Дали общуването с различни култури е заплаха за идентичността, или я обогатява? Защо да си критичен към страната си, ако я обичаш? Историята само повод за гордост ли е, или осъзнаването на историческата вина ни прави по-добри и отговорни граждани? Има ли място политиката в класната стая? Това са въпроси, които малцина в България си задават. По тези и други теми Светла Енчева разговаря със Себастиан Дойчман, който беше неин заместващ учител в курс по немски език в Берлин.

Себастиан Дойчман работи основно като преподавател по немски език на чужденци. Дава уроци и по английски, латински и история. Той е и рок музикант – както самостоятелно, така и с групата Dr. Will. До 1992 г. е професионален актьор в театъра, телевизията и киното. Участвал е в музикалния телевизионен сериал BLAM! (1985), през 1990 г. има роля в епизод от популярния немски криминален сериал Tatort („От местопрестъплението“), играе и във филма The Ballad of Fat Melon Willie McClinton Jr („Балада за дебелия пъпеш Уили Макклинтън Джуниър“, 2006 г.).


Светла Енчева: Ти си учител. Какво е да преподаваш на хора от толкова различни държави и култури?

Себастиан Дойчман: Вдъхновение. Подарък. И голям лукс. Изпитвам огромна благодарност. А освен това Джон Ленън е изпял:

My mother was of the sky / My father was of the earth
But I am of the universe / And you know what it’s worth

[Майка ми беше от небето / баща ми беше от Земята,
но аз съм от Вселената / и знаеш ли, струва си]

Мисля, че ние сме от Вселената. И е прекрасно, когато цялата Вселена се среща в една класна стая.

СЕ: Веднъж каза, че харесваш езика си, но си критичен германец. Германия е хубава страна. Защо си критичен германец?

СД: Защото приемам лично, че Холокостът се е случил тъкмо в тази страна. И това ме прави завинаги недоверчив. Варварството на прага на дома. А баща ми, католик, и неговата бременна съпруга французойка – насред това. Втората му жена, майка ми, по онова време още дете, има увредена лява ръка, която през цялото време е трябвало да крие зад гърба си, а през зимата – в специално приготвена ръкавица [за да не бъде насилствено стерилизирана или изпратена в концлагер заради увреждането си, бел. С.Е.]. Разбирам всичко това много по-добре сега, когато самият аз съм баща и съм на възрастта, на която е бил баща ми, когато съм дошъл на този свят.

И наистина – злото, чудовищното, е било тук. Когато минаваш през един немски град, виждаш последиците. Всички немски градове са били разрушени и толкова много култура е загубена. Животът на хората – при всички положения! Това човек не може да го разбере – деветнайсет милиона руснаци, шест милиона евреи. Всеки един отделен човек – едно аз или едно ти – веднъж шест милиона, веднъж деветнайсет милиона. Това човек не може да го схване, но чудовищността е толкова близо. И това е зловещо.

СЕ: Но това е в миналото, би казал някой…

СД: Точно така. То обяснява защо съм критичен. Но същевременно наистина много харесвам страната си и особено – младите хора. Сега сме либерална страна в Европа, в която хората искат да дойдат, за да живеят или работят тук – на фона на историята това е голям комплимент. Чест е и доставя истинско удоволствие да подпомагаш новодошлите, за да станат част от тази Германия.

За презентацията е нужен JavaScript.

Себастиан Дойчман в сградата на ул. „Хауптщрасе“ 155, където е била берлинската квартира на Дейвид Боуи

СЕ: Понякога споделяш политическите си възгледи с курсистите си. Другите ми преподаватели от езиковата школа в Берлин също го правят.

СД: Това не ни влиза в работата, така ли?

СЕ: Някои биха казали, че преподаването би трябвало да е политически неутрално…

СД: Точно така. „Това не ни влиза в работата“ беше иронично и се отнася до случаите, когато се сблъсквам с много нетолерантни, расистки позиции например. Тогава се опитвам да отговоря в контекста на преподаването. За мен всяка ситуация е по някакъв начин политическа. И затова понякога не мога да си държа езика зад зъбите.

СЕ: Но и другите преподаватели правят същото.

СД: Тогава става дума за нещо културно. Социокултурен феномен. Ако колегите, които ти преподават, говорят за политика, това е типичен знак за една ляволиберална средна класа. Толкова лява, че искат да индоктринират. Може би. Леко иронично казано.

СЕ: Веднъж спомена, че ти липсва ХХ век. Защо ти липсва?

СД: Беше по-бавно, сега ми е твърде бързо. Беше аналогово. Така че човек трябваше много да импровизира, да майстори, да чака, да ходи, за да получи нещо. От друга страна, е супер чрез интернет да стигаш до нещата, които искаш да знаеш или от които смяташ, че имаш нужда. Изобщо, няма нищо лошо в това. Също защото идвам оттам и защото бях по-млад, и защото тогава все още живееха хора, които днес вече не са между живите… Защото беше олдскул.

Café Neues Ufer

Café Neues Ufer на ул. „Хауптщрасе“ 157

СЕ: Често споменаваш Дейвид Боуи. Какво означава той за теб? Сега впрочем разговаряме в едно кафене в близост до дома на Дейвид Боуи в Берлин, пълно с негови снимки, портрети, плакати.

СД: През 1977 г., бях на тринайсет, на Коледа дойде брат ми Томас и ми подари Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band на „Бийтълс“. Детството ми остана в миналото. На този ден. Точно година по-късно той ми подари Hunky Dory на Дейвид Боуи. Слушал съм този албум хиляди пъти. С това започна… какво, не знам. Без този албум животът ми може би щеше да се развие по друг начин. И Ziggy Stardust… значи, Hunky Dory е може би е по-добрият албум, но Ziggy Stardust е… добър рокендрол, при всички положения. Aladdin Sane (A lad insane) [игра на думи, използвана от Боуи – „Aladin sane“ („Аладин нормалния“) звучи като „a lad insane“ („ненормален хаймана“), бел. С.Е.] е албумът на Дейвид, напомнящ на Rolling Stones. После малко глем рок, после Берлинската трилогия

И цялата тази музика, Боуи като образец, всичко това, смятам, беше важно за порастването ми. Така че без Дейвид Боуи нямаше да съм този, който съм. Не толкова силно, колкото поради Джон Ленън. Ленън ми беше в още по-голяма степен образец, водач и личност, която задава смисъл. Обичам музиката на „Бийтълс“ повече от всичко… Когато Джон умря, бях на шестнайсет. Тогава умря и нещо в мен. Но и свят без Дейвид Боуи – направо си мислиш, че не може да продължава. Звучи малко романтично, но… светът, откакто той умря, без Дейвид, някак… не става вече.

СЕ: Ти си не само учител, а и музикант. Бил си и актьор. Има ли нещо общо между тези занятия?

СД: Да. Представяш се пред публика. И в трите случая даваш нещо на публиката, трябва да го направиш добре и имаш нужда от признание, и то – от непосредствена отплата. Но в случая с преподаването на немски, тук имам чувството, че го умея наистина добре. Наистина съм си у дома. А и в трите случая някой ти казва какво има да се прави, но нямаш шеф. Това също е голямо предимство.

Road of Ashes, песен на Себастиан Дойчман

СЕ: Какво би добавил, за което не съм те попитала?

СД: Ще се върна към лукса – да седя тук с теб. Европа. Свободни хора в свободен свят, който не иска да води войни. Чувството, че имам нужда да бъда с чужденци. Заради собствената ми идентичност. Затова научих и английски – за да дам на душата си да говори и да бъда цялостен.

Това са спонтанни думи, не съм си ги подготвил. И… понеже съм неуправляемо дете… Но това, мисля, няма какво да търси в интервюто [смее се].

Всички снимки са на Светла Енчева.

Светла Енчева

Светла Енчева

Социоложка, журналистка, активистка в областта на човешките права, блогърка, свири лошо на бас. Най-добре се справя като свободен електрон. Вярва, че думите не отразяват, а променят реалността.