За научните класации, контекста и общуването

В края на изминалата 2020 година БАН се похвали, че 25 учени от Академията са сред първите 2% най-добри учени в света според класация на Станфордския университет. Няколко дни по-късно последва новината, че БАН е научната институция у нас с най-голям брой публикации в базата данни Scopus за периода 2017–2019 г. Собственост на холандското академично издателство Elseviеr, Scopus претендира да е най-голямата база данни, обхващаща цитирания и резюмета на научни публикации, публикувани след анонимни рецензии – тоест нито рецензентите са знаели кои са авторите, нито авторите – кои са рецензентите.

В първия работен ден на новата година и Софийският университет реши да се похвали, че 12 учени от Алма матер влизат в класацията на Станфордския университет. Тогава темата за Станфордската класация се поде от медиите. В зависимост от това коя телевизия гледате, броят на българските учени в класацията варира от 37 до 50.

Наличието на непълна и противоречива информация показва

колко е важно журналистите да стигат до първоизточника на една новина –

нещо, което не личеше да е направено в преливащите от гордост репортажи по темата. На видно място в сайта на Станфордския университет или в новините от последните дни, публикувани там, няма обаче и помен от информация за класация на учените. На английски език в Google излизат новини най-вече от полски и индийски сайтове, изразяващи гордост, че във въпросната класация има полски или съответно индийски учени. Както и в българските новини, линк към въпросната класация липсва, но пък може да се стигне до информацията, че е изготвена в сътрудничество с изследователската организация SciTech Strategies и Elsevier – същите, които стоят зад базата данни Scopus.

Така, конкретизирайки търсенето, стигаме до… статия, публикувана в списание по биология през октомври 2020 г. Тя пък е обновена версия на статия, публикувана в същото списание през август 2019 г.

Именно това се оказва „авторитетната класация на Станфордския университет“ – статия в списание по биология.

Публикацията от 2020 г. има трима автори – по един от всяка организация. От представянето на авторите се вижда, че този от Станфордския университет е свързан с четири негови департамента, три от които медицински и един по метрика. Следователно класацията, публикувана в статията, не може да се смята за официална за авторитетния университет, каквито внушения се правят и от БАН, и от СУ и безкритично се възпроизвеждат от множество медии.

Защо тази класация става новина у нас няколко месеца след публикуването ѝ? По всяка вероятност става дума за пари. Похвалите в сайта на БАН са публикувани скоро след като Министерството на образованието пое ангажимента за увеличаване на заплатите на университетските преподаватели срещу извършване на реформи, а заплатите в БАН не влязоха в сметката. От СУ са решили да не останат по-назад и са наваксали веднага след празниците.

Въпреки че не става дума за официална класация на Станфордския университет, ранжирането на учените в статията и българското участие в списъка заслужават внимание. Защото са показателни за това

как се измерват научни постижения и научна продукция.

Като цяло класацията стъпва на данните от Scopus за 2019 г., но ранжира не броя на цитиранията, а учените, които биват цитирани. Под внимание са взети и други индикатори, като например съавторството и различните позиции на авторство.

Как се получават разминаванията на броя на българските учени в медиите ни? В действителност таблиците със списъци на учени са две – S6 и S7. В S6 класацията се основава на всички случаи на цитиране в научните издания, които влизат в базата на Scopus, а от S7 са премахнати случаите, в които учените са цитирали сами себе си. Със самоцитиранията имената на учените, работещи в български академични институции, са 50 от общо около 160 000, а без тях – 35.

Не става ясно защо в новината на „Нова телевизия“ се говори за 37 учени. 37 е механичният сбор от 25 (колкото са учените от БАН в списъка) и 12 (толкова са колегите им от СУ). Но в класацията присъстват и имената на работещи в други университети. Възможно е и от телевизията просто да са преброили грешно.

При проучване на имената в списъците се вижда, че някои от българските учени в класацията междувременно са починали. Други присъстват не с целите си имена, а с инициали, и при някои самоличността не може да се установи с точност. При филтриране по държава не излизат учени, които може да са българи, но работят в други държави.

С тези уговорки, сред петдесетината учени от български академични институции

присъства само един специалист в областта на хуманитарните и социалните науки.

Това е проф. Иван Христов, преподавател в Богословския факултет на СУ, специалист по християнска и антична философия, преводач от старогръцки. При това присъства и в двата списъка – тоест се класира в първите 2% и без да се цитира сам. Всички останали имена са на специалисти по природни и точни науки.

Класацията включва учени от различни академични области, включително хуманитарни и социални. Защо за хуманитарните и социалните учени от България е почти невъзможно да се „доредят“ до първите 2% най-цитирани академични специалисти? Първият възможен отговор е: ами толкова си могат. С други думи, у нас тези области не са толкова добре развити, колкото природните и точните науки, съответно в тях няма толкова „върхови“ специалисти, а се възпроизвежда посредственост.

Преди да прибързваме с раздаването на присъди обаче, добре е да имаме предвид, че

съществува принципна разлика между науките за природата и науките за културата,

ако използваме тази философска класификация. Точните и природните науки са в много по-малка степен зависими от социалния и културния контекст. Теоремите и формулите са еднакви навсякъде. За възникването и поддържането на различните научни теории има и определени социални предпоставки, както показва британският философ Стивън Тулмин в книгата си „Космополис“. Но веднъж приети от научната общност, те стават универсални.

Съществуват и различни образователни системи, в различните държави и академични институции се акцентира повече върху едни теории, школи и изследвания, отколкото върху други. Също така някои материали, организми и пр. са налични в едни страни, а не в други. В България е по-логично например да се изследват саламандрите, а не хамелеоните, защото природата ни не е естествена среда за хамелеоните.

В науките за културата контекстът играе далеч по-голяма роля.

От една страна, питагоровата теорема съществува точно толкова, колкото например и произведенията на Ангел Каралийчев. От друга страна обаче, тя е част от универсалното познание, което се изучава навсякъде, докато не са много хората извън България, които биха се интересували от Ангел Каралийчев. Освен това при социалните и хуманитарните науки в много по-малка степен може да се разчита на строги доказателства, а полето за различни теоретични парадигми, в основата на които стоят различни ценности и идеологии, е далеч по-широко.

Шансът един учен да бъде повече цитиран е толкова по-голям, до колкото по-широка аудитория достига той. В общия случай това предполага публикации най-вече на английски език, понеже този език е най-популярен и шансът за достигане до повече читатели е по-висок. За да бъдат интересни на глобалния читател обаче, учените трябва да се опитат малко или повече да универсализират локалните проблеми, с които се занимават,

да намерят в тях смисъл, надхвърлящ местните специфики.

Редакциите на немалко от англоезичните списания с т.нар. импакт фактор, тоест такива, които влизат в бази данни като Scopus, полагат като основен критерий за научност, че всичко трябва да се доказва възможно най-строго, подобно на точните и природните науки.

Личният ми опит с такова списание е показателен в това отношение. Участвах в авторския екип на статия, в която се представяше индекс за анализиране на резултати по определена тема от Европейското социално изследване. Водещият автор беше разработил индекса, аз го приложих върху данните от изследването и изчислих резултатите. Въпреки че статията беше далеч по-универсална, отколкото контекстуална, анонимните рецензенти възразиха. Аргументът им беше: защо изобщо трябва да се измисля индекс, след като в статистическия софтуер има достатъчно формули, коефициенти и пр.? Статистикът в екипа ни трябваше доста да се потруди с въпросния софтуер, за да докаже, че от него не излизат автоматично резултатите, до които води прилагането на индекса.

Проф. Петя Кабакчиева, социоложка и председателка на Националната агенция по оценяване и акредитация (НАОА), интерпретира този случай позитивно:

„Вие сте осъществили комуникация, която отначало е била проблемна. Но сте ги убедили в сериозността на това, което правите, в резултат на което вашият текст е публикуван в това списание. […] Ние трябва да „блъскаме глави“, както вие сте успели, и да се опитваме да докажем, че има и друга гледна точка.“

След преглед на автобиографиите на част от учените, включени в нашумялата у нас класация, проф. Кабакчиева стига до извода, че повечето от тях публикуват основно статии в международни списания, а в по-малка степен издават книги и учебници: „Списанията предполагат по-бързо научно общуване. […] Когато достигнеш до някакво постижение, много по-лесно е да напишеш една по-кратка статия, в която да го споделиш. И както виждаме, много по-бързо откликват колегите на статия, отколкото на книга. […] Списанията, изглежда, в момента са най-значимите посредници на научното общуване.“

Според нея публикуването на чужди езици и в чужбина е дългогодишна традиция в областта на природните науки у нас. Тя дава пример със списание на френски език, издавано през 20-те и 30-те години на ХХ век от Дружеството на аптекарите в България, и допълва:

„За да искаш да бъдеш чут, трябва да публикуваш на някой от големите езици.

[…] Левият дискурс е, че това е доминация на англоезичните парадигми в науката, на големите езици, което потиска и не се съобразява с малките езици и малките култури. Това било културна хегемония. Аз не мога да се съглася с такава теза. […] В природните науки науката изначално се мисли като универсална. Докато при нас, в хуманитарните и социалните науки, допускаме, че нашата рефлексия носи специфичните особености на средата и трябва да се вглежда в един конкретен контекст, което затруднява универсалните отношения.“

Петя Кабакчиева е против тази интерпретация, защото според нея е важно учените да общуват с колегите си. Тя е убедена, че и локалните изследвания могат да се представят на език, който да е разбираем и отвъд конкретния им контекст, и допълва:

„Ако ние се затворим само в рамките на нашата страна, това е провинциален комплекс.“

В тази връзка председателката на НАОА се позовава на тема от собствената си научна област – ако български социолози и историци твърдят, че тукашната модерност е специфична и различна от западноевропейската, те трябва да се опитат да докажат това на световната научна сцена. Петя Кабакчиева дава пример с историчката Диана Мишкова, която публикува изследвания за модерността, критични към водещите парадигми в тази област, но въпреки това те предизвикват международен интерес и са многократно цитирани.

Цитиранията на произведения на самата Петя Кабакчиева в по-голямата си част включват нейни публикации в чужбина, а не в България. За нея е проблем, че в областта на социалните науки у нас няма широка научна общност, която да чете и да коментира трудовете на членовете си. За нея цитирането е въпрос на култура на уважение към другите представители на дадена научна област, която у нас липсва:

„В България, за съжаление, трябва да кажа, че ние почти не се четем, не се коментираме, освен ако не си в някакъв близък кръг. Това е другият проблем, който е свързан с цитиранията на близки и приятели […], парадигмален кръг или специфична школа, която си се цитира.“

Как стои въпросът с проблеми, които са от локална значимост и не говорят нищо на глобалната публика?

Да вземем например „мъжкото хоро“ на Йордановден. Историкът Стефан Дечев прави изследване на този ритуал и стига до извода, че той се заражда в началото на ХХI век. Или поне няма никакви източници и свидетелства, сочещи за наличието му преди това. Развенчаването на тази „изобретена традиция“, както Дечев я нарича, е важно с оглед на все по-надигащия се през последните години националпопулизъм у нас.

Според Петя Кабакчиева обаче този феномен далеч няма само локална значимост, а „се вписва в по-широкия контекст за ретрадиционализацията, която върви в момента навсякъде, и на започването на преизмисляне на нови традиции, които се полагат като вековни“. „Важно е да се направи сравнение и да се покаже, че това не е само български феномен, а общ тренд в доста страни. И по принцип постмодерното общество с глобализацията започва да ни вкарва в една ретрадиционализация. Това за мен е огромен проблем и е част от по-широкия дебат – глобализация или ретрадиционализация? Отваряне или затваряне? Това [хорото на Йордановден – б.р.] е знак за затварянето“, допълва проф. Кабакчиева.

Колкото и да е важно общуването и споделянето за науката обаче,

стойността на един учен не се измерва с брой цитирания.

За Петя Кабакчиева нашумялата у нас класация, въпреки че не е от името на Станфордския университет, както беше тиражирано, все пак е проява на международно признание. От друга страна, броят на цитиранията сам по себе си не е свидетелство за научно качество. Новината на „Нова телевизия“ за класацията беше представена с гордото твърдение, че в нея наш учен е изпреварил Нобелови лауреати. Без да се съмняваме в стойността на постиженията на учения, подобна теза е най-малкото пресилена.

„Трудно се оценява качеството на дадена публикация. […] Любопитното е, че част от цитиранията са, така да се каже, негативни. В тази класация по цитируемост може да влязат и много слаби неща, защото са толкова безумни, че всички ги цитират“, казва проф. Кабакчиева.

Затова е добре да имаме предвид, че макар и не без значение, този опит за класиране на учените не е съвършен. Както по всяка вероятност не биха били съвършени и други класации, опитващи се да вкарат научните постижения във всички възможни области в калъпа на формални и математически измерими критерии. Но пък от друга страна, именно тези формализми са повод да се замислим, че

науката е не на последно място общуване и споделяне – две много човешки неща.

А общуването и споделянето са възможни, поне до известна степен, въпреки културните различия. Българските културни специфики не са попречили на Юлия Кръстева и Цветан Тодоров да станат учени от световна величина, подчертава Петя Кабакчиева. Произведенията на Георги Господинов се превеждат на множество езици. А говоренето за наука ще е по-смислено, ако тематизира повече общуването и споделянето, отколкото рейтингите.

Заглавна снимка: Статуи в близост до Станфордския университет. Източник: pixy.org