Умират, преди да са умрели

Това се случи преди няколко дни. Във Варна. Жената умряла в неподходящо време. Без да се съобрази с празничния календар на държавата, без да се съобрази с работното време на личната си лекарка, без да се съобрази с платените услуги на медицинските лица към погребалните агенции. Душата ѝ отлитнала от грешната земя и оставила близките, втрещени от невъзможността да пристъпят към ритуала по изпращането ѝ така, както повеляват скръбта, традицията и приличието.

Изумително е, че преди да започнеш да тъгуваш, ти трябва смъртен акт. Всъщност за да започнеш да тъгуваш, ти трябва ритуален поклон към живота, реверанс към неговите тайнства, почит към човешката следа, оставена от тези преди нас. Молитва за душите ни. Когато това ти е отнето, се свличаш в някаква преизподня, безпричинно наказан, смазан от собствената си безпомощност.

Това се случи в София. Лутах се между парчета „живот“ на третия етаж на Военна болница. Където малко от пациентите оживяват. И свидетелствата за последните им часове са оскъдни…

Пиша този текст година след година. Той копира предишен и е въведение към следващ. Не знам къде му е началото. Не знам къде ще бъде краят.

Началото беше предчувствие – нещо като парализирана детска въпросителна дали някога това наистина ще се случи. Помня, че стоях пред голямото бюро на баща ми, до големия южен прозорец, едва стигах до горното чекмедже и се опитвах да изхвърля навън допускането за края. Много години по-късно, между номадските отсъствия, с които стопяваме общото време, въпросът вече беше не дали ще се случи, а как ще се случи.

В това как е кодирано всичко онова, което ни прави „висш вид“. Кавичките са заради личното ми съмнение в истинността на тази претенция. Всяка година това съмнение се сдобива с допълнителни аргументи. Като прокобно повторяемо, като ехидна доминанта на илюзията за смяна на сезоните. По тези места сезоните нямат значение. Когато общуваш със смъртта, ти е еднакво студено, независимо дали навън е февруари, или август.

Една картина стои неизличима в паметта ми, писала съм и преди за нея. Тя е нещо като материализираното проклятие, което преследва всяка дъщеря, неуспяла да държи ръката на майка си в последния ѝ дъх. Ходех в Клиниката по интензивна терапия на Военна болница по четири пъти на ден – на всеки шести час от денонощието. Заради човека, който в различни периоди от моя живот бе за мен и баща, и майка. Извършвах една проста манипулация – изливане и вливане на перитонеален разтвор през имплантираната на пациента тръбичка. Отварях и затварях капачка с добре измити ръце. Това бе всичко. Сеансът бе около 45–50 минути. Умножени по четири – това бе времето, което ежедневно прекарвах в тази обстановка. В тази клиника, както и на всички подобни места, където има денонощно екипи от сестри, лекари и санитари, медицинският персонал не се занимава с болни на перитонеална диализа. Тяхната професионална неадекватност беше моят пропуск в тази зала.

Картините от онази зала се сменят в паметта ми като кадри от ням филм. На неравни интервали. Една от тях се връща особено натрапчиво: в коридора на клиниката лежеше нещо, увито в одеяло. Когато си дадох сметка, че това е безжизненото тяло на умрял човек, ме стъписа не толкова фактът на случилото се, а това, че часове наред покрай него бяха минавали сестри, лекари, санитари… Минавали и отминавали. Смъртта там е нещо обикновено. Свикнали са. Не им прави впечатление.

„Тук всички са трупове“, ми беше казала едната от сестрите. Фактически още не са, но технически никой не ги брои за живи. Към тях не се и отнасяха като към живи. Професионалистите общуваха с апаратурата, която поддържа някакви жизнени функции, но не и с човека, вързан за нея. Занимаваха се с механиката на затихващия живот, с остатъчните спазми, регистрирани на екрана, с рефлексите на обърканата биохимия – за повече нямаха сили, нито душа, нито способност. Нито култура.

Онова, което прави от биологичния вид висша материя – хомо сапиенс, човек, – бе не просто смазано, смачкано, сринато. То бе отхвърлено и отблъснато със самосъхранителна погнуса от персонала. От част от персонала. Сестрите стояха там заради графика – почивните дни след нощно дежурство бяха и са единствената компенсация за този вид работа. Лесно бе да се ориентираш в качеството на екипите, които се сменяха в залата. В професионалната им състоятелност. И в хуманната им пригодност. Защото именно там едното без другото губеше стойност.

Точно преди три години в същия коридор бе лежало и тялото на майка ми. Съобщиха ми за нейната смърт с 10 часа закъснение. Без да обяснят как така никой не бе намерил една минута време от 9 сутринта до 19 вечерта да набере телефона, записан в картона ѝ.

Тази година в същия коридор неизвестно колко дълго бе лежало тялото на мой приятел. Не знам каква е официалната статистика – знам, че в тези места хората умират, преди да са умрели. Упоени, интубирани, седирани, на командно дишане, вързани, безпомощни. На тях не им е оставен дори бутон, за да повикат някого, ако започнат да се задушават. Лежат в обща зала. Унизително зависими. Предадени от нас, живите.

„Тук не лекуваме. Поддържаме жизнените функции, това е.“ Няма значение чии са тези думи. Непоносимо е, че сме стигнали до тази пропаст на човешкото. В онзи последен миг на уплах преди отвъдното.

Това ще се случи отново. Времето и мястото нямат значение. Останало без своите 21 грама, някъде пак ще чака своя смъртен акт тялото на онзи, който си е отишъл в неподходящо време: приятел, майка или брат. Проклятието е за живите. Чиито сънища се люлеят от махалото на една мълчалива камбана.

Заглавна снимка: Chris B