За медиите и хората: Възможна ли е регулация без цензура? 

Предлагам ви следното упражнение: представете си, че пишете закон за медиите. Вашата задача е да осигурите отговорност за публикуваното съдържание, без обаче да дадете инструмент на властта да притиска изданията и журналистите. Ако решите, че лъжливите публикации са престъпление, как ще дефинирате кое е „лъжа“? Ако законодателите пишат дефинициите, каква е гаранцията, че няма да ги напишат така, че медиите да не могат да ги държат под око – каквато е основната задача на журналистите?

С оглед на всичко това предложенията на някои политици „журналистите да подлежат на наказателна отговорност“ показват липса на разбиране и поставят опасен прецедент: наказваме всеки, който пише нещо, което не ни харесва или отговаря на собствената ни дефиниция за лъжа. По този модел руският регулатор Роскомнадзор следи и санкционира всеки журналист, който публикува нещо извън официалната линия на авторитарната власт – механизмът за контрол бързо се превръща в бухалка, която се ползва по политическа линия.

Подобни упражнения често се дават на студенти по журналистика и комуникации, за да разберат колко е трудно да регулираме словото, без да ограничаваме свободата му. Същевременно обаче абсолютната свобода на словото при липса на отговорност за казаното също е опасна, когато става дума за призиви към насилие, разпространяване на пропаганда и дезинформация, както и за редица други вредни практики. Така стигаме до един от основните проблеми: трябва ли журналистиката да бъде свободна, или отговорна, или свободна и отговорна? Разискваме този въпрос с помощта на медийни експерти, преподаватели и журналисти по повод решението на СЕМ да ограничи излъчването у нас на програмите Russia Today и Sputnik във връзка с руската инвазия в Украйна.

За какво говорим, когато говорим за медийна регулация

За да обсъждаме решението на СЕМ с аргументи, трябва да вземем под внимание няколко основни елемента. Макар информираният демократичен избор на гражданите да зависи от напълно свободни и независими медии, всяка дейност трябва да се регулира. Първият важен елемент е как регулираме медиите.

Тъй като властта има интерес да контролира медиите, често журналистическите структури се саморегулират – медията изготвя етичен кодекс, поставяйки ясни условия за прозрачност и отчетност пред зрителя/читателя/слушателя. Подобни вътрешни регулации може да се допълнят от държавни регулации, като например т.нар. Доктрина за справедливост в САЩ, която е в действие от 1949 до 1987 г. и накратко казано, гарантира равнопоставено представяне на различни страни в даден дебат. Има спорове доколко подобни закони са ефективни, но това са възможните варианти – саморегулация и държавна регулация. Съвременната медийна среда в САЩ залага основно на саморегулацията, а в Европа, включително в България – на комбинация от двете практики, поне на хартия.

На второ място идват видовете свобода. Позитивната свобода означава свобода за журналистите да предприемат определени действия, без да бъдат наказвани – например право да следят частния живот на личности от обществено значение, право на достъп до данни и места, до които повечето граждани не се допускат, и т.н. Негативната свобода се стреми по-скоро да ограничава държавата, забранявайки наказателното преследване на журналисти например.

Третият важен елемент е разбирането за взаимодействието между медиите и държавата, което е различно във всяка страна. Например в САЩ се смята, че държавата е основен враг на медиите, и стремежът е да се ограничи всякакво нейно влияние; в силно авторитарни страни като Китай и Русия държавата контролира медиите почти изцяло.

Културните фактори също влияят на решенията за медийна регулация: свастиките са забранени за излъчване в Германия, но допустими на екран в САЩ, където пък голотата е ограничена в ефир, за разлика от Германия. Журналистическите норми в Южна Африка са различни от тези в Източна Европа: ако в РЮА и Намибия медиите се считат за политически отговорни и често влизат в ролята на активисти, то във втората група изследвани страни, част от които е и България, преобладава например вярването, че всички гледни точки заслужават трибуна, независимо колко са екстремни.

Тоест когато обсъждаме решението на СЕМ да забрани излъчването на няколко руски програми у нас, трябва да вземем предвид следните фактори: (1) от какви медийни регулации се нуждаем в България, (2) на кого поверяваме регулацията, (3) на какъв вид свобода искаме да заложим и в съотношение с каква отговорност, (4) какво е взаимодействието между медиите и държавата у нас и (5) какви са културните влияния и фактори, специфични за България, които трябва да обмислим.

Първи реакции след решението на СЕМ

В сряда журналистката Миролюба Бенатова реагира на мерките с аргумента, че няма „добри и лоши медии“ и че всички по един или друг начин разпространяват дезинформация и пропаганда. Журналистката се притеснява, че подобен ход дава предпоставка за ограничаване на достъпа до информация изобщо, изтъквайки, че и двете държави произвеждат военна пропаганда.

Разсъждението на г-жа Бенатова почива на логическа грешка за фалшива аналогия: ако ябълката е плод и е кръгла, а крушата също е плод, това не означава, че и крушата е кръгла. Съществуват неоспорими доказателства за практиките на Russia Today и Sputnik, които ги окачествяват като инструмент на руската държавна пропаганда. Ако не виждаме разликата между инструментализиран информационен поток и плурализъм, имаме проблем с критичната рационална оценка на събитията.

Другият проблем е, че г-жа Бенатова прехвърля на медийния потребител отговорността за отсяването на информацията, напълно освобождавайки журналистите от основната им роля на критичен глас, от задължението им „да покажат глава навън и да видят дали всъщност вали“. Журналистическата професия съществува именно защото обикновеният човек няма време, ресурс и тренинг да разследва, да проследява събитията, да отсява информацията и да проверява фактите. Това са фини умения, които се усъвършенстват цял живот и дори много професионални журналисти у нас не владеят. Абсурдно е да изискваме от публиката да устои на психологическата манипулация във време на свръхинформация.

Миролюба Бенатова прави още една неформална грешка в аргументацията си: тя цитира събитията извън контекст, който е важен за България. СЕМ ясно обосновава решението си с аргументи, които издържат на проверка. Регулацията се извършва в сянката на инвазия в суверенна държава от страна на Русия, която контролира двете медии (точка 1 и 2), регулацията не засяга всички журналисти, а определени източници (3) и е аргументирана с проследими и проверими доказателства. С оглед на зловредното влияние на хибридната война специално у нас, имаме и културни, геополитически и исторически особености, които правят България уязвима (5). Нещо повече – решението е описано като „временно“ и е в синхрон с политиката на ЕС.

И последно, фалшивият знак на равенство между руската и украинската военна комуникация, който г-жа Бенатова поставя, не означава, че журналистите трябва да цитират пропагандата и от двете страни безкритично, без да претеглят фактите. Независимо откъде идва дадена информация, тя трябва да се проверява по един и същи начин. Така че в крайна сметка да не се цитира абсолютно никаква пропаганда. А не на всяка лъжа да се осигурява равно ефирно време. В противен случай със същия успех може да се притесняваме, че Украйна няма пропагандни канали у нас – за да се чуват всички гледни точки, нали?

Криворазбрана обективност

Журналистическият рефлекс е естествен и нужен, но трябва да бъде добре аргументиран. Реакцията на част от гилдията обаче показва проблем с разбирането на идеята за „обективност“, добре познат от отразяването на продължаващата пандемия. Обективността не е позиция, а метод на работа. Обективност означава, че независимо колко дадена информация съвпада с гледището ми и тезата ми, ще я подложа на същата проверка, както спрямо друга информация, която категорично им противоречи. Обективността означава, че ще тествам всяко твърдение, ще проследявам източниците, ще изслушам гледните точки, ще проуча контекста и представяйки целия този процес прозрачно на зрителя/читателя, ще му кажа как съм стигнала до извода дали навън вали, или грее слънце. Без да се опитвам да обяснявам, че и двете неща са възможни, защото в крайна сметка той трябва или да облече дъждобран, или да сложи слънчеви очила.

Д-р Ралица Ковачева, журналистка и преподавателка във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“, коментира, че за нея е смущаващо да има членове на СЕМ, които смятат, че изброените руски канали са „гледни точки“ и „източници на информация“: „Аз ги следя тези дни и това, което се лее там, е наистина ужасяващо – като се почне от „геноцида в Източна Украйна“ и се стигне до „нацизма“, подкрепян от Запада, и всичко това аргументирано с превратни интерпретации на историята. Единственият негатив [от решението на СЕМ – б.а.] е, че журналистите и изследователите не могат да черпят от извора, тоест да се позоват на тези източници. Вероятно защото повече от 25 години съм журналист, и то в България, съм против всякаква правителствена регулация, защото тя не може да пази баланс. Но сега е война, различно е, приемам, че може да се предприемат крайни мерки.“

„Като национален регулатор, но и като член на европейската група на регулаторите, СЕМ следва да взема пропорционални решения, които са предвидени в закона и са в интерес на аудиторията – едновременно аудитория от български и европейски граждани“, смята Иглика Иванова, член на УС на „Коалиция за медийна грамотност“ и докторант в катедра „Европеистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ с фокус върху теми като свободата на изразяване онлайн и медийната грамотност. „У нас чувствителността (бих казала хиперреактивността) към ограничаването на свободата тогава, когато е предвидено от закона и е наложително (поради надделяващ интерес – например обществения интерес), е поставена на грешна основа. И това е така поради неразбирането на свободата в нейното социално и правно измерение“, допълва Иванова.

Тънкото острие между регулация и цензура

Що се отнася до баланса между цензура и регулация, подобно на Миролюба Бенатова, и Ралица Ковачева смята, че имаме по-голям проблем с дезинформацията, разпространявана от политици, партии, експерти, професори и журналисти. За този проблем трудно може да има регулация без риск от цензура. „Да не говорим, че отвъд дезинформацията е пропагандата, което за мен е по-големият проблем – т.нар. „фалшиви разкази“, в които фактите може да са верни, но интерпретацията да е напълно превратна. Това дори не може да се опише в механизъм за проверка и да се докаже убедително“, допълва Ковачева.

„Всъщност в момента голяма част от медиите у нас все още ползват като източник временно спрените медии, цитирайки ги през външен източник“, казва доц. д-р Жана Попова, която също преподава във ФЖМК в Софийския университет. Тя е скептична доколко действията на СЕМ са ефективни.

Ралица Ковачева смята, че криворазбраният плурализъм има и друга причина извън журналистите: „Има твърде много хора у нас, които притежават титли, депутати са или имат друг тип легитимност, която не почива на експертност. И не можем да очакваме от медиите и журналистите да решават кой е „истински“ професор или експерт и кой – не. Самите гилдии си мълчат и не изобличават проблемни фигури.“ Иглика Иванова е съгласна, че в България балансът е труден именно поради ниското доверие в институциите и експертността, в частност разпознаването на действителната експертност и различаването ѝ от изкуствено присажданата на хора с чести медийни и публични изяви. „Медийната свобода е защитена и гарантирана от Конституцията, но не е абсолютна, както и свободата на изразяване“, подчертава Иванова.

Жана Попова не е сигурна, че ограничаването на източниците на информация ще помогне срещу пропагандата на Путин. „Това е основната практика, която държавни медии в Русия проповядват. Gazeta.ru прави клипчета, в които казва на читателите си да не гледат новини, да правят нещо друго, детокс от информация…“ Според нея е важно да се следят качествените руски медии, а не държавните официози. „Големият проблем е, че пропагандата винаги стъпва на нещо вярно. Един елемент винаги е истина. И покрай него се казват неистини. Но у нас дори няма правила в онлайн изданията как се поправя, как се извинява човек, ако се промени ситуацията, как се обновява текстът“, казва доц. Попова, добавяйки към аргументите и структурни проблеми в медиите, които няма да бъдат решени с временно ограничение.

„Ограничаването на два пропагандни кремълски канала в България и в други страни от ЕС е символичен акт, който показва желание за действие срещу пропагандата на режима на Владимир Путин. Спирането им обаче няма да има ефект за ограничаването на тази пропаганда в България. Това е така, тъй като, за жалост, в български условия кремълски опорни точки звучат без препятствия в различни български медии, включително с национално покритие и публично финансиране. Основни канали за проникване на дезинформацията в подкрепа на Кремъл в България далеч не са телевизиите на руски език или даже техните канали на английски език, насочени основно към западноевропейска аудитория“, гласи позиция на Асоциацията на европейските журналисти – България.

„Руският парламент прие в петък предложение „фалшиви новини“ за въоръжените сили да се наказват с до 15 години затвор. В категорията „фалшиви новини“ биха могли да попаднат всички, които нямат за източник Кремъл. Както отбелязват руски журналисти, те биха могли да попаднат под ударите на закона дори само защото са нарекли „спецоперацията“ война […] Власти и медии трябва да поемат своята отговорност и да престанат да се заиграват с уж „алтернативни“ гледни точки, които се базират на дезинформация. Борбата с дезинформацията трябва да се води чрез проверка на фактите, чрез насърчаване на качествената журналистика и чрез работа с платформите за споделяне на съдържание, които да ограничават разпространението на твърдения, които са доказано неверни след проверка на независими проверители“, се казва още в позицията.

Регулацията без цензура, изглежда, зависи от самите журналисти. Би било добре войната в Украйна да е зов за събуждане и да доведе до коренна промяна в разбирането за обективност и за ролята на журналистите в България. За да не се заплашва свободата на словото, регулаторните мерки работят най-добре, когато се прилагат към индивидуални случаи с ясна обосновка от независими регулатори (да, СЕМ има много трески за дялане) и не се превръщат в твърдо законодателство, което да се прилага сляпо към всеки казус. И се следят от будна, активна гилдия. Двете неща работят в непрестанна симбиоза: когато журналистиката е слаба, слаба е и регулацията. Именно тогава истинската цензура – тази на празните столчета – е най-силна.

Заглавна снимка: Amanna Avena / Unsplash