За какво бие камбаната „Пеевски“?

Анонсираното поредно „оттегляне“ на Делян Пеевски, този път от издателския му бизнес, и прехвърляне на собствеността му в медиите във фондация, която ще се управлява от „изявени български журналисти“, е добър повод да си припомним, че измежду многото проблеми, които България има, със сигурност един от най-сериозните е състоянието на медийния сектор. Без свободни медии и свободна среда на публично общуване не е възможна демокрация, нито лична и обществена свобода. Макар да звучи може би банално, тази релация е все така валидна и събитията както в България, така и в редица други страни през последните години недвусмислено доказват това.

Поредните медийни маневри на г-н Пеевски идват и за да ни напомнят, че неслучайно страната ни изпадна в класацията за медийна свобода на „Репортери без граници“ до 111-то място, след всички останали страни в Европейския съюз и в Европа изобщо, с изключение на Русия и Турция, след доста държави от Латинска Америка и дори от Азия и Африка. И неслучайно посоката на развитие на българската държава вече видимо започва да се отклонява от Европа към други географски и политически ширини, които не са известни нито със зачитането на свободата на личността и човешкото достойнство, нито със съществуването на проспериращо прогресивно общество.

Какво точно се крие зад заявените намерения на „успелия млад човек“?

Можем само да гадаем. Със сигурност причината за този ход не е свързана с работата на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), както той твърди. Има достатъчно основания да смятаме, че г-н Пеевски може да има каквото решение в каквито срокове поиска – както от КЗК, така и от много други правоприлагащи институции на българската държава.

Отвъд първата линия на думите, заявеното създаване на фондация, която да управлява свързаните с него издания, разкрива вече типичните черти на тактѝка Пеевски да изразява позиции и да предлага закони, които „решават“ проблемите, на които всъщност той самият е завършен израз. Достатъчно е да си спомним законодателните му инициативи за ограничаване на възможността за използване на офшорни фирми за извършване на търговска дейност в България, за уредба на банковия сектор или за гарантиране на публичността на собствеността и финансирането в медиите.

Каквито и да са точните цели на анонсираната маневра, тя обаче трябва да ни накара да си дадем сметка, че българската демокрация и свободно общество са в смъртна опасност. Не толкова заради масовата корупция, изгнилите основни правоохранителни институции, превръщането на правораздаването в корупционен пазар или наводняването на публичните институции и администрация с крадливи или некомпетентни кариеристи, конформисти и всякаква партийна клиентела.

Демокрацията и свободното общество в България са в опасност преди всичко и най-вече защото у нас почти не останаха свободни медии.

Свободната среда на демократично публично общуване е сведена до абсолютен минимум, който не може да гарантира нито разпространяването на обективна информация за процесите в страната и извън нея; нито плурализма на идеите, необходим за съществуването на демократичен дебат и процес на решаване; нито наличието на критичен поглед за това, което правят или не правят институциите на българската държава, или за това какво се случва в нашето общество.

Нещо повече, една значителна част от медийния сектор беше извратен, изроден и превърнат в най-безскрупулен и циничен пропаганден апарат, който изкривява реалността, дезинформира, насажда омраза, унищожава хора, унищожава развиван с години бизнес, манипулира с всички възможни средства в полза на тези, които му плащат и го контролират.

И приносът на Делян Пеевски за всичко това със сигурност не е случаен.

Много ясно в тази връзка говори един безкраен низ от факти, впрочем и това кои точно „медии“ г-н Пеевски щедро оставя в ръцете на „изявени български журналисти“. Никое от тези издания към ден днешен не може да бъде разумно определено като медия, като нещо различно от най-обикновен пропаганден инструмент, за който не важат никакви правила на журналистическа етика, обективност на информацията, зачитане на човешкото достойнство, доброто име на гражданите и неприкосновеността на личната сфера.

Предложеното от г-н Пеевски решение обаче заслужава внимание отвъд първия ред на нанизаните в изявлението му думи. То съответства на фигури, добре познати от други държави, в които съществуват солидни демократични традиции, наистина свободен медиен сектор и ефективни гаранции за свободата и достойнството на журналистическата професия. Зад неговите думи по перверзен начин се крие един от съществените дефицити на правната уредба на демокрацията у нас, който позволи овладяването на медийния сектор от „успели млади хора“, превръщането на основната част от медиите в пропагандни бухалки и задушаването на свободното публично общуване – липсата на ефективни гаранции за свободата на словото в рамките на частните медии, които действително да позволят „медийното съдържание да бъде управлявано от журналистите, защото само така би се гарантирала независимостта на медиите“.

Разбирането, че пазарът е най-естественият регулатор и най-ефективната гаранция за свободата на медиите в България, се провали по особено жесток и болезнен начин.

Еволюцията на българския медиен сектор през изминалите 10–15 години нагледно доказа, че при липса на адекватна правна рамка на медиите, и в частност – липса на реални гаранции за свободата и достойнството на журналистическата професия, рискът от налагане на цензура на собствеността над работата на журналистите и над свободното демократично общуване е съвсем реален. Затова разговорът за съществуването на този проблем и за възможните решения е важен. Дори когато той започва по формулата „крадецът вика: дръжте крадеца“.

Очевидно е, че досегашното положение на саморегулиране на частните медии отвъд императивната публичноправна рамка на радиото и телевизията не позволява да бъде гарантирано пълноценното упражняване на ролята на медиите като институции на демокрацията. Очевидно е и това, че действащата законодателна уредба на радиото и телевизията също крие рискове и не дава достатъчно гаранции за свободното упражняване на журналистическата професия, а в по-широк план – за демократичното публично общуване в България. Очевидно е още, че статуквото на „системните политически партии“ и оплетените около тях мрежи на мафиотски зависимости между бизнес, „медии“, държавни институции и обикновен бандитизъм няма как да решат този проблем. Не можем да бъдем сигурни и доколко в настоящата фаза на разпад на правовата държава и разграждане на демократичната система, в която се намира България, изобщо е възможно чрез публично регулиране да бъде намерено адекватно решение на този или на който и да е друг критично важен за бъдещето на страната ни проблем. Тъй като

тези, които контролират основните институции на публичната власт, са се сраснали с проблемите на българското общество, живеят от и чрез монетизирането на тези проблеми.

Със сигурност обаче трябва да благодарим на Делян Пеевски за това, че все пак ни напомня за значението на медиите в демократичното общество. И за това, че в медийния сектор имаме огромен проблем. Защото решението на всеки проблем започва от осъзнаването на неговото съществуване и разбирането на неговите определящи елементи и измерения.

Твърде много хора в България нехаят за това, че порядъкът на живота няма как да свършва на изтривалката пред прага на собствения им дом, нито има как да се ограничава до егоистичното задоволяване на първичните интереси. С появата си от време на време г-н Пеевски все пак бие камбаната за това, че потопени в консуматорство, лично материално удовлетворение и социална алиенация, няма да избягаме от превръщането на страната ни в тъжен оживял Гоголев свят.

Заглавна снимка: Стопкадър от пресконференция през 2014 г., когато Делян Пеевски обявява, че се оттегля от евродепутатското място и пита кой ще му се извини на него