Работя като библиограф и до повечето от книгите тук са ме отвели необходимите проучвания за техните автори, преводачи или за самите издания. Тези книжни срещи са важни за мен както със съдържанието на книгите, така и с историите и биографиите на свързаните с тях личности, до които се докосвам при търсенето.

По-долу съм събрала примери за издирвания с щастлив край. В много други случаи, когато в учебник по хирургия за автор е посочена М. Петровa или другаде преводач е с разпространено име като Георги Иванов, без допълнителни сведения, работата по книгите става детективска и тези хора почти сигурно са обречени на анонимност и забрава. Но не спираме да търсим информация и за тях, защото след 100 години, когато днешната фантастика ще се живее, вероятно някои известни ще бъдат забравени, а д-р Петрова може да ни е спасила от страшното.

*

„Ленива лава“

от Любомир Николов, издателство „Факел“, 2016

Ако напишете „Любомир Николов“ в произволен библиотечен каталог, ще получите внушителен брой резултати. Разплитането на книгите на поета, журналист и преводач Любомир Г. Николов отне доста време, но ме срещна с неговите стихове. Обичам да проследявам началото на писането, да започна от първите малки стихосбирки. Понякога в тях има младежки снимки, възторжени предговори, вещаещи появата на талант, или само скромни авторови бележки. И тук подходих така: прочетох „Повикани от прилива“, „Пътник“, „Гарван“, „Оса“ и накрая – „Ленива лава“.

Двете думи в заглавието са необичайна комбинация и в същото време чудесно си подхождат. Стиховете тук, както и в предишните книги на Любомир Николов са кратки, прости и красиви. Изобилстват картини от гората, селото и реката. Думите са изящно подредени, пейзажите – завършени, чуват се звуци, усещат се миризми, цари хармония.

Трева

Ще се просна в тревата.
Ще притворя очи.
Скакалец
ще заскърца.
Бавен облак ще мине.
И ще слушам как все по-ниско
над мене бръмчи
Времето –
тази машина за минало.

Отдалечаването на Любомир Николов отвъд океана е само географско, езиково той е тук и е изключително предан пазител на думите – „в трънаците цъцре сврака“, „полето е поръбено с къртичини“, слънцето вади водните костенурки „с атлазени мрежи от допотопната кал“.

*

„Магарето със сребърните копита“

от Иван Кънев Кожухаров, илюстратор Александър Денков, издателство „Български писател“, 1962

За презентацията е нужен JavaScript.

Докато търсех биографични данни за Иван Кънев Кожухаров (1925–2014), попаднах на това издание. В книгата съжителстват шест „опасни“ за 60-те години приказки и чудесните илюстрации на Александър Денков. Заради подозрения за скрити антикомунистически послания авторът няма шанс да публикува повече от 20 години след излизането на „Магарето…“.

Героите са растения и животни, и то не типичните, а буков лист, тръни, две тревици, орехово дърво. Сюжетите се заплитат необичайно – „един бодил висеше на магарешка опашка“, – диалозите са забавни. И не знам дали е било замислено като анти, но наистина смело пише Иван Кънев. „Свободата, драги, е в ума!“, казва змията на магарето, което „реши повече да не чете поезия. Защото в книжката със стиховете се казваше, че най-хубавата страна е родината и човек трябва да си остане в нея. „Човек – да, но аз съм магаре – реши дългоухото.“

Част от приказките са преиздадени с още трийсетина други кратки поучителни истории в „Дар от боговете“ (изд. „Лингея“, 2009).

*

„Моят приятел Елин Пелин“

от Змей Горянин, издателство „АРС Милениум МММ“, 2013

Змей Горянин (псевдоним на Светлозар Димитров) разказва за страстите и странностите на Елин Пелин с обич и възхита: „За мен тази дружба е най-скъпото и обично нещо, което съм имал и което ще мога да си запазя докрай“; „Аз се радвах на всяка среща с него, като влюбен…“ Съставителството, предговорът и коментарите са дело на Румяна Пашалийска – личи огромен труд по разчитане, датиране и редактиране на ръкописите.

В книгата намира място позицията на Елин Пелин за небрежността в литературата, за избора на заглавия и прототипите на Гераците, както и за конфликта „Гераците“ – „Албена“, подсилен от вестниците. Не са подминати и увлеченията на писателя: някои – абсурдни и краткотрайни (комарджийството и радиотехниката), други – постоянни, като въдичарството и разходките по Искъра, лова и филателията.

Освен разказ за едно дългогодишно приятелство и интересния живот на харизматичния класик, книгата съдържа и информация за литературните кръгове от началото на миналия век.

*

„Домашна екология“

с текст и илюстрации на Ирина Каракехайова, издателство Format.bg, 2011

Тази и другите книги на Ирина Каракехайова от поредицата „Племена“ ме привлякоха с оформлението, кратките си послания и лесноизпълнимите съвети, поднесени остроумно – „загасете лампата на излизане от стаята, да, точно като баба ви“, „сложете варел за дъждовна вода на двора“. И въпреки заплахата, че ще последваме динозаврите, авторката ни утешава, че можем да бъдем „екологично отговорни“ и без да сме противоестествени.

Като досадно вманиачен привърженик на разделното събиране на отпадъци смятам книгата за важна. Две неща да се запомнят или изпълнят от нея – стига.

*

„Корабът на глупците“

от Себастиан Брант, превод Любомир Илиев, издателство „Христо Г. Данов“, 1988

За презентацията е нужен JavaScript.

Прочетох тази книга заради „запознанството“ ми с Любомир Илиев, гост на Столичната библиотека като преводач на месец ноември 2018 г. За нея той получава Наградата на Съюза на преводачите в България през 1990-та. На срещата рецитираше безупречно и с лекота началото:

Едва ли има днес страна
да не гъмжи от писмена,
чиято главна цел се смята
спасението на душата.
Да, много книги! Но тогава
защо ли по-добър не става
човекът, а е все тъй лош?
Светът живее в тъмна нощ
и вместо бога да зове,
затъва в страшни грехове.
По улици и по сокаци
сноват рояци от глупаци.

Нататък започва дълга изложба от словесни портрети на глупци с невинни и недотам привички. От страниците надничат всякакви типове – комарджии, лентяи, присмехулници, астролози, не са пощадени и тези, които забравят за себе си в усилията си да помагат другиму. Изданието е с безупречен шрифт и подредба на текста, съобразени с гравюрите на Албрехт Дюрер. И все пак най-впечатляващи са римите на Себастиан Брант в превод на Любомир Илиев.

*

„Боен кон“

от Майкъл Морпурго, превод Станимир Йотов, издателство „Пергамент прес“, 2012

Едно честолюбие на пияна глава отвежда вироглавото жребче Джоуи при Албърт, за да растат заедно във фермата на баща му, сплотени от необикновено приятелство. Началото на войната обаче ги разделя и превръща Джоуи от селски в боен кон, зачислен в ескадрона на кавалеристите… Първата световна война отблизо, през очите и с гласа на младия кон Джоуи. Смъртта, опустошението и разрухата са навсякъде, но се запомнят добротата и приятелството.

Да, и филмът на Спилбърг е чудесен, но там липсва основното, което ме привлече в книгата – разказването от името на Джоуи.

*

„Всичко за другите – нищо за себе си: поглед към историята на Американското девическо училище в Ловеч“

съставители Людмила Брънекова и Пенка Чернева, издателство „Инфовижън“, 2009

За презентацията е нужен JavaScript.

В книгата са събрани много интересни факти от историята на училището, открито през 1881 г. Въпреки съпротивата на обществеността в Ловеч и пречките от Министерството на просвещението, с ентусиазма и усърдието на американските мисионери и българските учители то се утвърждава като едно от най-добрите частни училища в България в началото на ХХ век. Постепенно се сдобива с пет сгради, градини, библиотека, клубове, игрища за бейзбол и баскетбол. Освен основните предмети и езиковото обучение има и много практически курсове – шев, готварство, вътрешна архитектура, дори „майчинство“.

Изданието е реализирано с помощта на учители, бивши възпитаници на училището и специалисти от Териториалния държавен архив – Ловеч. Съдържа снимки, факсимилета на документи, спомени, статистическа информация. А още по-хубаво е, че в подготовката му са участвали ученици от Гимназията за чужди езици „Екзарх Йосиф I“ в Ловеч, наследник на Американското училище (по-късно Американски колеж).

*

Почти две години ми отне търсенето на преводачката Бистра Винарова. В периода 1959–1968 г. тя е превеждала самостоятелно романи на Арнолд Бенет, а заедно с Юлий Генов – „Младите лъвове“ на Ъруин Шоу, „Приключения в два свята“ на Арчибалд Кронин и други. Новите им издатели не разполагат с информация за нея.

Опитвах се да установя дали става въпрос за преводи на художничката Бистра Върбанова Винарова (1890–1977), или за друго лице със същите имена. Многобройните запитвания до журналисти, редактори, архивисти, изкуствоведи и филолози не дадоха резултат. Художничката Винарова се дипломира в Германия и Австрия, живее дълго време в чужбина заради дипломатическата кариера на съпруга си Симеон Радев, владее чужди езици, поддържа множество познанства в артистичните среди, общува с Рилке, Казандзакис. Предвид нейната образованост, интелект и контакти, почти всички, към които се обърнах за помощ, предполагаха, че може и тя да е превеждала… Но категорично потвърждение за това не намерих.

Намерих обаче един интересен каталог, който, макар и нетипично четиво, също ми се ще да спомена:

„Бистра Винарова 1890–1977“

съставител Пламена Димитрова-Рачева, издателство „Агато“, 2013

За презентацията е нужен JavaScript.

През 2010 г. наследството на художничката Бистра Винарова постъпва в Централния държавен архив. Част от този фонд е обработена, реставрирана и датирана и около 200 платна са показани пред публика през 2013 г. Куратор на изложбата, както и автор и съставител на каталога към нея е Пламена Димитрова-Рачева, изкуствоведка, художничка и директорка на Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна, с която имах възможност да се запозная от разстояние. В каталога са включени репродукции на живописни платна, графики и рисунки от изложбата, както и кратки биографични бележки и анализ на творческите периоди на Бистра Винарова.

*

„Разказ за старите жени“

от Арнолд Бенет, превод Бистра Винарова, издателство „Народна култура“, 1965

Продължителното издирване на преводачката в крайна сметка ме доведе до съвсем различна личност – Бистра Младенова Винарова (1927–1983), филоложка, възпитаничка на Американския колеж в Ловеч, останала неизвестна и забравена въпреки многобройните си преводи, в това число и на известни автори. В нейна чест и в неин превод реших да прочета романа „Разказ за старите жени“ на Арнолд Бенет.

Обемното повествование проследява житейските пътеки на две сестри от малък провинциален град във викторианска Англия. Епохата е мрачна, порядките – непоклатими, чаят – неотменим ритуал, прислужницата – изключително важна, а Площадът диктува ритъма на живота в градчето: от индустрията до нравите. Заради неразумното бягство на едната от сестрите действието се пренася за кратко и в Париж. Историята е само привидно предсказуема, лъкатуши интересно и бавно добавя нюанси към основните лица и сцени – магазина и къщата на семейство Бейнз. Накрая почти долавяш стъпките по стълбите към кухнята, шумоленето на рокли и шапки, аромата на чай и печива, шепота на сестрите, всяка от тях красива и трагична посвоему.

*

„Чета на испански 1“

от Мирослава и Хуан Карлос Гутиерес, издателство „Даниела Убенова“, 1991

За презентацията е нужен JavaScript.

В друго сложно търсене – на Мирослава Петрова-Гутиерес, – стигнах до Чили, където тя живее в момента. Трогна ме нейният разказ за създаването на учебника, предназначен за учениците от 151-во училище в София през далечната 1990 година. Вечер Хуан Карлос рисува илюстрациите към буквите, на сутринта двамата ги копират, раздават листовете на децата и преподават по тях. Всичко това с „безкористно творчество и ентусиазъм“, както сподели Мирослава Петрова в писмото. Накрая, с много любов, успяват да издадат малкото пособие.

*

И така, скъпи читатели, отбивайте се в библиотеките. Те дават достъп до пожълтели и нови страници, пазят редки и скъпи издания и са място за (не)случайни срещи. И да знаете: в няколкото реда описание на всяка книга в библиотечните каталози са били вторачени много грижовни очи.

Заглавна снимка: timetrax23

Анриета Жекова

Анриета Жекова

Библиограф. Почитателка на литературата, бягането и математиката. Вярва в доброволчеството.