Я да си простим

Опитвам се да правя триста двайсет и две неща. Не се получава. Но не се отказвам и започвам триста двайсет и третото. Понеже съм твърде непостоянна в интересите и хрумванията, обикновено влагам най-много усилия и енергия в последното занимание от редицата. И така постепенно започват да изостават задачи, ежедневни ангажименти, срещи, важни неща (свързани с документи например).

Хаосът се настанява в джоба, в чантата ми, в чекмеджето, на бюрото, в компютърните файлове, в снимките, книгите, дрехите, къщата – почти епидемия. Макар че от повече от година чета книги и материали за подреждане, изхвърляне, минималистично живеене, не мога да се похваля с решителна промяна. Разделих се с много неща, но съм твърде далече от снимка на стаята ми, на която да се вижда диван, една възглавница на него, списание на пода и саксия.

Нямам твърда позиция по отношение на книгите и снимките. Не успявам да оставя приемлив минимум налични книги и въпреки раздаването, подаряването и сведените до една-две на месец покупки, все още спя в малка читалищна библиотека. Снимките – не бива да се живее с миналото, да, защо снимаме тогава? Не мога нито да изхвърля старите хартиени, нито да подредя новите в надписани папки и дискове. В този им вид правнуците едва ли ще намерят нещо. Като смекчаващо вината обстоятелство, да се знае, че винаги нося бележник, записвам си задачи, отмятам, лепя листчета, слагам си to-do/„да не забравя“ надписи на входната врата – не помага много. Как се справяш ти?

А. Г., хаотична домакиня от Свищов

Искам някой да ми покаже спокоен, щастлив човек, на когото в един и същи момент бюрото да е подредено като за снимка, покупките да са направени по списък, всички „обичам те“ и „не съм съгласен“ да са казани овреме, чиниите и прозорците да са измити, децата да са възпитани и напрегръщани, а прането да е изгладено и подредено в просторните гардероби на отремонтираното уютно жилище, където законите на Мърфи не важат. Защото не мога да си го представя. За сметка на това лесно си представям всякакви вариации на по-горното с олющен лак, изпуснат срок, плесенясал хляб, счупена чаша, погрешно адресиран имейл, проспано начало, недоразбрана уговорка и така нататък.

Всяко нещо има оптимално състояние и ние можем, даже трябва да се стремим към него. Но не бива да забравяме, че е абсурдно оптималните състояния на всички неща да се постигнат едновременно, както и че мнението ни кое е оптимално, невинаги отговаря на най-доброто за всяка ситуация. Идеалният вариант чудесно служи за цел – тегли ни към по-добър и по-ясен, по-лесен и по-ефикасен живот. Но в момента, в който приемем, че е реално достижима цел, той се превръща в спънка към всичко, към което иначе ни тласка. Мисля си, че трябва да се научим да търсим възможно най-добрия начин с ясното съзнание, че той ще е приблизителен, често неприложим и надали единствен. „Смятам, че несъвършенството приляга по-добре на човешката природа, отколкото съвършенството“, казва италианката Рита Леви-Монталчини, а на нея може да ѝ се вярва, защото не само е Нобелова лауреатка по медицина, но и цялата си автобиография е нарекла „Възхвала на несъвършенството“. Мисля си, че умереният хаос е нашият хабитат. Мисля си, че да контролираш нещата около себе си е доста нескромно желание, поглъщащо сума ценна енергия, която може да се оползотвори и другояче.

Има хора, които по пътя на непостоянството стигат до спокойни, доволни, красиви места. Има и такива, които го правят по пътя на постоянството. И обратно, има хора, които успяват да навредят при всички положения, все едно дали действат стройно, или спонтанно. Струва ми се, че първите се отличават от вторите не по методичността, а по съдържанието ѝ. Знаеш ли, мила А., на какво ми прилича твоето втурване в триста посоки? На апетит за живот. Не казвам лакомия, защото – какво лошо в това да искаш много, ако на никого не пречиш? Любопитството е апетит за живот. Радостта е апетит за живот. Възхищението. Желанието да се пробваш. Желанието да общуваш. Да помагаш. Да се учиш, да създаваш, да радваш. Всичко това е чудесно и иска време. Колкото повече човек се осъзнава, колкото повече му се живее, толкова по-ясни са му нещата за искане, но по-малко време и енергия остават. Не е тъжно. Прекрасно е. Не може всичко. Но може доста.

Прочетох писмото ти и се сетих за една книга за Израел, която четох преди години: авторите се опитваха да анализират фантастичните успехи на страната във всякакъв сорт иновации и едно от допусканията беше, че там на провала не се гледа като на тъжна кончина на начинанието, а като на органична част от него. Падаш – ставаш. Проба – грешка. Несбъдването на някой план не е непременно доказателство за несъстоятелността на твоята личност и на твоите идеи, а полезна информация в създаването на следващ, по-работещ план. Във всяка схема се оставя достатъчен луфт за непредвидени обстоятелства. Болестта е част от здравето. Прахта е неизбежна спътница в дома на човека, седнал да прочете две книги за един ден, и почетно свидетелство за онзи, решил да даде едно рамо на някого…

Прочетох писмото ти и си представих как влизам в салон, в който има двайсет души. Задачата ми е да ги подредя по хубост. Подреждам ги криво-ляво. Месец по-късно, след като съм разговаряла с всички и сме се поопознали, процедурата се повтаря. Никой няма да получи награда, никой отникъде няма да бъде изключен, никой няма да разбере какво се е очаквало от мен и какъв отговор съм дала. Всичко си остава в рамките на експеримента. Влизам в салона и трябва да съставя списък от 1 до 20 според тяхната хубост. Мога да се закълна, че редът ще е различен от този преди месец, мога да се закълна, че същото важи за повечето от нас. Хубаво е да знаеш какво виждаш… а когато знаеш, вече виждаш друго.

Иначе и аз действам многопосочно, и мен неотложното ме кара да го отлагам, а последното в списъка – да запретвам ръкави. Обаче пък за книгите и снимките имам отработена философия! Ходя с фотоапарат, за да си почивам от думите – смисълът на снимките за мен е повече в самото им правене, в спирането тук и там и – „щрак“ – в моментното „плътско“ свързване с околното. Да, после с някои илюстрирам имейли до приятели; да, други включвам в репортажи; да, трети разпечатвам и закачам по стените, пращам по пощата. Но съм си решила „щракът“ да е смисълът на заниманието. (Макар че защо да не бива да се живее с миналото, ако то е хубаво и е в ободряващи малки дози?) А за книгите… Гледам да задържам от прочетените само онези, които обичам, а от непрочетените – само онези, които има реален шанс да прочета. Вярно, има ги и книгите за „архива“ (тях съм превела или редактирала), и тези с автограф, и подарените от скъпи хора, и пътеводителите, и албумите… Добре, предавам се, виж по-долу.

Мисля, че ако вършиш нещо в личната си вселена – нещо, което се отразява главно на теб и на никого не вреди, – добрият човек винаги ще намери начин да те оправдае, а лошият – да те клъвне, да те дръпне надолу. Когато личният ми хаос се надигне твърде много дори за моите ларж разбирания по въпроса, просто се опитвам да съм добър човек със себе си и да видя кое е най-спешно в момента, къде пàри, а другото да си опростя. Помага. Прощавай си и ти.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.