Алмудена Караседо и Робърт Бехар
© Алваро Мингито

„Мълчанието на другите“ на Алмудена Караседо и Робърт Бехар е за всеки, който има сърце и е роден от майка. Бързам да го кажа, преди анонсът на филма да е сепнал евентуалните му зрители. От невъобразимо тежката материя, с която двамата са работили с години, се е получил строен, бистър и безкрайно хуманен разказ, който касае лично всички нас. Филмът проследява т.нар. Аржентинско дело: процес, започнат през 2010-та от пострадали през четирите десетилетия безчинства на франкизма в Испания. Делото е заведено в Аржентина, понеже родината на жертвите отказва да зачете нуждите им. От преврата през 1936 г., който отприщва Гражданската война, до смъртта на тиранина Франсиско Франко през 1975 г. стотици хиляди са задържани, изтезавани, убити без присъда, захвърлени в хиляди масови гробове, лишени с измама от децата си.

През 1977 г., след първите демократични избори в страната, политзатворниците са освободени със Закон за амнистията. Заедно с жертвите обаче той помилва и палачите: Пактът на забравата, който влиза в сила с него, предполага от никого да не бъде търсена отговорност – идеята е без сътресение да се изгладят болезнено преплетените отношения на вина и съучастие в обществото по време на диктатурата. Така през годините на прехода и демокрацията в Испания никой не е съден за чудовищния брой престъпления; в училище историята е „хигиенизирана“ до неузнаваемост; в ежедневието продължават да битуват символи на мракобесния период. Пактът важи и до днес, когато единствената му роля е да запушва устата на търсещите справедливост.

Караседо и Бехар са свършили великолепна работа при подбора, извеждането и съчетаването на човешките истории във филма. Майсторството им на документалисти, но най-вече тяхната жива съпричастност, увлича както в проумяване на частното, така и в разсъждение за общото – нещо жизненоважно за всеки, чието общество носи белези от диктатура. Испания до съвсем неотдавна нямаше съзнание за случилото се по време на държавния тероризъм – гради го в момента и Аржентинското дело и „Мълчанието на другите“ са сред първите съществени стъпки. Всяка секунда от този филм важи и за нашето, българско неведение; мълчанието ни и дълга към прегазените от нашите десетилетия тоталитаризъм и нехаещ Преход.


Алмудена, хората се боят от „трудни“ теми и не ходят на кино, за да се измъчват. Но има неща, които е задължително да се знаят и осмислят. Как се говори за несправедливостта, без това говорене да бъде „гетоизирано“, затворено в нишови жанрове, киносалони, фестивали?

Това е особено важен въпрос в момент, когато много хора живеят анестезирани, изгубили чувствителност. Стане ли дума за страдание, е твърде вероятно да се изключат, да кажат: не мога да понеса и този товар, ще се придържам само към онова, което ме засяга пряко. Затова и държахме да подхванем тази трудна тема не през политиката, а през човешкото, през преживяванията на нашите герои. Бързо установихме, че именно най-личното успява да прескочи бариерата: когато преходът е от сърцето към главата, а апелът – към емпатията, хората влизат в положението на другия. Преведеш ли политическия дискурс на езика на човещината, разговорът коренно се променя. И вече не прехвърчат заучени фрази.

Като погледнеш в очите Мария Мартин например и тя също те гледа, как да ѝ кажеш: я забравѝ, каквото било – било, оставѝ костите на майка си край пътя… Ами ако ти си на нейно място? Спокойно можеше да си ти. С инструментите на изкуството – поезия, музика, картина – избрахме да върнем политическата тема в личното ѝ измерение.

Мария Мартин

Мария Мартин с десетилетия ходи на поклонение в канавката, под която се намира масовият гроб с костите на майка ѝ, и безуспешно се бори да си ги върне
© Алмудена Караседо

В новия си филм „Сантяго, Италия“ Нани Морети разказва за чилийците, избягали от Пиночетовата диктатура през Италианското посолство, и в един момент, при посещение в затвор, разговаря с един от копоите на режима. „Отдавна исках да кажа пред някой безпристрастен, че аз съм ощетеният тук“, жалва се престъпникът. Морети подскача: „Но аз не съм безпристрастен!“ Какво ниво на пристрастност поддържахте вие?

Нашата ясна цел от самото начало беше да покажем гледната точка на жертвите. Филмът ни е честен. Тоест всичко в него е точно, исторически подплатено, небивалици няма. Но филмът е разказан от гледната точка на жертвите – тоест тази, която не се познава. Гледната точка на палачите и на политиците е отдавна известна, повтаряме я ежедневно и с нея сме закърмени. Документалните филми не са длъжни, като журналистическите разследвания, да отговарят на критериите за балансирано представяне на позиции – ние правим кино, не публицистика. За нас главното е да сме почтени и точни, да не си измисляме. Не сме търсили „равновесие“, защото такова в нашата реалност и в Испания просто няма: съществува едно-единствено виждане, а ние държахме да представим зачеркнатото от него.

Откъде идвате, за да стигнете до този филм, и как решихте да „разровите миналото“?

Аз съм испанка, отраснала съм в Испания, в семейство, което беше против диктатурата, но – както огромното мнозинство – след края ѝ повярва, че най-добре за всички е тя бързо да бъде оставена в миналото. След годините страдание на хората им се живееше. Заради това и темата за Пакта на забравата изобщо не се зачекваше в учебните заведения, в делничните разговори и в политическото говорене. Трябваше да минат още 40 години, за да погледнем назад: едва през 2000-та започнаха да се отварят масовите гробове, а Аржентинското дело тръгна през 2010-та.

И изведнъж си дадох сметка, че и аз съм част от цялото. През ум не ми беше минавало, че в Испания са нарушавани човешките права. Постепенно взех да изпитвам все по-острата нужда липсващите части от историята на няколко поколения да бъдат възстановени… Работех по проекти, свързани с погазването на човешките права в други части на света, и все по-болезнено усещах, че имам несвършена работа в собствената си страна.

Това, което ме тласна към действие, беше, че през 2010 г. се роди дъщеря ни – с Робърт сме двойка – и същевременно избухна скандалът с откраднатите бебета. Ние живеехме в Ню Йорк и дълбоко впечатлени, четяхме за разкритията. Решихме да се преместим в Испания и да се посветим на тази тема. Робърт [Бехар] е американец, сефарад с корени в Турция. Семейството на баща му е тежко пострадало от Холокоста и борбата с фашизма винаги е била централна за тях, както и въобще противостоенето на несправедливостта. За него, като външен за Испания човек, беше абсолютно невероятно, че подобни мъки продължават да са нерешени и още повече непознати и вътре в страната, и извън нея. Това го накара да запретне ръкави заедно с мен.

Интересно е как едно дете може да промени усещането за света и отговорността ни към него… Всъщност от всички въпроси, повдигнати във вашия филм, някак в периферията остана точно този за присвоените деца…

Мен майчинството ме накара да съпреживявам много по-силно. Изведнъж започваш да виждаш всички като нечии деца, да различаваш лицата в бройките… И с крадените бебета, и с другите нередности от онова време – един от сериозните проблеми е количеството. Броят на изчезналите бебета и възрастни, броят на изтезаваните и убитите е такъв, че същият опит в други страни бледнее на фона им.

В Испания например бяхме скандализирани, когато излезе наяве, че в Аржентина диктатурата е отнела насила близо 500 новородени и ги е „раздала“ на осиновители от своите хора… Е, добре, излиза, че у нас същото се е случило между трийсет и стотици хиляди пъти. Пълната липса на съдействие от държавата допълнително затруднява нещата. Всички правителства до момента упорито игнорират темата и официална статистика няма.

Например броят на безследно изчезналите, за които говорим – 140 000, е изчислен приблизително от сдруженията на жертви на франкизма. Но може да е и много по-голям – държавата никога нито е пресмятала пораженията от репресиите над гражданите, нито се е извинявала за тях. Католическата църква, която притежава информация за крадените бебета, отказва да отвори архивите си. От съвсем скоро се действа по закон, с който да се създаде безплатна доброволна база ДНК данни, та издирванията да се улеснят. Защото в момента разделените майки и деца се търсят през социалните мрежи…

На млади години Чато Галанте е изтезаван от палач с прякор Били Хлапето, с когото сега живеят в един квартал – мъчителят не просто не е наказан, но и до ден днешен се радва на привилегии
© Алмудена Караседо

Как се промени планът ви за филма от началното намерение до крайния резултат?

Когато се преместихме в Испания, идеята беше да направим филм за крадените бебета. В същия момент обаче тръгна Аржентинското дело и бебетата бяха включени там. По естествен начин изместихме фокуса към целия процес по търсенето на справедливост. Аржентинското дело ни даде и шанс за повествователна структура: то беше като влак, който се движи в мрака, а отделните случаи – неговите вагони. Не искахме да направим парад на болките и разочарованията, делото ни даде логичната последователност, в която да наместим и тях, и другото. Снимахме шест години и понеже сме екип от двама (аз отговарям за камерата, Робърт – за звука), успяхме да се впишем, да еволюираме със ситуацията, да постигнем истинска близост с хората, за които разказваме. Когато говорят с камерата, те говорят с мен и така чувството прелива в зрителя.

От време на време ми се струваше, че човекът зад камерата плаче…

Разбира се! Като автор на документални филми аз имам задължението… не, правото да плача с моите герои. Ако не съпреживяваш, значи надничаш отстрани. В много сцени плачех заедно с хората и това няма как и защо да се скрие: ние искахме да предадем емоцията.

Беше ли по някакъв начин оказана съпротива на създаването на вашия филм?

Не. Испания е демокрация. Можем да правим каквото пожелаем, просто няма да получим разгласа. Нямаме държавно финансиране. И знаете ли как отрази испанската телевизия двете ни награди в Берлин – на публиката и за мир? Никак. Стратегията на управниците е мълчание. Щом не те споменавам, не съществуваш. Точно като с жертвите. Така или иначе, след последните промени в правителството и определянето на дата за предсрочни избори, обществената телевизия изненадващо включи в програмата си „Мълчанието на другите“. Откакто се разбра, че ще го излъчи на 4 април, страницата ни във Facebook бръмна от посещения, настана една революция…

Всъщност – защо „Мълчанието на другите“, като мълчанието е на всички?

Ето затова (смее се). За да се замислим. Всички са убедени, че мълчанието е чуждо, а то е тяхното. Това, което казахте, беше всеобщата реакция в Испания: та мълчанието е на всички! Филмът тръгна по кината през ноември и направи фурор. Пълни зали, страшно много млади хора, семейства, разговори за отнетото ни минало. Има огромен глад за минало, както се изрази една от нашите героини, Паки Македа – огромна нужда от памет, от разговор. Обратно на това, което ни внушаваха доскоро – че няма значение, че няма нужда. Има. И за тези от нас, които не са пряко пострадали. Хиляди хора прегърнаха филма като лична кауза и се стараят да стигне до колкото може повече други.

Възможно ли е въобще да се забрави непреработеното, необсъденото?

Отново и отново, в най-различни общества, става ясно, че не. Ето, в Щатите в момента текат разгорещени дебати около конфедерационните паметници – нерешена тема отпреди 200 години… Всяко общество трябва да намери начин да се справи с травмите си, с насилието в историята си. Болката, насилието, битките се предават по наследство. Едни общества решават да разчистят по начина на Германия и Аржентина, други предпочитат да заметат проблемите под килима. Но травмите не се разнасят от само себе си, напротив – с времето се натрупват и в крайна сметка избухват. Обществата трябва да са смели в тези неща, защото – особено сега, когато крайната десница се надига – миналото трябва да се познава, за да не се повтори.


За година след премиерата си на „Берлинале“ 2018 „Мълчанието на другите“ спечели 28 фестивални отличия, беше прожектиран в 40 страни и влезе в селекцията за наградата Lux на Европейския парламент. През февруари 2019 г. филмът взе най-високото испанско киноотличие „Гоя“, а на 4 април от 23 часа българско време ще бъде излъчен по Втори канал на испанската телевизия, който може да се гледа и онлайн. В България му предстоят прожекции на 25 март от 18:30 часа в кино FACES в Пловдив в рамките на фестивала Фабрика Кино и на 28 март от 16:15 часа в Дома на киното в София покрай София филм фест.

© Алваро Мингито

Заглавното изображение е кадър от „Мълчанието на другите“ – рядък паметник в чест на жертвите на франкизма. Скулптурната група, създадена от Франсиско Седениля, е поставена през декември 2008 г. край градче в Естремадура. Няколко часа след откриването три от четирите фигури са поругани: някой стреля по тях с пушка. Авторът решава да остави нанесените щети като свидетелство за епохата. На снимката по-горе се вижда отблизо една от статуите с дупка от куршум над надписа на гърба: „Леонардо Седениля, ние те помним.“ Леонардо е дядото на скулптора, ковач: разстрелян е през 1936-та, а костите му са опознати и предадени на семейството едва през 2016-та.

Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.