Изтичането на лични данни на един гражданин е статистика, но на милиони е трагедия. Тази перифраза преобръща популярната формулировка, приписвана на Сталин. Обратът не е случаен – ако доскоро гражданското правосъдие се е въртяло изцяло около индивида и неговия частен интерес, колективните искове преобръщат уверено тази догма. Все повече и в България, колкото и слабо да се усеща.

Коперниканският обрат в Европа

Колективните искове с право са наричани най-успешният експортен продукт на американската правна система. Докато други типично щатски явления се сблъскват с различния европейски поглед върху правото и съответно няма как да бъдат приложени адекватно, при колективните искове Европа тепърва се учи от американския опит и има защо.

Някои от най-големите успехи с историческа стойност, за които хората не подозират, че са плод на колективно съдебно усилие, включват 206-те милиарда долара, платени от големите цигарени компании за вредите, причинени от тютюнопушенето, както и 20-те милиарда от „Бритиш Петролиъм“ за петролния теч в Мексиканския залив, или 3,4-те милиарда обезщетение, спечелено срещу производителите на силиконови импланти.

Отвъд парите колективните искове се оказват и инструмент за социална реформа –

например сегрегацията в американското образование е премахната до голяма степен след успешен колективен иск от името на чернокожи ученици.

Но как всъщност се дефинира колективният иск? Технически погледнато, това е съдебна претенция, която се предявява от името на повече от едно лице, без да може да бъде определен ясно броят на засегнатите. Тази иначе семпла дефиниция обаче поставя поне два много големи въпроса, заради които големите пари и социални промени от предходния параграф не се пренасят толкова лесно и в Европа. Единият е, че когато някой предявява иск от чуждо име, той (в правен смисъл) действа, без някой да го е упълномощавал. Вторият е подобен, но от друг ъгъл – ако не се търси защита на конкретно нарушено право, значи гражданското право (уреждащо по принцип изцяло частни въпроси) започва да се ползва като инструмент за налагане на общественото благо.

Това предизвиква много сериозни подозрения към легитимацията на защитниците на общественото благо, и по-специално дали не разполагат с твърде голям мандат, който някои критици сравняват с фигурата на „гражданския прокурор“, а за други води до риск от обсебване на даден казус или направо шантажиране. „Коперниканският обрат“ се състои в следното: вече не индивидуалното право оформя процедурата пред съд, а процедурата подчинява правата.

Дяволът в детайлите

През последните повече от десет години Европейският съюз се чуди как да трансплантира хубавата идея, така че да не я лиши от смисъл и въпреки това да не накърни правните традиции на някоя държава членка. Резултатите в това отношение са спорни, като едва миналата година Съюзът предприе по-сериозни действия с предложение за общоевропейска директива за потребителската защита, която включва и модел на колективни искове. Пътят по държави досега е трънлив и колективните искове се саботират или оспорват на различни места – в Италия протестите срещу въвеждането им продължиха две години и накрая доведоха до чисто нов окастрен законопроект, докато в Унгария беше наложено президентско вето през 2010 г.

Същевременно става все по-неудържимо да се отрича ефективността на колективните искове, след като техните предимства, особено в икономически смисъл, са вече добре известни.

Скорошният домашен пример с изтичането на данни от НАП

е достатъчно показателен: трудно може да се приеме, че НАП си е свършила добре работата за гарантиране на сигурността на личните данни на петте милиона български граждани, но ако всеки от тях започне да търси вреди (каквито „оферти“ бързо заляха пазара на правни услуги, за съжаление), тези вреди биха се доказали трудно. А дори да се докажат, размерът на обезщетението няма да бъде дисциплиниращ, така че да се адресират основите на проблема. Защото истинският увреден в случая е всеки гражданин и потребител на електронни услуги, независимо какви точно данни са изтекли за него и как му се е отразил течът. Желаната промяна пък не се постига (само) с пари под формата на обезщетение, платено отново от данъкоплатците, а със задължаването да бъдат извършени конкретни действия в услуга на всички.

Този аргумент може да бъде приложен и в много други сходни ситуации – например при замърсяване на цял град, какъвто е случаят с може би най-популярното висящо дело по колективен иск на

няколко граждански сдружения срещу Столичната община относно мръсния въздух в София.

Достатъчно е да се спомене, че по това дело възникнаха резонни спорове кои експерти ще изготвят решаващите за изхода му становища, защото, ако се образуват множество подобни дела, е лесно да си представим, че няма откъде да се намерят експерти за всички тях. Една от временните победи, които делото вече постигна, пък е, че Общината беше задължена да мие улиците два пъти месечно. Подобна последица не може да бъде постигната в индивидуален процес.

Аритметиката потвърждава ползата от колективните искове. Икономиите на мащаба са очевидни – вместо всеки да прави разноски за защитата си, включително откъм време и друг непаричен ресурс, който не може да бъде възстановен, финансовият риск се поема централизирано, а това позволява разходите да бъдат предвидени по-добре и ограничени. Още повече че когато е заложена съдбата на мнозина, резултатът от съдебното решение може да осмисли дългото чакане за него и би мотивирал хората да се „занимават“ да си защитават правата.

В класическия си вид гражданското правосъдие почива на едно предположение, което е изгубило сила във все повече области на живота – че страните по едно дело разполагат с равностойни обеми от време и пари, за да водят съдебните си спорове. При все повече неравностойни ситуации (предимно между множество потребители и големи компании, но не само), при които има не само асиметрия между страните, но и масовизация и стандартизация на техните отношения,

разрешаването на спорове трябва да бъде също толкова стандартизирано и масовизирано, когато се касае за еднотипни казуси.

Стратегическите съображения също не бива да се подценяват. Обикновено изходът на делото зависи от няколко ключови факта и установяването им по безпротиворечив начин е силно препоръчително. В противен случай има два еднакво нежелани сценария – или всеки съд да започне да решава по различен начин относно едни и същи факти, което е често срещано явление във все по-непредвидимата българска правосъдна система, или неколцина увредени да изнесат тежестта да установят прецедент и всички следващи ищци да се възползват наготово от него (така наречения free riding ефект). Когато делото се води от името на повече хора и има по-голям имуществен или обществен интерес, би могло да се очаква, че съдът би обърнал подобаващо внимание на всички аргументи.

Мишите стъпки и бъдещето на колективните искове

У нас колективните искове са уредени в Гражданския процесуален кодекс от 2008 г. по един сравнително модерен и либерален начин, но въпреки това темата предимно се избягва деликатно. Причините за плахото отношение могат да се търсят не толкова в закона, колкото в липсата на организационни мерки и съответен пазар, както и в превратното тълкуване на някои текстове от страна на съда.

По отношение на преломния въпрос на европейско ниво българският законодател е възприел по-адекватната opt-out система, при която искът работи в полза на всички лица, идентифицирани като колектив (например всички софийски граждани), освен ако някой не иска изрично да бъде изключен от групата. Това дава възможност процесът да тръгне с по-голяма легитимация и да се ползва за по-сериозен натиск спрямо ответника. Въпреки тази положителна страна българският съд все още изпитва проблеми да работи с колектива като отделен субект, до известна степен защото

идентифицирането на засегнатите може да бъде трудна задача, а това е чудесен повод съдът да откаже да даде защита.

Една от съдиите по делото за мръсния въздух например си направи отвод, защото живеела в София и заради това можела да е пристрастна, докато друг колективен иск, придобил медийно внимание – на търговците, засегнати от ремонта на ул. „Граф Игнатиев“, изобщо не беше разгледан по същество, защото търговците страдали индивидуално и всеки трябвало да си търси вредите самостоятелно.

Подобни тълкувания на закона минират прибягването до колективните искове, тъй като от тях си личи как самият съд не желае да разглежда по-сложни дела, макар че те биха спестили многобройни бъдещи процеси. А opt-out системата на практика се обезсмисля заради допълнителните неписани изисквания, които съдът добавя най-вече относно идентифицирането на колектива.

Финансовата изгода е друг необходим елемент,

за да има успешна система на колективни искове. В това отношение Европа и особено България не разполагат с икономическата и правна рамка, за да догонят САЩ. Успехът на американските колективни искове се дължи до голяма степен на минимизирането на рисковете от неблагоприятно решение за колектива.

Причините са няколко: по американското право всяка страна поема разноските си, за разлика от цяла Европа, където загубилият плаща. В Щатите съществуват и така наречените наказателни вреди, които могат да надвишат неколкократно реално претърпените и действат като санкция срещу нарушителя. Адвокатите работят предимно на процент от евентуално присъденото обезщетение, заради което често самите кантори инвестират в колективни искове. Така рисковете за пострадалите са минимални, адвокатите имат огромен стимул да водят дела, а ответниците – да се споразумяват за високи суми.

Същевременно в Щатите има и институции, които в определени случаи подпомагат канторите, когато водят такива дела, и това е развило пазара още повече. На този фон

в българския закон съществува известно противоречие –

от една страна, представители на колектива не могат да бъдат търговски дружества, защото това би противоречало на идеалната цел на самия иск, но от друга, има изискване представителите да могат да понесат тежестите от процеса и да са способни да защитят колективния интерес. Този текст също вече бе използван превратно от съда, когато първоначално беше прекратено делото за мръсния въздух, а за съжаление, той може да бъде ползван и в бъдеще.

След като няма пазар или условия за възникването му, трудно ще се намери и кой да финансира рискови мероприятия, особено с идеална цел. Решението може да дойде отвън, където така нареченото „стратегическо водене на дела“ е развито от години, и затова не е изненада, че се появи публична информация за преговори с чуждестранен фонд относно възможен колективен иск срещу НАП. Идеята е фондът, управляващ средства на европейски и щатски кантори, да поеме финансирането срещу възможността крайното решение да създаде прецедент, който да се ползва и в други държави.

Независимо от това колко периферна тема изглеждат все още колективните искове, в тях е бъдещето на гражданското правосъдие.

И животът, и правото са твърде динамични, за да могат да бъдат спрени с остарели концепции, ненужни регулации или страх от новото. А печеливши от развитието на материята ще бъдем всички ние.

Заглавна снимка: Bin im Garten в Wikimedia

Анастас Пунев

Анастас Пунев

Адвокат и докторант по граждански процес в СУ „Св. Климент Охридски“. Отрича просвещенските амбиции на правото. Вярва в разбирането като метод и цел.