На 26 ноември в София ще се проведе протест срещу домашното насилие. Той ще се състои, въпреки че на 15 ноември парламентът прие с пълно мнозинство поправки в Наказателния кодекс (НК) и Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), които налагат по-строги наказания за извършителите на домашно насилие. Реакциите на експерти по отношение на гласуваните промени са като цяло положителни.

Защо му е тогава на Българския фонд за жените да организира протест, освен да отбележи Международния ден за елиминиране на насилието срещу жените, който е на 25 ноември? След гласуваните промени не се ли очаква прекъсване на черната статистика от 28 убити жени в България само от началото на годината?

Какви са приетите промени в НК и НПК?

Психическият тормоз вече ще може да се наказва със затвор до пет години. Криминализира се и преследването, чиито жертви досега нямаха полезен ход. То се дефинира по начин, който включва не само физическото преследване, а и всички възможни форми на комуникация. Тежки наказания се предвиждат и за закани, отправени в условията на домашно насилие – ако заканата е за убийство, присъдата може да стигне до десет години зад решетките.

До осем години лишаване от свобода може да бъде наказанието за организаторите на принудителни бракове, като то е по-тежко, ако извършителите са роднини на принудените да се оженят.

В НПК се въвеждат някои механизми за защита на жертвите на домашно насилие. Прокурорът и съдът вече ще трябва незабавно да уведомяват тези от тях, които имат специфични нужди от защита, ако насилникът наруши мярката за неотклонение или тя му бъде отменена, ако избяга от затвора или излезе в затворнически отпуск.

Липсата на някои промени обаче буди почуда

В някои от случаите на лека телесна повреда грижа на жертвата е да подаде тъжба в полицията. В противен случай просто няма да има наказателно преследване. Важно е да се отбележи, че това, което според закона е „лека телесна повреда“, всъщност може да е доста сериозно. НК не дефинира коя телесна повреда е лека, но от описанието на средната и тежката можем да си направим изводите. Ако просто ви пребият, това ще се води „лека телесна повреда“. Стига да нямате мозъчно сътресение, да не сте загубили (временно или постоянно) зрението, слуха или говора си, да няма проникване в черепа, гръдния кош или корема ви, да не сте обезобразени. И в общи линии нищо да не ви е счупено, както и да нямате избити зъби.

Но ако цялото ви тяло е в синини, носът ви кърви и се налага да ви се направят няколко повърхностни шева – това е лека телесна повреда.

А сега си представете, че това се случи по особено мъчителен начин на бременна жена или на малолетно дете – ами проблемът си е техен. Дори ако детето е пострадало от законните си представители (защото то самото няма как да подаде тъжба).

Какви други мерки срещу домашното насилие се предприемат?

С домашното насилие, поне на декларативно равнище, се опитва да се бори и МВР. На сайта на Главна дирекция „Национална полиция“ е публикувана Програма за превенция и защита от домашно насилие. Тя се състои от две части: „Идентифициране на домашното насилие и подпомагане на пострадалия“ и „Какво е насилие и как се стига до него?“.

Програмата очевидно е разработена със съдействието на психолози и специалисти в областта и е насочена към жените. За разлика от други институционални документи, насочени уж към широката публика, тя е написана на човешки, а не на административен език. В нея се разясняват различните видове насилие, а преживелите насилие се убеждават да не мълчат, а да сигнализират за случилото се. Има съвети и към близките на жертвите – как да им предложат адекватна помощ по такъв начин, че да не възникнат още рискове за тях. Обяснява се, че социалният статус на насилниците може да бъде всякакъв, но те имат някои доминиращи психологически и личностни характеристики. Сред тях е „примитивно съзнание за жената и нейната роля в семейния и социалния живот“.

МВР предоставя и образци на документи, които преживелите домашно насилие да подадат в полицията.

Отделен въпрос е доколко конкретните полицаи по места биха действали в съответствие с тази програма. Известни са множество случаи, в които полицията не регистрира жалбите и/или се държи с жертвите по унизителен начин. Още по-сложно е, когато пострадалите са в еднополова връзка – тогава както вътрешната бариера да подадат оплакване, така и вероятността да срещнат неадекватна реакция е по-голяма.

Въпреки това самият факт, че съществува такава програма, написана разбираемо и даваща някои ценни съвети, е нещо хубаво.

Защо всичко това не е достатъчно?

И промените в НК и НПК, и програмата на „Национална полиция“ за превенция и защита от домашно насилие всъщност се борят с последствията. Въпреки споменаването на думата „превенция“ в програмата. Те отговарят на въпроса: „Какво да се направи, когато вече има домашно насилие и има насилници?“ И не си поставят далеч по-важния въпрос – как да направим така, че да ограничим домашното насилие и да има по-малко насилници?

Няма задължителна връзка между тежестта на наказанията и броя на престъпленията. Това е и едно от прагматичните основания (като изключим етическите) за отмяна на смъртното наказание на много места по света. Гласуваните промени ще са някакво облекчение за част от жертвите, но няма гаранция, че ще допринесат да има по-малко жертви.

Насилието не е природен факт като гравитацията. За да се случи то, има наслагвания на култура, възпитание, биографични особености, образование (или липсата му), социална среда, медийни и политически послания и т.н. Всяка една от тези предпоставки би могла да увеличи или да намали риска от домашно и полово специфично насилие. И ако някоя от тях е рискова, други могат да помогнат за компенсирането ѝ.

В България е широко разпространено мнението, че „всичко зависи от семейството“. Ако оставим всичко на семейството обаче, ограничаваме правото на достоен живот на всички онези, които не са случили на „правилно“ семейство. Образованието и други социални услуги, медийните и политическите послания биха могли да намалят рисковете от насилие, породени от едно проблемно семейство. Така както и едно добро семейство може да компенсира резултатите от лошо образование.

Именно това е и целта на обявената у нас за противоконституционна Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, позната повече като Истанбулската конвенция. Нейната идея е не просто да се борят последствията, а да се създаде среда, в която този вид насилие да не вирее в такава степен.

Когато от парламентарната трибуна се легитимира домашното насилие, когато се твърди (без последствия за твърдящите), че семейните скандали са нещо нормално, защото вечерта съпрузите се сдобряват „под завивките“,  това не помага да има по-малко жертви.

Какво искат протестиращите срещу домашното насилие?

Организаторите на протеста на 26 ноември имат десет ясни искания.

Те настояват за ангажимент от страна на държавата за провеждане на изследвания, с помощта на които да се установи какъв е размерът на насилието над жени в България, какви са социалните и икономическите последствия от него и какви са адекватните мерки срещу него. Искат да се създаде единна база в МВР на извършителите и жертвите, която да е на разположение на всички работещи в областта на домашното насилие. Защото до този момент наличните данни са, меко казано, хаотични и недостатъчни. Изискват правителството и отговорните институции да признаят, че има спешна необходимост от превенция и че тя трябва да се проведе на всички нива на образователната система. Заради това има потребност от програми, които възпитават в толерантност и чувствителност към стереотипите по отношение на жените и изграждат нетърпимост към насилието.

Според протестиращите трябва да се инкриминират всички форми на насилие, основано на пола, и в НК най-сетне да залегне това, че съществува насилие над жени само защото са жени. Призовават в НК да влязат и други форми на насилие, които понастоящем не намират място в него – например съпружеското изнасилване. Те смятат и че всички, които работят с жертви и извършители на домашно насилие и насилие, основано на пола, трябва да минат през задължителни програми как да го правят – психолози, полицаи, съдии, социални и медицински работници, но също и журналисти и служители в държавните институции например.

Организаторите на протеста настояват да се създадат и поддържат 28 кризисни центъра за настаняване на пострадали от насилие, също толкова центъра за работа с жертви и извършители, както и специални центрове за изнасилени жени. Те предлагат да се въведат системни национални информационни кампании за превенция на насилието над жени и домашното насилие. Също да има програми за работа с извършителите, които биха им помогнали да променят нагласите и поведението си.

Сред исканията са да се създаде Национален съвет за борба с насилието към Министерския съвет, който да прилага описаните мерки, както и да се отделят повече бюджетни средства за борба с домашното насилие и насилието, основано на пола.

В последно време България е обхваната от протести против високите цени на горивата и „за смяна на системата“, които блокират пътища и магистрали. На този фон има риск демонстрацията, организирана от Българския фонд за жените, да остане почти незабелязана. По-сериозният риск е, че темата на протеста продължава да бъде непопулярна. Въпреки че по данни от изследвания една четвърт от жените в България са преживели насилие, борбата срещу това насилие не се разпознава като обща кауза. А след масираната кампания срещу Истанбулската конвенция каузата е не просто непопулярна, а и предизвиква негативни реакции. Няма обаче друг начин това да се промени, освен чрез публичност.

Заглавна снимка: © Валентина Миланова 

Светла Енчева

Светла Енчева

Социоложка, журналистка, активистка в областта на човешките права, блогърка, свири лошо на бас. Най-добре се справя като свободен електрон. Вярва, че думите не отразяват, а променят реалността.