Просто да бъдем заедно. Разговор със Златко Енев

Публикувана на части, личната история на писателя Златко Енев и неговата дъщеря Леа разтърси Facebook. По-късно тя се превърна в книга, в която не един и двама читатели разпознаха елементи от своя собствен опит в общуването с невроспецифични хора. Просто Златко проговори на тема, по която малцина бяха говорили толкова искрено и ясно у нас. Марин Бодаков интервюира писателя по повод книгата му „Възхвала на Ханс Аспергер“ (София, изд. „Колибри“, 2020).

Ако третираме „Възхвала на Ханс Аспергер“ като лакмус, какво научи от реакциите към твоята книга за българската културна среда? Има ли различни типове отношение към нея?

Боя се, не научих особено много. Понятието „България“ малко по малко се превръща за мен в странна абстракция, да не кажа пъзел, чиито части са ужасно много и повечето от тях липсват – болезнено – в собствената ми картина за нея. В такъв смисъл реакциите, които бяха по принцип положителни, ако и сравнително спорадични поради неизбежността на разстоянията, не ме накараха да се почувствам „по-разбиращ“. Общо взето, потвърди се очакването ми, че ще продължа да се чувствам също толкова далечен и чужд, колкото е било открай време. Причините за това са вътре в мен и те са отчасти описани в книгата.

По-конкретно, обадиха ми се доста хора, най-вече родители на деца с подобни проблеми, но очакванията, че аз бих могъл да им помогна с нещо (особено когато бяха свързани с въпроси като „Как можем да дойдем в Германия, за да получим помощ?“), само пречеха на комуникацията ни. Опитвах се да им подсказвам, че трябва да търсят помощ по-близо до самите себе си, но твърдо вкоренените убеждения, че в България „специалисти няма“ (което не е вярно), обикновено правеха разговорите безсмислени. Нямам усещането, че самият аз мога да помогна особено много. Надявам се съдбата на книгата да се окаже по-различна.

Питам се: ако живееше постоянно в България, щеше ли да напишеш своята история? И така откровено?

„Ако“ е подвеждаща думичка по неизбежност. Естествено, една друга изходна ситуация – не просто живот в България, но да речем, липса на мощната обратна реакция, която получих в интернет (при писането на отделните части), със сигурност би довела до нещо напълно различно. Противопоставянето „България – свят“ е нещо, което има значение единствено вътре в България (или когато човек я носи със себе си където и да отиде, какъвто е случаят с всеки от нас). Това е и причината, поради която обикновено се опитвам да го избягвам. То е интуитивно разбираемо единствено за българи, а аз бих желал да подхранвам илюзията си, че пиша за всички.

В моя личен опит книгите се пишат когато (и ако) им дойде времето, а не когато го пожелае „авторът“. Имам предвид книгите, които си струва да се четат. Отново мога само да повторя, че се надявам „Възхвалата“ да се окаже от този род книги.

Може ли една книга, колкото и минимално да е, да промени света? Или поне да въведе в речниково обращение понятия като „невроспецифично“ и „невроразнообразие“?

Преди години това беше въпрос, който не ме оставяше на мира, непрестанно. Може би това в края на краищата беше и причината, поради която ме напусна съпругата ми – тя просто не успя да издържи на конкуренцията с другата, вездесъща любовница, мечтата по нещо, което ще мести планини единствено със силата на думите. Оттогава измина много време. Не смятам, че съм се променил твърде много, но се стремя да не мисля чак толкова за такива неща. Прекалено изтощително е, а енергията ми не е безкрайна. Пък и публиката дава собствената си лепта, за да не допуска подобни глезотии. В познатата на мен България мястото за промени на света е тесничко, пък и по принцип вече заето от много други хора, повечето от тях с по-дебели вратове от моя.

Как синдромът на Аспергер у дъщеря ти Леа и неговата „Възхвала“ промениха самия теб? А ти си писател, затова ще добавя: как промениха твоето разбиране за споделимостта, искреността, словото, литературата, изобщо за комуникацията?

А, това вече е нещо напълно реално. (Впрочем Леа има тежък, от ниските части на спектъра аутизъм, а не синдром на Аспергер.) Говоренето за тези неща изведнъж отприщи в мен един нов вид свобода (тук, в Германия, това се нарича Narrenfreiheit, тоест свободата на шута да говори каквото му дойде на езика). Откак свободно изказах мисълта, че може би самият аз съм част от този спектър, отпаднаха един куп досега неосъзнавани страхове, които със сигурност са ме сковавали силно. Но последствията за всички останали неща, които изреждаш, се оказаха доста пагубни: след като вече виждам себе си като „странен по дефиниция“ човек, то някак автоматично отпаднаха и повечето вътрешни призиви да се опитвам да бъда „като всички“. Резултатът е все по-засилваща се изолация. Впрочем по-простото обяснение най-вероятно е, че не ставам по-млад.

Благодарение на опита на аутистите с изолацията, който ти си наблюдавал, как виждаш изолацията, на която сме подложени днес заради коронавирусната пандемия? Сравними ли са изобщо?

О, едва ли. Все едно да сравняваме преживяванията, пробуждани от филм, да речем, за Аушвиц, с реалното пребиваване в концлагера. Човекът е групово същество по природа и всичко, което не позволява на един индивид да изпълнява тази най-дълбинно зададена човешка функция, е непосилна тегоба. Предполагам, че нашите колективни затруднения, свързани с параноята покрай COVID-19, са като разходка в парка в сравнение с онова, което изпитва всеки човек, принуден на доживотна различност поради пълна липса на комуникация. Едно е да четеш „Робинзон Крузо“, друго е сам да попаднеш на необитаем остров.

Какво можем да научим от невроспецифичните хора, за да подобрим собственото си качество на живот? И как да им помогнем, докато се отбраняват от свръхнатоварването на сетивата?

Техните основни врагове са същите като нашите собствени – страхове и несигурности от всякакъв род, само че усилени до децибелна степен от увреждането на нервната им система. Мога само да предполагам, но вероятно от тях можем да се учим на същото, на което ни учат всички хора, принудени да живеят в условия на екстремни опасности и рискове: да запазваме спокойствие, доколкото е възможно, пред непрестанно озъбената муцуна на ужаса.

Бях свидетел на това колко бавен и мъчителен беше този процес при Леа, колко крехък е и до днес нейният мъничък свят, как преходите между сравнително спокойствие и паника, граничеща с параноя, могат да бъдат буквално милисекундни. От друга страна, като човек, който от 60 години насам живее с уморително и най-често потискащо усещане за непоносима различност, мога да дам и собственото си свидетелство за това колко дълбоко закопани са несигурностите на едно такова съзнание. Каквото и да постигаш, колкото и уверения за приемане и дори възхищение да получаваш, ти винаги си оставаш човек, който не може най-простото нещо, на което са способни всички останали – да се отпусне и да се наслаждава на компанията на други човешки същества. Това е смазващо и изисква ежедневно усилие, за да бъде преодолявано. Може би това също е нещо, на което трябва да се учим – всички. Просто да бъдем заедно, без непременно да чувстваме бодлите си през цялото време.

А инак, с какво да им помогнем? Ами, простичко е: с приемане. И то приемане, подгрявано от реална емпатия, а не просто от любезност или някакъв вид политическа коректност. Постигането на това изисква огромна доза просвещение – а просвещението е постигане на все нови и нови начини да се вживяваме в неща, които не са естествена част от непосредствения ни житейски опит. Оттук и крещящата нужда от неща като „Възхвалата“, но много повече, много по-разнообразни и споделящи много повече житейски ситуации. Само когато хората се докоснат до личните истории, колкото и ограничени да са средствата на чуждия опит, те стават и способни да променят инак неизбежните (тъй като са предизвиквани от атавистичен страх) реакции на отграничение и отблъскване на „другия“. Не че някога той може да се превърне в рай, но поне вече да не е ад.

Златко Енев е български писател и издател на електронното списание „Либерален преглед“. Досега в България е публикувал седем книги – трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната книга „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г. насам.

Заглавна илюстрация: © Дамян Дамянов