Задължително образование и конституционен популизъм

Основното образование да стане задължително по Конституция – това предложи вицепремиерът Томислав Дончев на 1 декември в ефира на bTV. В Конституцията „образованието е по-скоро оформено като право“, което „отразява едни по-скоро възрожденски настроения“, заяви философът по образование Дончев и попита реторично: „Може ли един човек, който не е образован, да бъде достоен член на обществото? Той може ли да бъде адекватно интегриран, може ли да бъде пълноценен гражданин, може ли да работи?“ Вицепремиерът два пъти повтори, че безработните „по дефиниция“ лежат на гърба на обществото. Подчерта, че това е „нередно“. Според него конституционното задължение за образование до 16-годишна възраст не е достатъчно, тъй като в страната ни има много хора без основно образование. Затова предложи „пренастройка на законодателството, където образованието да се оформи като задължение“.

Чие задължение е образованието?

Всъщност образованието е „оформено като право“ съвсем не само поради настроенията от времето на Възраждането, било то българското или не. Правото на образование е фиксирано в едни от най-важните международни документи, които страната ни е ратифицирала. То фигурира в чл. 26 от Всеобщата декларация за правата на човека на ООН, чл. 2 на Европейската конвенция за правата на човека, чл. 28 от Конвенцията за правата на детето на ООН. В последната се казва и че началното образование трябва да стане задължително и безплатно за всички. „Трябва“ означава задължение.

Дали Томислав Дончев не прави крачка напред, предлагайки това и за основното образование? Кой всъщност има задължението да осъществи правото на децата на образование? Тук документът е еднозначен: това са държавите – страни по Конвенцията. Чие според вицепремиера би било задължението за основно образование? От изказването му не става ясно, но патосът му оставя впечатлението, че задължението принадлежи на необразованите. Понеже „не са достойни“ и „лежат на гърба на обществото“.

Всъщност ако българската държава изпълняваше конституционното си задължение да предоставя на всички образование до 16-годишна възраст, проблемът, заради който Томислав Дончев предлага поправка в основния закон, нямаше да съществува. Ако едно дете тръгне на училище на 7 години и не отпадне от него, ще има основно образование още преди да навърши 16.

По данни от последното преброяване на населението през 2011 г. 1,2% от хората на 7 и повече години никога не са ходили на училище. Делът на неграмотните на възраст 9 и повече години е 1,5%. Такива са едва 0,5% от етническите българи, 4,7% от българските турци и 11,8% от ромите. Цели 23,2% от ромчетата между 7 и 15 г. не ходят на училище, както и 11,9% от турчетата и 5,6% от българчетата. Девет години след преброяването ситуацията вероятно е различна, но едва ли същностно.

Наистина ли „те не искат да се образоват“?

Схващането, че „ромите не искат да се образоват“, служи за оправдание на държавата да не изпълнява конституционното си задължение да предоставя образование на всички деца. Действително ли обаче става дума за непреодолим културен стереотип, или по-скоро за липса на воля държавата да си изпълни ангажимента?

Илиана [името е сменено] е от ромската махала в Кюстендил – квартал „Изток“. Прекарала е десетина години в Испания, където е заминала със съпруга си и двете си деца. Пристигат в страната без редовни документи. Родителите веднага се хващат на работа и оставят децата вкъщи. „Нашата работа, ромската – седи си ти дома, аз ще ходя на работа“ – разказва Илиана и продължава:

„Обаче – един ден, срещу нас има парк. [Там] са децата да се возят на люлките. Минава полиция: „Деца, къде сте?“ Вдигат рамене, не знаят език. „Къде живеете?“ – показват къде живеят. В часа, когато се прибирам аз, идва полицаят у нас. „Лоши родители, закрилата – вика – ви ги взема. До утре, не си ли отишла в общината да ги регистрираш децата и да ходят на училище, вземам ви децата.“ Лоши родители. Точка. Два дена децата ми не са седели вкъщи.“

И така – децата са регистрирани и дъщерята тръгва на училище, а синът – на детска градина, веднага след пристигането на семейството в Испания. „Нашата работа, ромската“ може да бъде оправдание за липсата на образование в България, но не и в Испания. Точно една среща с полицай е била нужна на Илиана, за да разбере, че родителите, които не пращат децата си на училище, са лоши. Без при това да разбира испански и без полицаят да знае български или ромски.

Когато семейството на Илиана се връща в България, дъщерята вече е завършила гимназия. Дипломата ѝ за средно образование обаче така и не е призната от българските институции, понеже родителите не успяват да се справят със заплетените и противоречиви бюрократични изисквания. За нашата държава момичето е без образование. След много перипетии по-малкият ѝ брат е записан в едно от кюстендилските училища, практически по милост. „От три години малкият ми беше в училище [в Испания]. Тук не може. В собствената ми държава съм никой“, казва Илиана с болка.

Непризнаването на образованието, което български деца са получили в чужбина, не е прецедент, особено ако става дума за ромски и бедни деца. МОН тепърва започва да забелязва проблемите на мобилните български ученици.

Моника [името е сменено] също е от кюстендилския квартал „Изток“. Отпаднала е от училище не по собствено желание, а по волята на семейството си. Последвали брак, дете. „Искам да се чувствам полезна за себе си, да работя“, споделя Моника. Ала никой не я взема на работа, защото няма основно образование.

Защо не запише вечерно училище, питам. Няма такова в Кюстендил, отговаря тя, а и вече няма такива програми в града, които да предоставят образование на възрастни. Моника иска да ходи на училище, но няма къде.

Интервютата са от изследване, проведено през декември 2017 г. по проекта „Мисията е възможна“, осъществен от „Политологичен център“ в партньорство със сдружение ЛАРГО.

Какви са възможностите у нас за възрастни да получат основно образование?

Училищно образование за хора над 16-годишна възраст може да се получи във вечерните училища. Като изключим обаче 5 СУ „Пеньо Пенев“ в София, други, които предоставят обучение в основния курс, на практика няма. Има някои вечерни гимназии из страната, както и вечерни паралелки в „нормални“ училища, основно за гимназиалния етап на обучение.

В градове с големи ромски гета като Пловдив или Бургас няма данни за наличието на вечерно училище, в което да се учи и от първи до осми клас. Питам известната журналистка от Сливен и познавачка на ромския живот в града Веселина Седларска дали в града ѝ има такова. Отговаря, че не знае. Щом тя не знае, значи няма. За компенсация ми съобщава, че в ромския квартал „Надежда“ е открита голяма и хубава детска градина. Основно с швейцарски пари, да не помислите, че с български. Това е прекрасен шанс за децата от гетото, но какво да правят възрастните, които са нямали шанс?

Периодично се организират програми и проекти като например проектът на МОН „Нов шанс за успех“. Това дава възможност на училища да кандидатстват за финансиране на паралелки за възрастни. Най-големият проблем с проектите обаче е тяхната неустойчивост. Дейността се извършва за година, две или докато има пари. После – нищо. Когато една организация кандидатства за проект, от нея неизменно се иска да каже как ще осигури неговата устойчивост. Това е абсурдно, защото в общия случай изобщо не зависи от организацията.

Хора като Моника може да получат възможност по някакъв проект да изкарат например пети и шести клас и накрая пак да останат без основно образование. Понеже проектът е приключил.

С промяна на Конституцията няма да стане

Ако основното образование стане задължително по Конституция, това няма да върне хората без образование в училище. Защото често пъти няма къде и как да учат. Защото дори да се отвори възможност, те може изобщо да не разберат за нея. Защото има нарастващ недостиг на учители. Защото много роми смятат – не без основание, – че дори да имат образование, никой българин няма да ги вземе на работа.

Единственото, което би постигнала такава конституционна промяна, е допълнително да дискриминира вече дискриминираните. Освен че са отхвърлени от обществото, те ще бъдат етикетирани и като противоконституционни. А от това до ограничаването на техни основни граждански права, като например правото да гласуват, има само една крачка.

Масово ограмотяване и образоване може да се осъществи единствено с наличието на политическа воля, институционален ангажимент и постоянство. Ако един испански полицай може веднъж завинаги да убеди едно ромско семейство, че образованието е важно, няма никакво оправдание българската държава с десетилетия да не успява да направи това по отношение на собствените си граждани.

Но за тази цел трябва да се променят много неща, не само в образованието. И със сигурност не в Конституцията.

Заглавна снимка: Wokandapix