Върви, народе… ала накъде водиш езика ни?

24 май е кажи-речи последният от върволицата празници, струпани в първата половина на годината, които пробуждат от зимния сън на нехайство и апатия патриотичния ти дух. Той, от своя страна, те отпраща във Facebook, където пишеш нещо от рода на „Честит празник на БЪЛГАРСКАТА азбука, българи!!!“ и съвестта ти е чиста утре пак да плюеш по „taq darjava“. 24 май неминуемо се превръща и в спор на тема „Чия е кирилицата“ (нищо че на този ден честваме създаването на глаголицата).

Как ли би реагирал на този съвременен начин на отбелязване на празника Найден Геров? Именно по негова инициатива на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив за първи път се организира Ден на светите братя Кирил и Методий. След въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът се чества на 24 май по официалния държавен календар, а по църковния литургичен календар си остава на 11 май.

Следва да се отбележи, че Найден Геров има съвсем ясна цел, когато обръща внимание на делото на светите братя – споменът за техните библейски преводи и за ролята на създадената от тях писменост в проникването на Христовата вяра по българските земи е ключов в борбата за българска църковна независимост. Излиза, че „нашето А, Б“ ни е спасявало неведнъж от чуждо влияние. Дали и днес не се нуждаем от помощта му?

Губим ли езика си под натиска на чуждиците – това е първият въпрос, за който потърсих коментар от проф. д-р Елка Мирчева от Секцията за история на българския език към Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“, БАН:

Преди всичко да припомним, че не всички чужди думи са чуждици. Чуждите думи се делят на заемки и чуждици. Във всеки език има заемки. Навлизането им е обусловено от общуването в контактни междуезикови зони, както и от икономическите и културните взаимоотношения между народите.

В българския език има много думи, които днес никой не осъзнава като заемки. Ще посоча например глагола „катеря се“, както и производната от него дума „катерица“. Със сигурност твърде малко са носителите на нашия език, които знаят, че тези думи са от тракийски произход. А мислите ли, че „скамейка“ е българска дума? В основата си тя е латинска. Заета е в гръцкия език, откъдето прониква в множество български диалекти, в които срещаме „скамен“, „скамия“, „скаманче“ и т.н. „Скамейка“ в книжовния ни език е заета обаче от руски. А нима възприемаме като чуждици „чадър“ или „палачинка“?

В езика ни винаги са навлизали чужди думи. Според изследователите всяка година техният брой се увеличава с от 200 до 500. Разбира се, една от водещите причини е извънредно динамичното развитие на технологиите. Появява се нужда от назоваване на непознати до този момент изобретения и нововъведения. Те няма как да не вървят ръка за ръка с наименованието, което им е било дадено. С какво например да заменим „банкомат“, „файл“, „акаунт“, „айпод“?

Веднъж навлезли в българския език, голяма част от чуждите думи стесняват, специализират значението си. Така например „гешефт“ в немския език е търговска операция, но в нашия език се използва в смисъл на нечестна, непочтена сделка; спекула. Други, отдавна придобили гражданственост думи имат напълно точно съответствие в българския език и би следвало да бъдат избягвани – такива са например „ситуация“, чието значение напълно покрива това на „положение“. Подобни са случаите с „резон“ и „право“ или с „корекция“ и „поправка“. Посочените думи, както навлезлите в последно време „юзър“ (потребител), „съпорт“ (подкрепа, подпомагане), „лайк“, „лайквам“ (харесване, харесвам), може да причислим към ненужните чуждици, които е добре да избягваме.

Езикът, в това число българският език, трудно може да позволи да бъде замърсен. Той има вътрешни свои механизми за развитие и защита. Само по себе си използването на чужди думи не е страшно. Страшното е, че не познаваме и не използваме така, както подобава, родния си език. Защото колкото по-богати сме езиково, толкова по-добре ще можем да се изразяваме. В това число и с помощта на чуждиците.

Споменаването на опасността от непознаването на езика, на която проф. Мирчева обръща внимание, неминуемо доведе до поредица от нови въпроси. „Върви, народе, върви…“, ала накъде си тръгнал? И какво правиш с езика си – с това наследство, с което така силно се гордееш? Дали под чужди влияния ще го загубиш, или сам ще го осакатиш до такава степен, че Вазовите „звуци сладки“ да бъдат вече само бледен спомен? Всичко това ме подсети, че напоследък сред обществото се носи слухът за надвиснали над езика ни спорни промени – отпадане на пълен член, бройна форма и др. Застрашен ли е българският език от опростяване в името на нормирането на неграмотността? Проф. Мирчева категорично отрече:

Бих определила такава информация като фалшива новина. В съвременния български книжовен език нормирането се осъществява чрез правописните и тълковните речници. Честта да извършва промени в нормата е поверена на Института за български език към Българската академия на науките. Екип от утвърдени специалисти непрекъснато следи за нагласите на обществото, както и за динамиката в неизбежните за един език изменения. Езикът е жив организъм, който се развива по свои закони. Необходимостта от установяване на единни правила неизбежно води до една от присъщите черти на книжовните езици – тяхната консервативност. В тази консервативност е заложена самата природа на нормата.

Без съмнение, българският език се развива. Сегашните ученици четат съчиненията на класиците на българската литература с речник. При лексиката промяната по правило е най-бърза и най-видима. Промени има и в граматиката. Има опити за правене на прогнози как ще изглежда бъдещето на българския език от историческо гледище, тоест какви насоки за по-нататъшно развитие предполагат промените, осъществени през вековете история на книжовния български език.

Правилото за използване на пълен и кратък член за м.р., ед.ч. обаче не принадлежи към онези закономерни явления в езика ни. Добре известно е, че то е изкуствено и е наложено от разбиранията и с авторитета на Неофит Рилски в неговата „Българска граматика“. Можем да кажем, че това е едно от малкото непроизтичащи от реални езикови факти правила. Така или иначе, това е норма, предложена преди 184 г. Мога да кажа, че по отношение на тази норма езиковедите българисти застъпват две взаимно изключващи се мнения. Има и застъпници, и противници на това правило, а сред образованите слоеве на обществото се чуват гласове, че премахването му ще въведе в ранг на норма неграмотността. Не бих могла да се ангажирам дали и кога такава промяна би могла да бъде осъществена.

Като историк на езика аз приемам промените с по-голямо спокойствие, защото съм убедена, че те са неизбежни. Така например съм убедена, че колкото и да не ми харесва лично на мен, настъпва екавизмът; че колкото и лично мен да ме дразни използването на окончание -ме за 1 л. мн.ч. при глаголите от I и II спрежение (кажеме, видиме), опростяването и генерализирането на -ме и за трите спрежения е неизбежно. Нормата винаги следва реално извършените промени. В налагането ѝ няма насилие, но въвеждането ѝ изисква тя да бъде спазвана.

Този процес, разбира се, съвсем не е нов и е нещо, което е установил още римският поет от Златния век на римската литература Хораций: „Както листата се изменят заедно с годините, а старите отлитат, така са и думите в езика. Те, като остареят, загиват, а новите, отново родени, ще разцъфнат и укрепнат.“ Ако нормата следва практиката и промените са неизбежни, това неминуемо обаче повдига и следващия ми въпрос: все по-рядко в общественото пространство чуваме книжовния език – това притеснителен знак ли е?

Явно имате предвид нароилите се разнообразни медии, публичните изяви на извънредно широк кръг от хора, които допреди няколко десетилетия не биха били поканени да се изявят пред широка аудитория, както и, разбира се, социалните мрежи. В този смисъл бих казала, че не само не чуваме, но и не четем текстове на издържан книжовен език.

Овладяването на книжовния език иска усилие. Доброто му познаване далеч не се предполага от това, че сте родени носители на българския език. Езикът представлява богатство, но това богатство всеки сам трябва да открие. Ние няма как да познаваме в пълнота езика си (имам предвид всичките му стилове, диалекти, да владеем езика, на който са написани например книгите от периода на Възраждането насам, да не говорим за по-древните епохи от неговото развитие). И за да можем да се доближим в по-голяма степен до словното му богатство, трябва да четем, трябва да се стремим да пишем колкото може повече.

Казвам това най-вече за учащите се, за които (по мое мнение) широкото навлизане на тестовата система на оценяване намали драстично опитите да формират собствено писано слово, да се научат да записват мислите и разсъжденията си. Намирам това за тревожно и смятам, че бедният речник, който използва немалка част от българите, се дължи не на обедняването на езика ни, а на не особено високата езикова култура на носителите на българския език. Ако има нещо притеснително, то това не е българският език, а носителите му.

Колкото и притеснителни да са фактите, които изтъква проф. Мирчева, в този разговор бихме могли да намерим и частица светлина, идваща от огъня на надеждата. Защото бъдещето на езика ни е в нашите ръце, а не в тези на учените от БАН, нито пък в тези на потребителите на социалните мрежи.

„Вникнете във всички борби и войни на българина от хилядо години насам, ще видите, че всички те, както и последните четири войни, са били не за земи, не за богатство, не за надмощие, а само за българския език. И дори ако пак би се увлякъл в такива борби, те няма да бъдат за друго, а пак само за българския език“, казва проф. Александър Балабанов в списанието за стопанство и култура „Българска земя“, 1931–1932 г.

А аз мога да добавя само: грабвайте книгите, да запазим езика си!