Това не е списък с най-добрите филми за годината, не е и с най-представителните. Филмите по-долу е добре да се гледат, защото са вещо направени; защото е време да се замислим над онова, с което се занимават; защото са предмет на разговор по света, към който принадлежим; защото са от различни култури, а широкият кръгозор е здравословен. Филмите по-долу са за различни предпочитания и възрасти, с различен жанр и трудност. Това е възможно най-витаминозната селекция, до която стигнахме – такава, че и да не харесате избраното, да е имало смисъл да минете през него.

Един за всички

Всяка година фестивалите изненадват с по някой неокачествим филм, който отваря отделна ниша в разбиранията ни за кино и в опита ни на зрители. След 16 години редовно отразяване на Сан Себастиан и множество спорадични посещения на Карлови Вари, Истанбул, Венеция и други средища на световното кино, заглавието, което беляза в този смисъл моята 2017-та, беше „Капитанът“ – бижу, което така и не стигна до България. Надявам се обстоятелствата около белгийския „Момиче“, изключителния филм на 2018-та, да се стекат по-различно.

„Момиче“ идва от раздела „Особен поглед“ на Кан (този път цялата програма си заслужаваше гледането), където получи наградите за дебют на режисьора Люкас Донт (р. 1991) и за главна роля на Виктор Полстер (р. 2002). Тези съвсем млади хора вършат работата си с удивителна мъдрост и изящество, а историята е вдъхновена от действителния случай на 15-годишно дете, всецяло отдадено на превръщането си в професионална балерина. Не вярвайте, ако ви кажат, че ще гледате травмиращ обзор на мистериите и мизериите на танца или на пола. Този красив и спиращ дъха филм е главно за това как човек избира да бъде на света, а то касае всички, все едно какви са тялото, средата и надеждите им.


Два от Netflix

„Балада за Бъстър Скръгс“ на Братя Коен е сборник с шест разказа за Дивия запад, писани сякаш от различни хора: карикатурен мюзикъл, пикареска с неочакван край, меланхолично парче за поезия и сметки, идилично включване от деня на златотърсача (Том Уейтс!), Шекспирова драма с красив проблясък на любов (Бил Хек и Зоуи Казан!) и за завършек – философска беседа за края и за смисъла от разказването на истории.

Братята си знаят работата на магьосническо ниво, чупят и събират канона на уестърна с чувство за хумор и безнаказаност и дори някой от разказите да не ви хареса (със сигурност), друг ще ви помете. Единственият очевиден минус на този умен, зрелищен филм е употребата на индианците като реквизит – в цялата пищна бъбривост за тях няма нито една реплика или близък план; функцията им е да връхлитат с крясъци и да осяват терена с трупове.


Гледайте „Рома“, защото от Златния му лъв за най-добър филм във Венеция миналия септември до вероятния му Оскар идния февруари за него (ще) говорят всички. И защото Мексико е огромно и изумително, а филмът предлага добра порция от изобилието му.

„Рома“ (името на заможен квартал в мексиканската столица) възстановява в съвършени черно-бели кадри и осеяно с бели конци повествование детството на автора Алфонсо Куарон през 70-те години: във фокуса е делникът на огромния град, на не особено щастливото буржоазно семейство и на прислужничките индианки, една от които авторът, от благодарност към някогашната си бавачка, следи по-отблизо. Не твърде отблизо обаче: за Клео получаваме предимно количествена информация, свързана с бита на господарското семейство (няма да я запомните с чудеса като Мери Попинз, с преход между класите като Джейн Еър, с личност като домашната помощничка Емеренц от великата унгарска класика „Вратата“…). В този смисъл малко се е променило в Мексико за 50 години – коренното население е все така изтикано в успоредна житейска писта, от която реално достижимият максимум е да обслужва и да получава поощрителни потупвания.

Филмът е далеч от гениалност и неповторимост, за каквито ще прочетете в пресата, и оставя смесени чувства. (Впрочем ако ви интересува как привилегирован бял мъж може да разкаже съдбата на индиански жени от периферията, като им даде думата, гледайте гватемалския „Ичканул“ или колумбийския „Прелетни птици“, също кандидат за „Оскар 2019“.)


Три с размах

Във феноменалния „Догмен“ Матео Гароне се връща към местата и типажите от „Гомор“, за да разиграе една случка от черната хроника преди няколко десетилетия, и го прави с почерка на майстор: образцово и необоримо извежда човешка общовалидност от конкретната лудост.

В главната роля е непрофесионалистът Марчело Фонте, който с тънката си способност за вчувстване удря о земята и най-опитните актьори: щастлива кинонаходка, възможна само за автор с небивал нюх и късмет. Сюжетът: милият дребен Марчело държи салон за кучета на име „Догмен“ и се наслаждава на простичкия си живот в западналата неаполитанска провинция – кучетата, дъщеричката, съседите, – докато траекторията му не съвпада с тази на оглупелия от бой и дрога бабаит Симоне.

„Догмен“ е формулиран в духа на най-убедителната гръцка трагедия (героят „изпада в беда заради съчетание от лични грешки и неуправляеми външни обстоятелства“) и е неочаквано красиво зрелище, смислено във всеки кадър.

(Още един визуално стъписващ италиански филм, награден в Кан тази година, също с богат ансамбъл от натурщици, сред който главен герой е най-слабият: „Щастливият Лазар“ – отчасти прелестен, отчасти дразнещо залутан.)


„Капернаум“ на Надин Лабаки е пищен, хаотичен и неравен, често наивен, но зверски въздействащ филм за – най-общо казано – живота на бедните деца в бедните места и всеобщата ни отговорност на възрастни. Колкото объркващ, толкова и наместващ, той носи кусурите си с достойнство и не бива да се пропуска.

По улиците на Бейрут едно безстрашно момченце търси храна, подслон и – ни повече, ни по-малко – смисъла на живота. Не се бойте да му станете спътници: тук има повече карнавален Фелини, отколкото травмиращ Де Сика.

(Като говорим за кино с мисия и отвъд киното: вижте и любимеца от Сънданс The Tale, който изследва опасната зона на доверието у децата, на които възрастните посягат, и отличения във Венеция „Морски дявол“, който, оригинален и мечтателен, вкарва сетивата в щастлив транс, но на разума напомня за чуждата беда.)


Тази година излязоха няколко много обсъждани филма за и от черната общност в Щатите – „Черен в клана“ e единственият, който успя да бъде страхотно кино и да защити каузата си така, че който има сърце, да я почувства своя. В него, както винаги хаплив и точен, Спайк Лий вилнее над тъпотата на расизма и сочи кошмарите му: този път в центъра е истинската история на обикновен черен полицай, който се внедрява в „Ку Клукс Клан“… по телефона.

На неговия фон мелодрамата The Hate U Give чезне, нищо че добронамерено излага основните проблеми покрай маргинализирането на отделни групи: предварително сдъвкана като за начинаещи, тя борави с прийомите на телевизията от 80-те. А марвълският „Черната пантера“ е губивреме, което – при всичките схватки, костюмчета, напомпани фрази, изваяни тела и компютърни ефекти – няма нищо за казване.


Четири от и за въображението

През 2018 г. руската Асоциация на театралните критици обяви Кирил Серебренников за Човек на годината „за безпрецедентната му вярност на професията в условията на домашен арест“. От лятото на 2017-та режисьорът – обвинен във финансова злоупотреба, а всъщност политически неудобен – е затворен в московската си квартира с право на два часа излизане дневно. За това време той успя да постави два театрални спектакъла, балет и опера, както и да направи филм, който се състезава в Кан и взе награда за най-добър саундтрак.

„Лято“ разказва за ленинградската рок сцена от началото на 80-те и за изгряването на бъдещия мит Виктор Цой. Филмът – обаятелен както в реалната, така и в изфантазираната си част – прелива от носталгия по миналото, но не по соца, а по мечтите на копнеещите за свобода тогавашни младежи. И сам си признава: това и това не се е случило, но можеше да бъде. Ако разбирате руски – в момента е онлайн.


В Копенхаген Асгер, оператор на спешния телефон 112, получава съмнително обаждане, което го въвлича в бясно действие… от място.

„Виновният“ на Густав Мюлер е моноспектакъл, който се развива в една стая и – с минимум ресурси и максимум изобретателност – ангажира зрителите в активна игра на догадки. В централната (и практически единствена) роля е Якуб Седергрен – не особено познат, но всеотдаен и талантлив актьор.

„Виновният“ е хубаво да се гледа поне по три причини: успешно преобръща формата на кримката, без да лъже очакванията към жанра; поставя интересни етични въпроси; показва как добро кино се прави първо с ум и чак след това с пари.


„Островът на кучетата“ на Уес Андерсън разказва за измисления град Мегасаки, в който се говори на японски и чийто кмет Кобаяши, издънка на стар род обожатели на котките, ненавижда кучетата и с ред „активни мероприятия“ ги превръща във врагове в очите на съгражданите си. Следващата стъпка е те, вече заточени на Острова на боклуците, да бъдат изтребени. Тук обаче се намесват несъгласните и вземат нещата в свои ръце и лапи…

При все че е разиграл най-стария вид приказка за триумф на доброто, Уес Андерсън е отново оригинален и свеж. „Островът на кучетата“ е stop motion анимация с много дух, смислени диалози и културни препратки, ярки персонажи (да споменем само гласа на Брайън Кранстън от Breaking Bad в главната кучешка роля… или епизодичното включване на истинската Йоко Оно в кукленото тяло на млада учена на име Йоко Оно) и чудна музика, както може да се очаква…

(Който следи анимацията за възрастни, не бива да пропуска и друго голямо нейно постижение от 2018-та – „Още един ден живот“, посветен на един от репортажите от Африка на Ришард Капушчински.)


„Всеки ден“ на Майкъл Съкси е обаятелен филм за първа любов с интересна завръзка, широк хоризонт и куп даровити млади актьори, който непременно да гледате, ако (помните, че) сте (били) тийнейджъри. Ромео и Жулиета както винаги се влюбват през непреодолима бариера: той всеки ден се събужда в различно тяло, а тя се учи да го познава и обича такъв, разнообразен.

Не знам доколко екранната адаптация отговаря на вдъхновилата я книга – важното е, че филмът грациозно изпълнява своя план максимум, докато те кара да припяваш с цяло гърло The The и да се сещаш за други находчиво пренареждащи реалността истории с блуждаещи души (като комедията „Да излизаш с врага“ – не позволявайте на адския ѝ плакат да ви уплаши – или, доста по-нататък по асоциативната верига, големия La Jetée).


Заглавна снимка: © Jeremy Yap

Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.