Любима Нева,

Винаги съм се чудила дали любовта към храната има пряка връзка с любовта към живота. Джулия Чайлд е казала, че „хората, които обичат да се хранят, са винаги най-добрите хора“. Аз, освен че обичам да ям, обичам и да готвя. За мен това е най-прекрасният начин да се обясниш в любов: „Радвам се да те видя, затова ще ти сготвя нещо любимо.“

Дали е случайно, че най-близките ми приятели са все хора, които обичат да се хранят? Които умеят да се радват на хубавата храна и с готовност пропътуват десетки, та дори и стотици километри, за да ядат едно конкретно ястие в конкретен крайпътен ресторант. И въпреки всичките си предпочитания, алергии и диети – когато вкусят нещо истински хубаво, могат шумно и без свян да изсумтят „Ммммммм!“ или да възкликнат „Олеле, това е страхотно!“, да си облизват пръстите и след това да изпуфкат доволно от преяждане. Без да се стесняват, че са на публично място или че за първи път са на гости при нови познати… С такива хора се разбирам от раз и мога да говоря за всичко – за музика, политика, кино, за живота, птиците, приливите и отливите. Темите не свършват до сутринта.

Обратното – с хора, които им е все тая за храната, дъвчат каквото там, колкото „да си мине от реда“, или още по-зле – са злояди, наистина не намирам обща приказка. Дори общ език. Думите се вадят с ченгел и много скоро настава неловка тишина.

Не, не мисля, че си избирам приятелите по тяхната лакомия. Но определено е любопитно как дори харесвам повече народите (и езиците им!), които имат отношение към храната. Като италианците, французите, испанците. Вероятно защото аз самата произхождам от виетнамския народ, който издига в култ нещо толкова рутинно като храненето.

Няма да забравя колко ме впечатли разказът на Питър Мейл за лютия спор между съселяните в провансалската кръчма след невинния му въпрос: „Как се прави хубав омлет?“ Историята е от най-хубавата му според мен книга „Френски уроци: приключения с нож, вилица и тирбушон“, която всеки път препрочитам със смес от завист и възхищение.

Кажи ми – ти си живяла къде ли не по света, срещала си хора от всякакви народности – наблюдавала ли си такава зависимост между любовта към храната и жаждата, любопитството, страстта към живота?

Прегръдки,
Ан Фам

Скъпа моя Ан,

Откакто се чудя как да ти отговоря така, че хем да не останеш гладна, хем да не ти приседне, се опитвам първо да определя мястото на храненето в главата си, за да мога отнякъде да тръгна. Ето какви ги мисля.

Човек, казват, се отличава от другите животни по способността си за абстрактно разсъждение и действие (която включва неща като чувството за хумор, осъзнаването на собствената тленност, трупането на знания, търсенето на истината, създаването на изкуство, унижението за удоволствие, кражбата от алчност, убийството на верска основа и прочее). Никак не съм убедена, че всичко, което ни прави различни, ни прави и по-специални или приемливи, но понеже то ни определя, все пак ми се вижда важно.

Храната е базова необходимост, както въздуха и водата, но бидейки далеч по-разнообразна от тях по форма, вкус, текстура, цвят, произход, предлага много повече възможности за влагане на допълнителен смисъл. Ние ги прегръщаме охотно и това ми се вижда една от големите разлики между нас и останалите животни. Телесната задължителност на храната обвиваме в сантименталност (млякото с ориз на мама! качамакът на тате!), вкарваме в ритуали – както божествени (няма религия, която да не е излязла с „правилник“ по въпроса), така и мирски (comfort food; чаена церемония; чинията да не се връща празна…), ползваме за социално етикетиране (еди-кой си е роден със сребърна лъжичка в устата; цели народи са мамалигари или жабари; на хипстъра вместо „ечемик“ на клепача му изниква „лимец“; да кълвеш храната като птичка е елегантно) и т.н., и т.н.

– А ти, щерко маленка, колко ме обичаш?
– Аз, тате, те обичам колкото солта!

Ангел Каралийчев, „Солта е най-скъпото“

Любопитно е, че на немски има два глагола за „ям“ – essen и fressen: първият е за хора, вторият – за животни (ако се употреби за човек, ще рече „плюскам“, „тъпча се“). Храненето за оцеляване е пò към fressen, храненето с удоволствие, артистизъм, фасон, авантюризъм или ексцентричност – essen и половина. Връзката храна–живот е очевидна и именно затова, когато спре да бъде само необходимост и се превърне в радост, медитация, грижа, близост, игра, приложна магия (испанският писател Мануел Васкес Монталбан, голям любител на кухнята, говореше за готвенето като за делнична „алхимия“), тя става чисто човешки опит. Нещо достъпно от делника ти позволява да надмогнеш и да трансформираш делника… Да направиш тъй човешката крачка от нуждата към насладата. Храненето не за преживяване, а като преживяване е своеобразен отпор на критичния минимум. Изкуство срещу физиология. Около критичния минимум сме тела, нагоре сме личности.

Яденето е умален модел на живота. Към храната можеш да подходиш между другото и без изисквания. Или да се оплетеш в абсурдни очаквания и свръхинтерпретации и да я превърнеш в тегоба. Или да проявиш внимание и изобретателност и да ѝ се радваш по сто начина. При всички положения – няма как да минеш без нея. И тъкмо поради този факт – поради факта, че храната е наше ежедневно доживотно занимание – в отношението ни към нея личи какви сме, откъде идваме, дори накъде отиваме. Дали ще избереш по-чистото и безвредното – не е без значение. Дали ще благодариш за поднесеното. Дали ще вложиш часове в белене, кълцане и варене, за да нагостиш някого. Дали въобще ще се сетиш да го нагостиш. Дали ще научиш какво обича или не обича да яде, и ще се съобразяваш с това. Дали ще мляскаш, ще си осмукваш зъбите и ще ги чистиш с нокът. Дали ще си правиш изводи за човека, който говори с пълна уста, според съдържанието на устата или на говоренето му.

Храната е като живота и като човека, но много по-обозрима и овладяема от тях, което вероятно я прави толкова симпатична. Има и още. Добрият апетит свидетелства за добро здраве и настроение, доброто здраве и настроение вещаят по-малко проблеми, по-малкото проблеми – мир и уют. За благоденствие говори и самото наличие на храна, още повече ако е разнообразна и качествена; наличието на място и време, където сътрапезниците да се отпуснат; наличието на шанс да избираме. Храната е лесно осъществимо пътешествие (понякога в чужбина, понякога в детството, понякога във въображението) и интимност, и възможност за благотворно, овладяно действие, каквато животът рядко дава…

– Може ли да ядем с ръце?
– Както обичаш – заяви Пипи, – но лично аз смятам да се придържам към старата хитрост и да ям с уста.

Астрид Линдгрен, „Пипи Дългото чорапче“, прев. Вера Ганчева

Сигурна съм, че любовта към храната е свързана с любовта към живота, но не бих казала, че двете са непременно зависещи една от друга – мисля, че ключът е в „любов“, не в конкретните ѝ изражения. И сякаш разбирам какво има предвид Джулия Чайлд – че на хора, които обичат да (се) хранят, им е страшно приятно да си общуват. Същото обаче може да се каже и за хора, които се палят по спорта, филателията, алкохола, колите, пътешествията. Виж, връзка между корема и добротата не виждам – знам за дебели чревоугодници без душа и за честни, щедри хора, които по ред причини се хранят със задръжки. Струва ми се, че в онези, които изразяват свободно радостта си от храната, харесваш именно радостта и свободата. А лакомията не виждам като добър апетит или любов към храната, а като обикновена алчност…

Най-добре откъм храна ми е било в Мексико, най-зле – в Щатите, а те са едни до други, даже силно смесени… Мисля, че храната е константа навсякъде и че всички хора отбелязват празниците си с препълнени кореми. И шведите, и турците могат да не ядат от притеснение или да обичат люто; от десетилетия пицата е станала типична храна на половината свят (явно заради сходни симпатии на небцата); кухненските разговори са двигател на семействата и в Тоскана, и в московските комуналки, а възглас от типа на „добро дете, всичко си яде“ съм чувала и в детството си, и в индийски, и в германски филми. На различните места темпераментите и културните привички водят до различен израз на еднакви нужди и вълнения, така ми се струва… А това, което всъщност е драматично различно, е качеството и цената на продуктите.

Разказвали са ми, че за по-старото поколение китайци „Ял ли си?“ е поздрав от рода на How do you do? Мексиканската ми приятелка се смее всеки път, когато реже нещо, защото там pica fino („кълца ситно“) е друг начин да се каже, че е готова за задомяване. В Италия parla come mangi („говорѝ, както ядеш“) се употребява, за да спреш някого от префърцунени, кухи изречения: яденето е ясно и честно, така трябва и да се говори. От безброй български поговорки, свързани с храната, най-често се сещам за „Никой не е по-голям от хляба“. Обичам хляба и всичко, свързано с него. Как баба ми казваше: „Изяж си последния залък, иначе ще ти вземат силата.“ Как шапката на Пинокио е от хлебна средица, от каквато е и тишината, която старата колиба дъвче в едно стихотворение на Есенин („жует пахучий мякиш тишины“). Как майка ми правеше „мечка“ от намачкани с длани хляб и сирене. И как не само с хляб ще живее човек.

От думата „лебец“ тутакси огладнявам, а пък от думата „хляб“ не ми става нищо.

Миленко Йергович, „Мама Леоне“, прев. Русанка Ляпова

Има сто причини, поради които човек да не се храни като другите и поради които един да е едър, друг да е кльощав; един да омита всичко пред себе си, друг гнусливо да пробира; един да готви като бог, друг да не умее да счупи яйце. Всички лични особености, които не насилват границите на останалите, за мен са свещени и по тях гледам да нямам мнение, освен ако не ми го поискат (да, имането на мнение по определени въпроси, свързани с частния живот на другите, ми се струва нередно дори ако е само в главата ми). Когато обаче храната е общуване, изведнъж си давам сметка, че ми се намират някои много ясни предпочитания и антипатии.

Аз не съм от хората, които ще пропътуват много километри само за да ядат на определено място, но пък съм от онези, които по-скоро няма да ядат, отколкото да преглътнат какво да е. Когато заминавам за по-дълго, разнасям в багажа си едни зли люти чушлета. Не харесвам да се изхвърля храна. Не харесвам, когато пред животните в зоологическата градина някой се изхили и каже как си ги преставя сготвени. Не харесвам блъскането пред шведски маси и хапки на коктейли. Харесвам кухненската лексика: от наричането с „фъстък“, „бонбонче“, „сладкиш“, през канибалския комплимент „Ще те изям!“, до пожеланието „Да върви по мед и масло“. Изпитвам безпокойство и неуют в жилища без книги и храна. Изпитвам силен хлад към обредно подредени трапези с милион прибори и посуда, пред която се очаква да изпадна в благоговение. Не разбирам закуската в леглото (а сутрешното миене на зъбите?). Ако трябва да посоча едно любимо изживяване с храна от последната година, ще посоча две: когато Л. ми опържи картофки със сирене за рождения ден и онзи ануш абур в Пловдив…

… не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата…

Евангелие от Матея, 15:11

Понеже храната е като живота, мила Ан, далеч съм от мисълта, че нещо съм схванала. Не знам какво е или трябва да бъде, мога да кажа какво бих искала за себе си. Винаги да има един нагрят от слънцето следобеден хол с прясна торта на масата, около която да сядам с обичните си и да имам време за безметежен разговор, за взиране в цвета на чая, който избухва под струята лимон, и за сиропирани трохи в ъгъла на устата.

ПП. Един от девет души на света няма достатъчно храна, за да води здравословен, активен живот, тоест намира се на ръба на съществуването. В същото време една трета от храната в света се изхвърля. У нас положението въобще не е от розовите, затова няма да си простя, ако не добавя, че един от най-смислените начини да общуваме чрез храна в момента е например да се включим в правеното от Българската хранителна банка.

Заглавна снимка: Нева Мичева

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.