Затворът на ХХI век: Архитектура, правосъдие и (не)свобода

Този текст е базиран на проучванията, направени заедно с Дарина Банова през есента на 2022 г. в рамките на изследователския и експериментален проект на тема „Форми на несвобода. Затворът на ХХI век“: тя – като дипломант към катедра „История и теория на архитектурата“ в УАСГ, а аз – като неин ръководител.

Във времена, в които бъдещето на демокрацията в България изглежда объркано и все по-обвързано със съдебната система, има едно място, където правораздаването се пресича с архитектурата, при това буквално. Състоянието на затворите и условията, в които живеят лишените от свобода и работят техните надзиратели, е активна тема вече няколко години, включително за няколко български правосъдни министри. Междувременно български затворници съдят България в Европейския съд по правата на човека. Служители на затворите провеждат национални протести. А в дупнишкото село Самораново, където в момента се изгражда нов затвор за 400 души на мястото на бившето военно поделение, хората са притеснени.

Всъщност темата за затворите, макар на пръв поглед периферна и често пренебрегвана, говори много за обществото ни днес. А архитектурата на затворите е добър повод да анализираме еволюцията на идеите ни за контрол, наказание и морал, за свобода и несвобода и как пространствата всъщност формират хората.

Властта на пространството

Архитектурата не е даденост. Тя е среда, която ни определя и изгражда дори само през чисто физическото изживяване на пространството, заобикалящо телата ни. Това е най-устойчивото клише на архитектурната теория, което е също толкова непоклатимо вярно. Замислете се, че има сгради, които ви карат да се чувствате добре, и други, които ви потискат. По определени настилки вървите бързо, по други – бавно и несигурно. Има места, където с удоволствие се спирате, и други, в които се чувствате напрегнати. Има публични пространства, които естествено припознавате като места за протест, и други, които носят със себе си невидим, но неизбежен контрол.

Популярен пример от архитектурната история е планът за тотална реконструкция на Париж, осъществен от барон Осман след средата на XIX в. и формирал онзи парижки център с широки булеварди и красиви сгради, който познаваме и до днес. Но това е план не само за модернизиране на един град със средновековни тесни улици, с липса на въздух и светлина и с много болести. Това е план и за контрол над гражданите му, които успешно преграждат тези тесни улици с барикади в поредица въоръжени въстания през първата половина на века и особено по време на Френската революция от 1848 г.

Пространствата обаче могат не само да контролират. Ето още два известни примера.

През 60-те години на ХХ в. Лудвиг Ерхарт, канцлер на ФРГ, поръчва нова резиденция на властта, т.нар. Kanzlerbungalow в Бон – изящен едноетажен павилион с много стъкло, който дава усещането за прозрачност, достъпност и човешки мащаб. До обединението на Германия това е мястото, където западногерманските канцлери живеят, забавляват се и посрещат чуждестранни дипломатически делегации. Сградата е представителната „дневна“ на ФРГ, а светлите ѝ модернистични пространства стават символ на демокрацията.

Държавната детска болница Alder Hey в Ливърпул, завършена през 2015 г., е друг вид сграда. Тя не е просто здание в парк, а сграда, органично свързана с природата. Развита е около светъл многоетажен атриум, от който излизат три ръкава – като отворени пръсти на ръка – с отделения и клинични пространства, сливащи се постепенно с парка. Целта на архитектите е ясна – те създават пространство, което лекува: дава усещане за добър живот, има дизайн, който повдига духа, свързано е с природата за максимален терапевтичен ефект.

Но да се върнем на затворите. Още по-интересен е въпросът

дали пространствата ни правят лоши, или добри, дали могат да влияят на моралния ни избор.

Морално ли е изобщо архитектите да проектират места за изолация? И как трябва да изглежда наказателната архитектура днес?

Паноптикумът

В холандския град Бреда има една сграда, която се вижда отдалеч – голяма, цилиндрична, четириетажна и покрита с купол. Няма нищо общо с тесните къщички по уютните улички и каналите на града. Вътре сградата е куха, с кръгъл покрит двор, колкото половин футболно игрище, а около него по извитите тухлени стени се виждат стотици еднакви оранжеви врати, равномерно разпръснати из четирите етажа нагоре, гледащи към двора. Зад всяка врата има по една малка стая, която някога е била затворническа килия. Но това не е обикновен затвор. Сградата, построена през 1886 г., е паноптикум.

Паноптикумът е най-популярният идеален теоретичен модел за затвор.

Създаден през 1791 г. от английския философ и юрист Джереми Бентъм, той е планиран така, че всеки затворник да бъде отделен в килия и скрит от погледа на останалите. Килиите са построени около централната наблюдателна кула, откъдето се предполага, че всеки затворник е видим единствено за надзирателя. Бентъм смята, че изолацията е ключова за успешното функциониране на един затвор. Индивидуалните килии ограничават побоищата и конспирациите. Контролът e съвършен.

Бентъм така и не успява да построи своя идеален затвор през XVIII в., но сто години по-късно холандците издигат един от малкото истински паноптикуми в Бреда. И какво се оказва? Оказва се, че скъпият революционен експеримент е грандиозен провал.

Изолацията не превъзпитава никого. Напротив, причинява остри умствени заболявания и смърт сред затворниците.

А тоталният контрол – другият инструмент на паноптицизма, става олицетворение на модерната дисциплинарна власт с всички нейни плашещи последствия. За френския философ Мишел Фуко паноптикумът е не просто сграда, а властта, дестилирана до нейната есенция. Надзирателят невинаги гледа към затворниците; ключовото е, че може да го направи по всяко време, когато пожелае. Тъй като затворниците не могат да разберат дали са наблюдавани, или не, те трябва винаги да се държат така, сякаш са. В резултат на това контролът става самоконтрол – чувството, че някой те наблюдава, е достатъчно.

Възстановителното правосъдие

През XXI век нещата са различни. Ясно е, че изолацията не помага нито на престъпниците, нито на обществото. Възстановителното правосъдие е метод, който се налага напоследък и в България и цели поемането на отговорност от страна на правонарушителите, създаването на усещане за принадлежност към общността и чувство за безопасност от страна на обществото спрямо престъпилите закона. Окуражават се самоконтролът и самонаблюдението сред затворниците, превъзпитанието се осъществява чрез образование и развитие на различни умения, чрез разговори и срещи.

Положителен съвременен пример за лишаване от свобода, който прилага принципите на възстановителното правосъдие, са норвежките затвори.

Затворът Халден многократно е отличаван като пример за „най-хуманния затвор в света“ въпреки най-високата степен на сигурност, която предоставя.

Пространствената организация се изразява в павилионна структура с множество открити пространства и озеленяване, което кара лишените от свобода да се чувстват в природна среда. Надзорът се извършва директно, на малки групи, а служителите са в постоянно взаимодействие с криминално проявените и участват в дейностите им.

Но каква е ситуацията в България?

Затворът на ХХI век и България

Първите български затвори са проектирани в началото на ХХ век по стандартна схема с кръстосан план с главна наблюдателна кула в центъра и жилищни корпуси с дълги коридори, от които се стига до килиите. Надзирателят наблюдава от кулата и има видимост към всички крила на сградата. Това де факто е вид паноптикум. Такива са затворите в София, Враца, Варна и Стара Загора, проектирани между 1905 и 1931 г. Характерни елементи на тези сгради са масивните огради, централните наблюдателни кули с т.нар. колело в тях и второстепенните охранителни кули. Последният нов затвор, построен в България, е Сливенският женски затвор от 1961 г.

Местата за лишаване от свобода в България се делят на няколко вида: затвори, затворнически общежития от закрит тип и затворнически общежития от открит тип. Диференцирането на лишените от свобода в съответния вид заведение се извършва според режима на изтърпяване на наказанието – специален, строг, общ и лек.

Статистически данни показват, че за последните 10 години лишените от свобода са намалели почти двойно. Това, както и откриването на нови затворнически общежития за по-леките режими, облекчава системата и дава възможност за подобряване на условията в заведенията за лишаване от свобода. Фактори като намалелия брой престъпления и респективно лишени от свобода, влизането на България в Европейския съюз и налагането на Европейските правила за затворите, както и финансирането на програми за подобряване на местата за лишаване от свобода дават оптимистичен шанс за промяна на сегашното състояние.

Какъв би могъл да бъде новият универсален архитектурен модел на тази промяна?

Моделът

Първо, килията трябва да загуби ролята си на централно място в живота на затворниците, отстъпвайки мястото на модел, организиран на принципа на самодостатъчни жилищни единици. В рамките на всяка жилищна единица затворниците да могат сами да управляват времето си и да организират разпределението на отговорностите по отношение на общите части. Това овластява хората и предразполага към проактивно поведение. Жилищните единици да бъдат балансирана организация между индивидуални пространства за самостоятелни дейности и колективни пространства за социално взаимодействие с фокус върху вторите – отново с цел изграждане на микрообщности.

После, нужна е борба със стереотипите – премахване на плашещия образ на затворите и стигмата на лишаването от свобода. Като социална институция пенитенциарното заведение трябва, доколкото е възможно, да бъде интегрирано в общността, в която ще бъде освободен затворникът, и да взаимодейства с околността.

Разбира се, не може без бариери към външния свят за поддържане на сигурността. Но архитектурният образ трябва да деинституционализира сградата и да я интегрира в по-широката общност чрез представяне на нормализиран, съвременен, ориентиран към гражданите облик и подходящ мащаб. Затворът трябва да е във връзка с външния свят, за да не се превърне в непроницаем елемент, неотзивчив към стимулите, идващи от града.

Възможно ли е такова бъдеще на затворите? Вероятно да. Възможно ли е в България? Разбира се. Но то е в пряка връзка и с осъзнаването на властта на архитектурата да решава социални проблеми, като създава смислени пространства.