Венелин Стойчев: „Дебатът за детската болница е базиран на ценностен сблъсък“

Венелин Л. Стойчев е доктор по социология от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на три монографии в сферата на военната социология. Наскоро се завърна от САЩ, където в качеството си на стипендиант на „Фулбрайт“ работи по свой проект за развитието на гражданското общество.

В последните години изследователският Ви интерес се насочва все повече към здравеопазването – майчиното и детското здраве, грижата за хората с деменция, палиативните грижи за деца. Кое според Вас прави тези теми важни за социологическо разбиране?

Здравеопазването е ключова социална сфера за всяко общество. У нас обаче тази сфера произвежда постоянно остри кризи, дори и да не сме провокирани от COVID-19. Тези кризи застрашително подкопават общия интерес. Те предизвикват сривове в системата, ограничават достъпа или лишават от достъп до здравни услуги много (повече или по-малко уязвими) социални групи – като хора с увреждания, с деменция, възрастни хора, малки деца. В същото време и вътрешните целеви групи – лекари, сестри, лаборанти, администрация – са подложени на огромен стрес и напрежение, породени от структурни проблеми. Така че здравеопазването у нас се нуждае от реформи. Но за да осъществим тези реформи, трябва да гледаме на този сектор като на обект на публични здравни политики, а не само като счетоводители. И тук възниква необходимостта от социологическо разбиране – публичните политики трябва да бъдат базирани на надеждни и задълбочени изследвания, за да имат шанс за успех.

Подходът на институциите към изграждането на национална детска болница свързан ли е със системни дефицити на практиките на здравеопазване у нас? Ако да, какви са те?

Това е системен дефицит – подходът на „институциите“ съвсем не е институционален, не е насочен към защита на общия интерес. Това е откровено лобистки подход, зад който се отстояват нелегитимни частни интереси. От гледна точка на публичните здравни политики този строеж вече е рухнал под собствената си тежест, защото му липсва носещата конструкция – легитимността, общественото доверие, публичната подкрепа, съпричастността на педиатричната общност. (Липсва подкрепа и от архитектурната общност – Камарата на архитектите в България и Камарата на инженерите в инвестиционното проектиране от самото начало също се обявиха против опорочената обществена поръчка за национална детска болница – б.р.)

Защо с каузата за изграждане на съвременна детска болница са активно ангажирани почти само жени?

В коя друга гражданска кауза у нас активно участват мъже? Дори и движението за подкрепа на бащинството е доминирано от жени! Защитата на граждански каузи е базирано на съзнание за общ интерес, на емпатия, съчувствие, солидарност. Вероятно преминаващата в момента вълна от примитивен неонационализъм и дарвинизъм не насърчава мъжете да демонстрират такива нагласи.

В гражданската кауза за съдебна реформа например има немалко мъже. Може би активността на мъжете зависи от типа на каузата?

Надявам се немалко мъже да се включат и в други граждански каузи, включително и в кампанията за изграждане на съвременна детска болница.

Защо баща на момчета като Вас се ангажира с борбата за детска болница, в която на децата да им е в максимална степен приятно? Не трябва ли бъдещите мъже да се възпитават да бъдат силни и да понасят всякакви предизвикателства?

„Да им е гадно“ е принцип на социалистическата казарма, чиято основна функция е да „пречупва гръбнака на личността“ (по Иван Хаджийски). Това пречупване на гръбнака се крие под камуфлажа на доказано фалшиви аргументи за боеспособност и всъщност обслужва тоталитарната необходимост от безропотно подчинение. Същите дисциплинарни практики се възпроизвеждат в затворите, психиатриите и болниците. Лично съм правил интервюта с майки, лекари и акушери, които разказват за физическо насилие в болници – от шамари, през отказ на обезболяващи, до връзване. А психическото насилие може да е още по-жестоко. Така че дебатът за детска болница е базиран на ценностен сблъсък – от едната страна са тези, които все още въплъщават и възпроизвеждат тоталитарните практики на институционализирано насилие, а от другата страна са гражданите, които ценят свободата на личността, достойнството и човешките права.

Следва ли от това, че стереотипът да се възпитават момчетата като „силни мъже“, които потискат емоциите си, всъщност води до пречупване на гръбнака на личността им?

Не, не следва. В различен социален контекст е различно. Но щом стана на въпрос за тези стереотипи, е важно да си припомним две неща, в подкрепа на които има достатъчно много емпирични свидетелства в полето на военната социология през последните осемдесет години. Първо, „силните мъже“ от тълпите на агитките и скинарите обикновено са крайно непригодни за реални ситуации, които изискват „мъжки“ качества – изследователи като Ван Дорн например настояват, че такива хора търсят външна сигурност, решителност и организираност, за да компенсират вътрешната им липса. Второ, при реални военни действия по време на Втората световна война средно под 20% от американските войници стрелят по посока на врага. Останалите се крият. Доказано е, че тези двайсетина процента са доминирани от доброволците, които са се включили заради кауза, а не от „професионалистите“, които са минали под една или друга форма през казармена практика на „пречупване гръбнака на личността“.

Позволявам си това отклонение, защото разбирам страховете на много хора, че ще изчезнем като нация и затова трябва да си отглеждаме мъже за разплод, защото иначе няма кой да ни изкарва пенсиите, или че ако ни нападне врагът, няма да има кой да загине славно вместо нас. Подобни страхове подклаждат склонността ни да приемаме насилствени практики за възпитаване на „силни мъже“, стига да са на гърба на някой друг. Това обаче не работи така. Доказано е. Няма базирани на проучвания аргументи в подкрепа на противното.

Има ли потребност от преосмисляне на детството в публичния ни дискурс? Ако да, каква?

Това е постоянен процес. В контекста на скандала по повод на нуждата от истинска детска болница ценностният конфликт звучи така: смятаме ли, че в болницата човекът (независимо дали е дете, майка, човек с интелектуални затруднения) е просто телесен обект, който подлежи на физическа интервенция, или смятаме, че е и човешко същество с душа, с права, ценности, страхове, надежди?

В петицията за оставката на здравния министър заради сключването на договора за детската болница се включиха над 15 000 души, а броят на подписалите продължава да нараства. Реалистично ли е да очакваме оставка?

Разбира се, че е реалистично. Но не трябва да я очакваме както поданици подаяние, а да я изискваме както граждани – политическа отговорност.

Тоест протестите трябва да продължат?

О, да, трябва. Вижте, този корупционен проект не се отличава с някаква особена интелигентност. У нас сме под влиянието на същата вълна на нелегитимно конвертиране на бизнес интереси в политика и обратно, която залива целия свят и която в най-голяма степен вероятно се олицетворява от Доналд Тръмп. В бившите социалистически страни влиянието на тази вълна е по-разрушително поради неразвитото гражданско общество и поради вторичния резонанс с механизмите за преразпределяне на средствата от европейските фондове през националните правителства. Това крепи политически елити, които вече се стабилизират не през избирателите си, а през бизнеси, срастващи се с политическата власт (защото едва ли биха оцелели в конкурентна среда). Частно проявление на тази тенденция е Министерството на здравеопазването, което силово налага нелегитимни решения и откровено не спазва законите, със сигурност най-малкото Закона за достъп до обществена информация например.

Това обаче е „портокал с часовников механизъм“. Ще Ви дам пример от два съседни щата – навремето Сейнт Луис е бил един от най-процъфтяващите градове в Мисури, с развита търговия, култура и богата история. Днес е обявен за „световна столица на престъпността“ и е един овехтял, призрачен град. Защото политиците му в края на миналия и началото на този век започват да управляват, както днес ни управляват в Централна и Източна Европа – в таен съюз с едрия капитал, който облагодетелства малцина в краткосрочен план. Но в дългосрочен план този съюз убива предприемачеството, инициативността и най-важното за град като Сейнт Луис – свободния дух на гражданите. Най-големият град в съседния щат Канзас е Уичита. Изправени пред подобна дилема и пред много по-големи изкушения (от Уичита е известното семейство Кох, което е в топ 3 на най-богатите семейства в САЩ с около стотина милиарда долара), там поемат по друг път – решават, че трябва да инвестират в свобода, образование, иновации, високи технологии, предприемачество, граждански активизъм. Днес се смята, че в региона се произвеждат около 60% от частите за световната авиоиндустрия. Градът процъфтява – и културно, и икономически!

Затова протестите трябва да продължат. Ако не протестираме, ще се превърнем в призрачно общество. От такова общество никой не печели – в него ще се самозадуши и симбиозата между бизнес и политика, която го е произвела.

Кое е най-важното в дебата за детската болница, което остава недоизговорено?

Остава недоизговорено, че макроструктурните предпоставки за подобни корупционни практики не са само локален проблем. Но затова има смисъл да не се втренчваме само в носа си, а да се учим и от другите. Управлението на министър Ананиев много напомня на поведението на предишния губернатор на щата Канзас – Сам Браунбек. Браунбек е избран в един традиционно доминиран от консерваторите щат и се възползва от кризата след 2008 г., за да облагодетелства частни интереси в сферата на здравеопазването – по същия начин, по който Ананиев в момента злоупотребява с кризата от коронавирус. Както нашият здравен министър в момента, така и Браунбек пренебрегва гласовете на експертите, лекарите от болниците и гражданите, защото знае, че има политическо мнозинство. Налага решенията си силово и безцеремонно и в резултат на това успява да докара целия щат до толкова тежка криза, че собствената му партия започва да гласува срещу него, а Тръмп се вижда принуден да го оттегли от губернаторския пост и да му измисли синекурна длъжност далече във Ватикана. Но щетите в щата, нанесени в здравеопазването и социалната сфера от торнадото Браунбек, още не са възстановени. Нали не искаме и ние да се докараме дотам?

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов