Валерия Иларева: „Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко място в света“

Валерия Иларева е адвокат. Работи в сферата на бежанското и миграционното право от 2001 г. насам. В продължение на 10 години е координатор на Правната клиника за бежанци и имигранти към Софийския университет. От 2013 г. е съосновател и главен адвокат във Фондация за достъп до права. Има защитена докторска степен по международна миграция и социална интеграция от Мадридския университет „Комплутенсе“ и по международно публично право от СУ „Свети Климент Охридски“.

На 11 април Фондацията за достъп до права (ФАР) публикува на сайта си призив за достъп до правосъдие на задържаните чужденци в България. Какъв е поводът за този призив?

Със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, което беше обявено в България на 13 март, бяха спрени процесуалните срокове по съдебни дела. Това на практика означава, че съдът не разглежда подадените пред него жалби, а насрочените съдебни заседания се отсрочват, докато трае извънредното положение. Законът допуска тесен кръг изключения от това правило, като например разглеждането от съда на законосъобразността на наложените „мерки за принуда“. Поради това например съдът продължава да контролира законосъобразността на задържането на лица, за които има данни за извършено от тях престъпление. Чужденците, за които ние говорим обаче, са задържани не по наказателното право, а с административна заповед – защото според властите чужденецът пребивава без валидно разрешение и те предприемат действия по връщането му.

Парадоксалното е, че заради тази разлика задържането на чужденци в т.нар. специални домове за временно настаняване не се тълкува като „мярка за принуда“ от съдилищата и те не придвижват подадените жалби срещу законосъобразността на този вид задържане. Ние смятаме липсата на достъп до правосъдие на хора, лишени от свобода само по административни причини, за незаконна и несправедлива.

От призива на ФАР става ясно, че на 7 април, заедно с Центъра за правна помощ „Глас в България“, сте изпратили сигнал обръщение по темата до председателите на Върховния административен съд, на Административен съд – София-град и на Административен съд – Хасково. Имаше ли реакции на сигнала от страна на тези съдилища? Ако да, какви?

В началото на април двете неправителствени организации, работещи в сферата на правната помощ на бежанци и мигранти в България, се обърнахме към председателите на основните административни съдилища в страната с молба да се създаде нужната организация, за да продължи разглеждането на жалби на чужденци срещу наложеното им имиграционно задържане у нас, тъй като то представлява вид „мярка за принуда“. Получихме мотивирани отрицателни отговори. Аргументът за неразглеждането на жалбите на чужденци срещу административното им задържане е, че тези дела са по Закона за чужденците в Република България (а не по Наказателно-процесуалния кодекс) и не са включени в изричния списък с изключения, публикуван с обнародвания закон за извънредното положение (ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г.). Ръководителите на административните съдилища считат, че въпросът трябва да се реши от законодателя, а не от тях.

Поради извънредното положение у нас движението по всевъзможни дела е отложено за неопределено бъдеще. Мнозина биха казали, че призивът за достъп до правосъдие на задържаните чужденци е искане за „специално отношение“ към тях. Как бихте коментирали това?

Отново бих обърнала внимание, че призивът ни е за равнопоставено третиране – както на лишените от свобода по НПК (чиито дела безспорно продължават да се гледат), така и на лишените от свобода по Закона за чужденците в Република България. Още повече че единствената законова цел на административното задържане на чужденци е изпълнението на заповедта за връщане, а заради ограниченията на международните пътувания в сегашната пандемична обстановка всички връщания са спрени и продължаващото задържане на чужденците не обслужва никаква законова цел. Именно поради това някои държави като Португалия например регуларизираха („легализираха статута на“– бел. С.Е.) пребиваването на всички имигранти с висящи производства.

Извършват ли се имиграционни задържания и депортации на чужденци у нас по време на извънредното положение?

Въпреки че депортации не се извършват, а именно тяхното изпълнение е единствената предвидена в закона цел на имиграционното задържане, задържанията продължават. Разликата е, че новозадържаните биват поставяни първоначално в 14-дневна карантинна изолация, без достъп до адвокат през този период.

Как работят миграционните адвокати у нас в настоящата ситуация?

В условия на силно ограничени възможности да помагаме със средствата на правото. Производствата, по които ние работим, са изначално неравнопоставени – от едната страна е отделният индивид, а от другата страна е държавната машина. Единственото място, където имаме някаква равнопоставеност, е съдът. Затова липсата на достъп до съда е силно притеснителна.

Много се надявам съдебната власт да осъзнае опасността да бъде обезсилена и да промисли механизми да продължи да работи дистанционно. Няма пречка, със съгласието на жалбоподателя и защитата, съдебните заседания да се провеждат онлайн. Присъствените публични заседания са замислени с цел прозрачност и защита на по-слабата страна. В случая затварянето на достъпа до съда на тези хора има много по-тежки последици от дистанционното гледане на делата онлайн. Ако училищата и университетите могат да продължат работа през интернет, не виждам защо съдилищата да не могат

Заради извънредните мерки за овладяване на коронавируса много хора, включително в България, се чувстват като затворници в собствените си домове. Редица от гражданските ни свободи са временно отнети, включително свободата на придвижване. Има ли същностна разлика между домашния „затвор“ и миграционното задържане?

Има огромна разлика. Законът за чужденците нарича мястото за имиграционно задържане на чужденци у нас „специален дом“. Това обаче не е дом. Първо, защото има инфраструктурата на затвор – високи бетонни стени, решетки, охрана и контролиран дневен режим, камери за видеонаблюдение и липса на каквато и да била възможност да излезеш „за малко“ до магазин, аптека или да изхвърлиш боклука. Второ, защото си „настанен“ в една стая, без възможност за лично пространство, заедно с други хора, с които понякога делите двуетажно легло. Рискът от заразяване в това пространство е по-висок. Трето, защото в „специалния дом“ възможностите за развлекателни дейности са силно ограничени. Така например нов модел телефони с камери не се допускат, нито таблети или лаптопи, а в спалните помещения няма и телевизор.

Но най-важното е, че в центъра за имиграционно задържане хората нямат свобода да избират и организират дейностите си вътре. Много от тях имат своите домове в България, но са откъснати от тях с това задържане. Като например една 72-годишна жена без гражданство, на която предоставяме правна помощ и чието съдебно дело в момента също не се придвижва – тя живее в България от 25 години, а вече от една година е задържана в „специалния дом“.

Пандемията показва колко крехко нещо е да бъдеш легален. Хиляди хора от „първия свят“, на много от които никога не им се е налагало да си вадят виза, за да пътуват където пожелаят, се оказаха блокирани в различни държави, не знаейки кога ще се приберат у дома. А в собствените им държави всекидневието от вчера е забранено днес. Разликата между нас, европейците, и един чужденец без документи не е ли по-тънка, отколкото си мислим?

Аз работя с бежанци и имигранти вече 19 години и съм напълно убедена, че всички сме хора и няма разлика между човешкото в нас. Всеки от нас не е чужденец само на едно много малко географско място в света – държавата на гражданството ни (ако имаме късмета да имаме гражданство). Иначе всички сме чужденци и пришълци на тази земя. Добре е да си напомняме и това, когато си даваме сметка колко крехки всъщност сме.

Заглавна снимка: Сградата на центъра за задържане в Бусманци © ФАР