В капана на собствената реалност

Докато човек сърфира из социалните мрежи, често попада на мнение, което звучи толкова противоположно на убежденията му, че възкликва:

С този май сме от друга реалност! 

Това се случва и когато се свери начинът, по който различни медии отразяват една и съща новина. Интерпретациите на събитието на едно място звучат подобно на ликуване, а на друго – като описание на погребение. Изглежда, сякаш заглавието на класическия научнофантастичен роман „Война на реалности“ от Филип К. Дик се е превърнало в ами... реалност.

Автоматичната реакция е да си кажем, че другата страна е манипулирана. Така либералите в САЩ обясняват как хора с невисоки доходи гласуват против икономическите си интереси за партията на републиканците, подкрепяща дерегулацията в икономиката в полза на богатите. Твърди се, че консерваторите са създали цяла система, сливаща в едно информация и забавление и контролираща целия съзнателен живот на хората вътре в нея. От църквата, която посещават, през телевизията, която гледат, до ехо балона в социалната мрежа, където са се напъхали. Но от другата страна биха отговорили със същото, като обвинят противниците си, че живеят в свой си свят, съчетаващ участие в активистка организация, стриймване на филми с прогресивни послания в Netflix и... пак напъхването в балона. 

Кой обаче е в истинския свят и кой, подобно на Алиса, е попаднал в огледалния?

Пребиваването в информационен балон като че ли не може напълно да обясни ефективността на манипулацията. В продължение на близо половин век българите живяха в тоталитарно общество, почти съвършената затворена система. И все пак голяма част усещаха, че нещата, които се говорят вътре, не са съвсем верни. Макар да проповядваха комунистическата идея, много от партийците не вярваха в нея. Още по-малко гражданите, мъчещи се да се доберат до пиратска видеокасета със западен филм или до долари за пазаруване в „Кореком“. 

В наши дни Северна Корея, официално Корейска народнодемократична република (КНДР), е тотална оруелска диктатура, в която информацията е напълно контролирана, и все пак дори там има хора, които се усъмняват и се опитват да избягат от социалистическия рай.

Също така буди удивление фактът, че политическата пропаганда на Путин изглежда по-ефективна от тази на СССР – както когато е насочена към собствените си граждани, така и когато изнася посланията си за гражданите на други страни, от малка България до Съединените щати. Това е странно, тъй като днешната Руска федерация е несъмнено по-слаба от стария Съветски съюз икономически, военно и дори идеологически. Тя не обещава на мишените си по-добър живот от този в западните държави, а се задоволява да громи порядките там. Вместо светло бъдеще, наградата поправославному те чака на оня свят. В случая с руските граждани, мобилизирани във войната в Украйна – след като са дали живота си за вожда.

И все пак това работи. 

За да разберем защо се получава така, е необходимо да осъзнаем начина, по който мозъкът ни възприема реалността.

С този проблем се сблъсках, докато пишех докторската си дисертация. В нея сравнявах политическите партии на САЩ и Канада в контекста на идеологическото противопоставяне между либерали и консерватори от последните години. Забелязах, че в Щатите има много силна поляризация както между елитите, така и между избирателите, а в северната им съседка като че ли по-скоро има консенсус между партиите. 

Обясненията за тези разлики са наистина комплексни, но силно впечатление прави ролята на медиите, които в Щатите се допуска да са силно пристрастни и не са длъжни да отразяват другите гледни точки. Радикализирането на средностатистическия републикански избирател съвпада почти напълно с възхода на телевизия Fox News. Сред избирателите на демократите има видима корелация с популяризирането на прекалената политическа коректност и все по-честата употреба на социални мрежи от страна на младите хора. В тях първоначално огромен успех имаше „будното“ ляво, там споделяха публикации и медии, свързани с крайнолиберални виждания. При последните избори в САЩ обаче се видя, че вече и десните владеят новите форми на общуване, а някои дори твърдят, че Барън Тръмп, най-малкият син на Доналд, е научил баща си как да стига до млади бели мъже, потребяващи социални мрежи или играещи видеоигри – като гостува в подкастите, които те слушат.

Направи си сам

Това показва, че медийната манипулация действа, но въпросът е по какъв начин. Истината е изненадваща. Нашият мозък сам си създава картината за реалността. Качествената манипулация не се опитва да изгради цялостна и кохерентна илюзия, напротив – само дава насоки. Умът ни сам свършва останалото. 

Осъзнах това, докато превеждах „Изкривените“, хорър роман от Скот Коутън и Кира Брийд-Райсли, съчетаващ научната фантастика с паранормалното. Макар и да е част от трилогия, вдъхновена от поредицата видеоигри „Нощна смяна във „Фреди“, вътре има наблюдения, които намирам за приложими в действителността. Даваше се за пример начинът, по който един човек бива залят от усещания, когато пристъпи в нова къща. Сетивата ни долавят всеки детайл, мозъкът обработва богатата информация и за момент ние сме като замаяни. Но когато се върнем в същата къща скоро след това, елементът на изненада липсва. Причината е, че нашето съзнание има спомен за видяното и използва него, а мозъкът засича промяна само ако забележи нещо, което да отчете като важно. 

Този процес е малко опасен, тъй като може да ни подведе. Нека си представим, че човек шофира и е потънал в разговора, който води със спътника си. Ако минат покрай червен знак с бял кръг и по-късно шофиращият се върне към този спомен, ще каже, че е видял STOP, дори ако е липсвал надписът. Мозъкът има навика да допълва това, което му липсва.

Последното се наблюдава и при т.нар. ефект на Мандела, който от много време озадачава експертите. Става дума за феномен на колективното съзнание, в който множество хора са запаметили едно и също нещо така, както то не се е случило. Името е дадено заради многото потребители в интернет, които се кълнат, че имат ясен спомен как Нелсън Мандела умира в затвора по време на апартейда в ЮАР, независимо че това не се е случило. Друг емблематичен пример е прословутото лого на Fruit of the Loom. Не са малко онези, които помнят, че зад купчината плодове има кошница, оформена като рог на изобилието. Но това не е така и никога не е било така. Покемонът Пикачу няма черен връх на опашката си. Старчето – символ на играта „Монополи“, не носи монокъл. И така нататък.

Теоретиците на конспирацията смятат, че причината са вибрации, пренасящи хората в паралелни светове. 

Те обвиняват за явлението експериментите на ЦЕРН с големия ускорител на частици. Нали помните страховете, че той ще предизвика черна дупка и ще унищожи планетата? Днес модната идея е, че е направил още по-голяма поразия – надупчил е самата реалност и така хората пропадат в алтернативни вселени. 

Тази тема, която дълго време беше запазена територия за фантасти като Роджър Зелазни и Филип Хосе Фармър, набира популярност и сред теоретичните физици. Те смятат, че е възможно да съществуваме в мултивселена от безброй реалности, някои от които почти еднакви с нашата, но с малки разлики. Сериозните учени се съмняват, че контакт между тези измерения е възможен, поради което някои намират идеята по-скоро за философска, макар и подкрепена от математиката. След 2016 г. обаче, когато Тръмп беше избран за пръв път, зевзеци се пошегуваха, че много хора очевидно сме пропаднали в такава вселена. Бих добавил, че в България никога не сме излизали от нея.

Специалистите изразяват скептицизъм към такова фантасмагорично обяснение за ефекта на Мандела. Психолозите считат, че човешката памет по принцип е ненадеждна и се влияе много силно от сугестия. Това е една от причините свидетелските показания да не се смятат за достатъчни в съда. Освен това мозъкът сам си добавя каквото му липсва. Много хора помнят Пикачу с черно връхче на опашката просто защото им изглежда по-добре така. Помислете си колко по-хубави са любимите ви детски филмчета в спомените ви, отколкото ако ги намерите в YouTube и си ги пуснете в действителност.

Докарани до информационно изтощение

Но да кажа за техниката на манипулация, описана в „Изкривените“. Злодеите, чието име носи книгата, са роботи, оставени от създателя си нарочно недооформени и покрити с желатинова маса. Те имат вградени чипове, които претоварват мозъка на жертвите си с високочестотен дисхармоничен звук. Съсипан от това, умът на жертвите доизгражда образа на роботите и ги вижда като напълно завършени зверове.

По сходен начин се получава и в реалния живот. Вместо от дисхармоничен тон разумът ни се пренапряга от безкрайните потоци информация. Социалните мрежи, чиито фийд дуумскролваме като хипнотизирани. Телевизиите, заливащи ни с емисии и коментарни студиа, пречупени през призмата на угодното за собственика им. Сайтовете, съобщаващи новините „първи“ и „извънредно“. 

Изтощеното ни съзнание не може да обработи всичко. За да се справи, то започва да филтрира онази част от полученото, която съответства на изградените ни разбирания за света и намира за важна. Най-вече заплахите. Забелязваме това, което ни обезпокоява, и започваме да го екстраполираме, докато не ни задуши. Смятате, че ЛГБТИ+ правата се увеличават прекалено бързо? Манипулаторите ще ви намекнат, че предстои приемане и на педофилията, а умът ви ще свърши останалата работа. Боите се, че расизмът се завръща? Ще отразят няколко изолирани случая и ще повярвате, че САЩ отново са се върнали във времената отпреди век.

Така действа и режимът на Путин – с откъслечни, но многобройни и внимателно подбрани примери от действителността в САЩ и в страните от Европейския съюз, които, събрани заедно, карат жертвите на пропагандата му да си изградят превратни представи, все едно в тези държави царят Содом и Гомор. Но той далеч не е единственият, използващ подобни техники.

Къде тогава остава истината? 

Сетивата ни не са напълно надеждни. Възприемаме действителността индивидуално и дори споделената реалност е илюзия на съзнанието – всъщност всеки има собствена представа за нея. Обективните факти съществуват, но възприемането им е ограничено от способностите на човешкия мозък. Не е случаен цитатът, приписван от Марк Твен на Бенджамин Дизраели, че съществуват лъжи, ужасни лъжи и статистика. Онзи, който умее да борави с нея изкусно, може да я прочете както дяволът евангелието. А после мнозина да му повярват.

Да разгледаме примера с деветката, която друг вижда като шестица. Казват, че истината може да се установи, ако се намери написалият я, който да каже коя цифра е имал предвид. Семиотиците обаче биха възразили, че намерението на автора невинаги е от значение, важното е какво казва текстът. Така е и с повечето въпроси, които ни разделят в културните войни днес. Дали политиките по многообразие се борят с расизма, или го обръщат срещу европеидната раса? Сладкарят в правото си ли е да откаже да опече торта на гей двойка заради християнските си вярвания, или всъщност осъществява дискриминация? И ако се пренесем на родна почва, Русия освободила ли е България от вековния османски гнет, или на свой ред се е опитала да я зароби, завършвайки този процес през комунизма?

Отговорите на тези въпроси са като шестица или деветка в зависимост от убежденията ни и от това, което ни трябва в момента. За да разплетем гордиевия възел, ще трябва да признаем ограниченията на собственото ни съзнание. Само така ще можем да потърсим компромис по спорните въпроси, така че отделните представи за общото ни битие да станат по-поносими за всички.