентичност. Тук по-интересен е един друг въпрос. Ако улица „Граф Игнатиев“ вече няма да се казва така, какво да бъде новото ѝ име? Авторите на петицията не дават предложение.

А защо тогава да не се казва улица „Джон Ленън“?

Улицата, рокът и Джон Ленън

Улица „Джон Ленън“ в София впрочем вече има – в Студентски град. Няма друга логика тя да се казва така, освен че датата на убийството на музиканта съвпада с тази на студентския празник. „Графът“ обаче има далеч по-дълбока връзка с Ленън.

През 80-те години на миналия век градинката на „Попа“ пред бившия Нотариат, където се срещат улиците „Граф Игнатиев“ и „Патриарх Евтимий“, се оформя като неформално средище на рокаджии. Ако съдя по спомените на свои познати, този процес може да е започнал още от 70-те. След убийството на Джон Ленън през 1980 г., на всеки 8 декември на това място се събират почитатели на музиканта. Макар Ленън да е бил с леви убеждения, личността му, музиката му, както и „Бийтълс“, са възприемани от официалната система като противоречащи на социализма. Защото не са били леви по начина, по който тоталитарната държава иска. Затова тези неформални сбирки нерядко са разгонвани от милицията.

Кулминацията настъпва, когато ученици от столична гимназия спонтанно решават да изразят почитта си към Ленън. Те пишат по стената на Нотариата откъм „Граф Игнатиев“ послания на английски език, например „Джон, ти си в нашите сърца“. А освен на рок музиката и на „Бийтълс“, и на английския език се гледа с подозрение. Впоследствие с децата, а и с родителите им се захваща социалистическата машина.

Оттогава въпросната стена окончателно се прочува като „Стената на Джон Ленън“. На тази история са посветени два филма – документалният „Стената“ (1988) и игралният „Меги“ (1989).

Барелеф на Джон Ленън
снимка: © Peter Young

По-късно, през 90-те години, се оформя специфично субкултурно пространство в района между „Синьото кафе“ и Стената на Джон Ленън на „Попа“. Там непрестанно циркулират пънкари и „метълисти“, както им се казваше навремето. И понякога се случваше вторите да пердашат първите, защото метълистите смятаха, че трябва да мразят пънкарите. Така бяха научили, че е на Запад. Приятелят на моя съученичка беше пънкар и си уреждаше срещи с нея така: „Ще бъда от толкова до толкова часа между „Синьото“ и „Попа“, ела да ме намериш.“ И тя обикаляше с часове из „Графа“ да го търси.

На 8 декември 2010 г. Стената на Джон Ленън се сдоби с барелеф в негова памет. Барелефът, изработен от скулптора Петър Маринов, беше поставен по повод 70 години от рождението и 30 години от смъртта на музиканта. Осем години по-късно паметната плоча мистериозно изчезна. Тя не е била счупена или вандализирана, а прецизно демонтирана – неизвестно от кого. И макар художникът, който я е изработил, да е готов да направи нова, никой не се наема да приеме предложението му. Сградата на бившия Нотариат понастоящем е собственост на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) и е в ремонт.

Унищожението на неформалното културно наследство

Премахването на паметната плоча на Ленън, все едно от кого е извършено, се вписва в дълга традиция на унищожаване на неформалните градски пространства в София. И докато за събарянето на сгради, които са културно наследство, поне се вдигат скандали, в повечето случаи ъндърграундът остава нечут, когато се посяга на света му.

През 90-те години например споменатото „Синьо кафе“ беше култово средище на рок музиканти и всевъзможни хора около тях – музикални журналисти, фенове, кинаджии, документиращи тогавашната субкултура, и какви ли още не. Преди да бъде премахнато, „Синьото кафе“ беше боядисано… в зелено.

Градинката пред „Кристал“ пък събираше улични художници. По някое време общината реши, че не им е там мястото. Художниците бяха преместени пред храм-паметника „Св. Александър Невски“, където още по-малко им е мястото. Днес пред църквата се продава всевъзможен кич, предназначен за туристите, включително чаши с лика на Сталин. Може да се купят и военни униформи.

Периодично се предлага да се премахне книжният пазар на площад „Славейков“. След ремонта на „Графа“ се предвижда пазарът да е само в определени дни от седмицата и не е ясно дали изобщо ще го има. През годините този пазар е бил какво ли не – място за продаване на пиратски компактдискове и текстове на песни, открита антикварна книжарница… Далеч не всички негови проявления са уместни. Но вместо да се мисли как да се придаде съдържание на пространството в контекста на връзката между името на площада и литературата, в очите на бюрократите то само „загрозява“ и „пречи“.

По същия начин графитите в подлеза на НДК периодично се премахват – за да не „загрозяват“. Междувременно, с малки изключения, София не предоставя пространство за улични артисти, както например е в Любляна. Роля на такова пространство отчасти играеха оградите около вече несъществуващия паметник пред НДК. Днес и тях ги няма. Напоследък дори скейтърите пред НДК, които са там от много години, се оказаха „нарушители“, а търговци в района поискаха карането на скейтборд на това място да бъде забранено.

На кого/какво кръщаваме улиците си?

Повечето улици в България носят имената на исторически личности и места. Има и улици, кръстени на географски названия и цветя. В квартал „Редута“ дори има улица на името на рок музиканта Георги Минчев.

В последните години, със засилването на националистическите нагласи, все повече доминира култът към една идеализирана история, а това се отразява и на градските пространства. Бургаски площад едва-що беше наречен „Толерантност“ – и вече има протести, че името било „джендърско“.

Как кръщаваме улиците си, зависи от това в какъв свят искаме да живеем и какво смятаме за свое културно наследство. Не само мейнстрийм историята е културно наследство, а и неформалните средища, даващи дух на един град. В Берлин например има предложение частта от ул. „Хауптщрасе“, където е бил домът на Дейвид Боуи, да се прекръсти на ул. „Дейвид Боуи“.

Стената на Джон Ленън е важна част от духа на София десетилетия наред. А Ленън и „Бийтълс“ в постсоциалистическите страни са символ на определен тип борба за свобода. Не с оръжие и революция, а с музика и послания за мир и любов. Хипарска свобода.

Друг въпрос е, че Джон Ленън – нито сам, нито с Бийтълс – не е идвал в България. Дори да би му хрумнало да дойде, през 1968 г. държавата е забранила бийтълсите да участват в Младежкия фестивал у нас същата година. Не че те са поискали – просто за всеки случай.

Ще се намерят ли обаче достатъчно поддръжници на идеята за преименуването на ул. „Граф Игнатиев“ на ул. „Джон Ленън“? Отляво може би ще съзрат в това предложение пропаганда. Въпреки че не Ленън е бил против социалистическите страни, а те са били против него. Отдясно може би ще искат някакво по-патриотично име. Докато няма други предложения обаче, защо да не се помисли върху това?

Ако не ви харесва ул. „Джон Ленън“, имам три резервни варианта

Първият е – ул. „Бийтълс“, за да не се окаже София с две улици „Джон Ленън“.

Вторият – ул. „Мария Вирхов“. Мария Вирхов беше българска поетеса, пишеща на руски език. През лятото на 2011 г. тя е намерена мъртва на метри от „Графа“, в Перловската река. Първоначално беше съобщено, че става дума за смърт на клошарка. Когато стана ясно коя е, смъртта ѝ така и не бе разследвана. Защото била наркоманка. По отношение на нейната личност русофилите едва ли ще имат забележки. Но името ѝ надали ще зарадва онези, които смятат, че названията на улиците трябва да вдъхват национална гордост.

А ако не можете да отвикнете да казвате „Графа“, какво ще кажете тогава за ул. „Граф Монте Кристо“?

Заглавна снимка: © Peter Young

Светла Енчева

Светла Енчева

Социоложка, журналистка, активистка в областта на човешките права, блогърка, свири лошо на бас. Най-добре се справя като свободен електрон. Вярва, че думите не отразяват, а променят реалността.