Възхвала на въпроса

Здравей, мила Нева,

Отдавна ми се искаше да ти пиша, но нали за да получиш отговора, от който се нуждаеш, трябвало да зададеш точно въпроса, с който да го провокираш – не бях сигурна как, кога и кое. И ето че днес ми казаха нещо, което изведнъж ми се стори подходящо. Казаха ми: „Много въпроси задаваш.“ Домъчня ми и се замислих: какво значи „много въпроси“? Това и искам да те питам. Какво е отношението ти към въпросите и кога човек „превишава“ правилното им количество, минавайки в неучтивост или досадност?

Желая ти нужните отговори!
Поздрав,
Сабина

Обожавам въпросите, скъпа Сабина. На тях дължа личността си. Ако бях пунктуационен знак, нямаше да прекъсвам или да усилвам – щях да съм въпросителна (и то от испанските, които идват с главата надолу в началото на изречението, за да се разбере отрано, че тука ще се пита). Един от най-големите комплименти, които съм получавала, беше под формата на пожелание: „Остани си любопитна.“ Като преводачка и журналистка живея сред и от истории, но в причинно-следствената връзка между двете неща историите идват първи – изборът ми на работа, местопребиваване и разговори е постоянно повлиян от възможността да се зареждам с въпроси към себе си и другите.

Въпросът е един от най-успешните инструменти на общуването – чрез него се събираме и осветляваме, сортираме намереното, напредваме. Проправяме нови пътища, събаряме погрешни уверености, отваряме капаци, врати, ковчези. Въпросът е бързата ни връзка с другите и шансът ни за добиране до истината. Може би си чувала за базовото вестникарско правило на петте W (с буквата W на английски започват „какво“, „къде“, „кога“, „кой“ и „защо“): ако искаш да разкажеш адекватно каквото и да било, още в самото начало си длъжен да дадеш макар и кратък отговор на тези въпроси. В разместванията (или всъщност наместванията?), които въпросите предизвикват, е голяма част от смисъла на масовата комуникация. Но и на комуникацията изобщо.

Знаеш ли кой е първият въпрос в Библията? Той е в самото начало на „Битие“: „Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“ Малко по-късно ябълката е вече нахапана, нещата в рая драматично са се променили и следва вторият въпрос, леко гневен: „И извика Господ Бог на Адама и му рече: (Адаме,) где си? Той каза: чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих…“

След толкова перипетии на човека дотук, някои въпроси са не само сечива, но и завръзки, кулминации, развръзки, цели истории в миниатюра. „Защо аз?“, „Как можа?“, „Кой там?“, „На кого ме оставяш?“, „Защо не?“, „Ти знаеш ли аз кой съм?“… Хващаш световната култура, тръсваш я и изпада самият живот във въпроси: „Да бъдеш или не?“, „Какво да се прави?“, „Защо ти са толкова големи зъбите?“… или най-дружелюбната философия, майевтиката… или what if („Какво би станало, ако…“) – повествователен жанр, който се храни с горивото, движещо мислителите, изследователите, експериментаторите.

Интересно е, че на български въпросът е етимологически свързан с просенето: и двете са, така да се каже, молба за действие, насочено към облагодетелстването на молителя. Питането, на свой ред, е от един корен с изпитанието (тоест с мисленето, преценяването и разграничаването), а на руски в компанията влиза и изтезанието (пытка). Ами да, въпросът с отговор е едно от най-удовлетворителните преживявания, дори да минава през неприятни изненади; този без отговор – от най-мъчителните (питай онези, които си имат вземане-даване с наука или с лъжци).

„Слуги аз имам шест на брой / от странно естество. / Наричат се Защо, Как, Кой, / Кога, Къде, Какво…“ – в прекрасното си стихотворение (в превод на Валери Петров) Ръдиард Киплинг говори с любов за разликата между броя „слуги“ на възрастния и на детето – детските са хиляди. И неслучайно: местата и ситуациите, в които отправяме най-охотно и много въпроси, са най-хубавите, най-конструктивните. У дома в детството, в училище и университета, при опознаването на хората, с които ни е добре.

Опитвам се, от друга страна, да си представя положение, в което да пасва „Много въпроси задаваш“, и ми хрумват главно филми за мафията. И филми за лоши полицаи – „Тук аз задавам въпросите!“. (И чудното стихотворение, посветено от Константин Павлов на гневното защокане на лошите милиционери – онова за рибата крон-жиг, която веднъж на сто и няколко години изплува от дъното на океана, за да изкрещи името си и да помъчи мъчителите на своя автор.) Все натегнати, неравни отношения, в които единият зависи от снизхождението на другия…

Застигали са ме различни варианти на фразата за многото въпроси и да ти кажа, смятам ги, в най-добрия случай, за излишна самоотбрана, а в най-лошия – за откровена обида. Така че и на мен ми домъчня както на теб, макар че сигурно съм далеч от твоите конкретни обстоятелства… Много е показателно как другите посрещат въпросите ни. Ако сме ги задали с искрен интерес и отговорите не накърняват фриволно дълбокия личен мир на питания, не се сещам за добра причина да бъдат отклонявани. Още по-малко с агресия или безразличие.

Преди години из социалните мрежи се завъртя късометражката на Константин Пилавиос „Какво е това?“ – сантиментална малка сцена, не кой знае колко майсторски осъществена, но много ефикасна. Възрастен баща и разсеян син седят на пейка, долита врабче, бащата пита многократно какво е то, а синът отговаря „врабче“ с нарастващо раздразнение. Точно тогава му се налага да осъзнае, че вече е бил в тази ситуация, и то в ролята на питащия, в най-уязвимото си време – когато е бил едва проговорило дете и баща му е имал търпението да повтаря до безкрай „врабче“.

В семейната ми лексика има дума за въпрос, който рискува да прозвучи глуповато – „възпрост“. Употребяваме я в рамките на шегата, естествено. Аз всъщност си мисля, че няма лоши въпроси, има лоши отговори. Или лоши събеседници. Ако някой не намира време и желание да формулира нещо, за което го моля по каквато и да било причина, този някой явно не ме отчита като достатъчно важна, за да се постарае. Или иска да скрие някаква липса на яснота или знание (както често казват физиците – това, което не си в състояние да обясниш, сам не си разбрал).

Никой не се е родил научен, а и надали някой е умрял научен. В превода и журналистиката повечето време газя из минните полета на пълното си невежество – там, където ходя, рутинни пътеки няма. Спасяват ме само въпросите. Дори да знаеш, някой винаги знае по-добре… След години проби и грешки ми се избистри следното: за да зададеш хубав въпрос, необходимият минимум е да имаш уважение към непознатия си осведомител (да се поровиш достатъчно, за да добиеш понятие за ситуацията и да не питаш неща, на които можеш сам да си отговориш) и да получиш ответното уважение от него (дали е мастит учен, телевизионна звезда, богат индустриалец, произволен минувач – няма значение, ако се ангажира да отговаря на въпроси, в които си вложил душата и времето си).

Един от любимите примери в личната ми практика е израелският писател Етгар Керет, който не просто откликва на питания, но и допълва до нещо по-добро. Интервюирала съм го него няколко пъти и съм чела и присъствала на десетки негови публични изяви. Принципът му е: ако ми зададат въпрос, който не е добре подготвен или ми е поставян безброй други пъти, от мен зависи да изведа разговора до нещо смислено. И Керет отговаря независимо от качеството на въпросите – сърдечно, интересно, всеки път различно и според собственото си чувство за дълг към хората, които ще четат и слушат.

„Ами ваша милост кой е и защо ни безпокои?“ е въпросът, с който дядовата ръкавичка се пълни до приказни размери, без да се пръсне на парченца – вероятно защото всеки новодошъл чинно отговаря, преди да се скрие от дъжда. Не че влагам специален смисъл в него – просто той е първият, който ми дойде на ум, като се замислих по въпроса за въпросите. Обичам и тях, и начина, по който са способни да променят даденостите и да размърдват застоя; и абордажните куки, с които ни прехвърлят на чуждите палуби; и толкова човешката надежда за нещо по-смислено, която самото им задаване съдържа; и усърдието за добър отговор, което понякога е най-добрият отговор.

Заглавно изображение: Първият въпрос от „Битие“ в холандска Библия на латински от 1148 г. (притежание на Британската библиотека). Смята се, че въпросителният знак е въведен през VIII в. от Алкуин от Йорк, съветник на Карл Велики

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.