По буквите: Андрухович, Николов, Толстой. И Чолева

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Увлечения“ от Велизар Николов

София: изд. „Ерго“, 2020

„Защото когато поезията е гешефт, когато поезията е стока, то решаваща за продажбата е нейната опаковка. Поезията се продава най-добре, когато сама си прави реклама: кратко, гръмко, безапелационно. Светът е ясен, двуполюсен, черно-бял. Печели онзи, който най-бързо предугади масовите предубеждения. Читателят обича да цъка с език, а не да му щрака мозъкът. Той си почива с поезията, разтоварва се; иска да види хармония между себе си и света. В основата на тази хармония трябва да е чистото му и благородно морално възмущение. Причините за злото трябва да са персонифицирани вън от него и по възможност да не засягат неговите семейни и национални комплекси.“

Тези думи са мои – и не са мои. Навсякъде, където през 1993 г. големият социолог Румен Димитров е написал думата „новина“, я смених с думата „поезия“. Грешката е вярна. Защото продължавам да вярвам, че поезията е новина – поне всичко онова, което не искате другите да научат за вас.

Тихо се свлече в трамвая. В краката ни падна по
обед, през май.
Углавно нежен – с профил на пистолет.
Златна мушица валсира над него – лека му пръст.
А можеше някого да застреля: падайки, не успя.
Претъпкан беше трамваят. Неделя.
Той не стреля в тълпа.

Велизар Николов (1949–2018) беше новинар. И нищо от това, което описах заедно с Румен Димитров – това, което днес се самопредставя за поезия. Нито се стремеше да пише историята на поезията у нас, но като своя собствена автобиография. През последните си години той не можеше да говори, общуваше с бележки, работеше във в. „Тишина“… Виждах го на столичната улица „Шипка“ 6 с Виктор Пасков.

Не се наемам да определя кои от книгите му са за големи – и кои са за малки. За тях идеално приляга определението на Петя Кокудева „детски стихотворения за възрастни“. Прецизни. Брутални. Привидно игриви. Сладко-кисели.

Там горе имаше гора,
а под гората – тъмна яма.
Тя скоро гледката прибра.
Гората никаква я няма.
Какво не мина покрай мен
и колко прелест си отиде.
Останах сам, обикновен,
до пошлост. И съм още видим.

(„Видимост“)

Стихотворенията в „Увлечения“ не бяха публикувани приживе на автора. Както видяхте вече, те са като стрелящи часовникови механизми: гледаш ги сложни, стегнати и красиви, а стрелят. По-късно разбираш: стрелят, след като са били простреляни. Тези стихотворения са и много мънички – но в тях са смесени, натъпкани до взрив, смешното и жалното, уплашеното и свещеното, битовото и зловещото, нежното, нежното.

Цветето-телефонче: някакъв лази,
паднал в тревата и се смалява от мъка,
ще робува на мравките, хора!
Ти не слушай.
Целуни ме, додето сме още двойка,
аз съм ти тройка, по милост написана.

(„Двойка“)

Бих цитирал кажи-речи всичко.

Още една хубава (ама много хубава!) поетична книга тази година от истински творци и истински хора, които вече не са сред нас – след непубликуваните приживе стихотворения на Стоянка Грудова „Време на прозрачност“ и антологията на София Бранц под заглавие „Преди да се затворят времената“. (Тук веднага виждам сбърчените носове на литературните прокурори: „Ама какво значи истински…“)

Карай… Велизар Николов е много голям поет. (Затова на премиерата на книгата му имаше максимум петнайсетина души. Дали имаше и толкова.)

„Писма до Украйна“ от Юрий Андрухович

превод от украински Албена Стаменова, София: изд. „Парадокс“, 2020

Украйна е наблизо, сродна е, ето:

хей дървена църкво царице
господарке тъмна в наметка кръстата
за какво ти е тоя свят стъгда низка
да вървим към небето там си на място

там ще те срещнат ѝскри блестящи
ще скочат в прозорчето право до хора
дето гласове ще затрепкат неспящи
като птици умрели са книгите горе

ще заухаят одеждите по стенописите
ще лъхнат на лен иконите маслени
светиите ще изпият до съмване виното
към небето гонѝ ги да разтвори дуварите

но не можеш възлести корени
към черни потоци в земята си впила
в прах и пепел ще правиш поклони тук
ще загиваш а в небето не искаш

че на небето го няма човека изстрадал
фигурата му смешна не ще да цъфти
на тоя идиот или пък мечтател
увенчан от златисти пчели

(„Църква“)

Чета поезията на Андрухович – и си мисля, че в тези текстове дружелюбно и непринудено благородната форма общува с простосмъртното съдържание. Колко неговата поезия е тук, на земята. Човешка църква, ако щете.

Мисля си още, че това е украинска поезия – много повече в гравитационното поле на полската, отколкото на руската. Че това са старинни гербове, разнебитени от настоящето. Горещи гротески. Шутовски, шарлатански, с лолитки и коцкари… Или пък безподобните персонажи от цирк „Вагабундо“… Да, в стихотворения има много тайници, обрасли с метафори, които жужат и се кодошат с нас.

И топката, хвърлена в небето на 60-те, както препраща Андрухович към Дилън Томас, още не е паднала… „Лети си топката! Ала я няма, сякаш не я е имало.“ И градовете са разпорени като топка. Топката лети от стихотворение в стихотворение, от цикъл в цикъл.

В приказния свят на Андрухович, свят на патриарси и голтаци, ти идва да плачеш.

Обаче и Русия е наблизо.

Тук да пътуваш в средновековието
е като след княза да пълзиш с обоза.
Само внимавай, всяко лице оглеждай:
тези типове ги е описал още Ломброзо

– нещо омагьосано, нещо злодейско
от лицата им примирени прозира.
В тях миналото е зло и каторжническо
– с една дума – приличат на василиски.

Есента – тя е път някъде на север:
по дърветата блясъци чезнат и гаснат.
Тук времето друго е, Гринуич не действа,
но ти пътуваш. Битието е прекрасно,

макар че по-рано мръква, отколкото на друго място,
а колкото по-черно небето – толкова по-близо до хана.
Тези местни убийци не са съвсем негодяи:
за тях важен е принципът, не кръвта и не раната.

Князът може да бъде убит, докато в баня се мие
или на лов, или с меч на стълбите.
Тук горите са благоприятно непроходими –
по вдовиците само се броят мъртвите,

по сухите дървета с корони сакати,
които, честно казано, са много повече
и сякаш през тях неумолимо някой е падал.
Тут отвсякъде мирише на средновековие.

(„Писма до Украйна“, 9)

Русия е проблем не само за нашия гръбнак. Прочее, преди години бях попитал Андрухович дали, докато пише, усеща някаква своя подчиненост на мощния руски език?

Ето как ми отговори той:

Не, подчиненост няма, но понякога наистина гледам в речника. В съзнанието ми изниква руската дума. Знам, че украинска има, и си я намирам в речника. Но съм имал и обратната ситуация, когато собствената ми публицистика, фейлетоните например, съм ги превеждал на руски, при което усещах как не ми достигат думи. В този смисъл, оригинален текст на руски едва ли бих могъл да създам. Винаги си поставям една максималистична задача – като пиша на руски, да е не по-лошо, да е дори по-добро от Набоков… Като пиша на украински, съм сигурен, че ако Набоков беше писал на украински, аз пиша не по-лошо от него.

***

Роденият през 1960 г. Юрий Андрухович е носител на престижните Хердерова награда за литература (2001), Награда за мир „Ерих Мария Ремарк“ (2005), Литературна награда на Лайпцигския панаир на книгата за европейско разбирателство (2006), Литературна награда на Централна Европа „Ангелус“ и наградата „Антонович“ за изключителен принос към украинската литература. Преводач на Шекспир, Рилке, Пастернак, Манделщам, Керуак. У нас живият класик на съвременната украинска литература е познат първо със своя роман на ужасите „Московиада“.

На 29 септември преводачката на Андрухович доц. Албена Стаменова получи националната награда „Христо Г. Данов“ за превода си на „Писма до Украйна“. (На следващия ден тя беше отличена с наградата за високи постижения на Съюза на преводачите в България за превода на „Любовниците на Юстиция“, параисторически роман в осем и половина серии. Романът излезе също през тази година от българските издатели на Андрухович – „Парадокс“.)

***

Андрухович е тук.

„Иван Глупака“ от Лев Толстой

превод от руски Ася Григорова, илюстрации Калина Мухова, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Вие имате ли мазоли на ръцете си? Ако нямате, значи трудолюбието не ви е смирило достатъчно – и ще си имате проблеми с граф Лев Николаевич Толстой.

Защото „Иван Глупака“ е негова напълно авторска приказка, в която (както посочва големият литературен теоретик Виктор Шкловски) Иван символизира селянина, Семьон – военния от дворянски произход, а Тарас е търговецът. Зад образа на дявола, който се опитва да скара тримата братя, е… интелигентът.

И тримата братя се стремят към добруване, тоест към класическата женитба с царската дъщеря. Сестра им е няма и безропотна. Такава е и съпругата на Иван, която доброволно сваля царските одежди и започва да се труди редом с него. Самият Иван преди това е изумил всички:

[…] той съблякъл царските одежди – дал ги на жена си да ги прибере в една ракла, – отново си сложил конопената риза, навущата и цървулите и се заловил на работа. […]

Казвали му:
– Ама ти си цар!
– Какво пък – отвръщал, – и царят трябва да яде.

Да повторим. В интерпретацията на Шкловски Семьон е израз на имперската военщина, при която маршируват напълно еднакви войници. Тарас е капитализмът и златото. Иван е различен: в неговата представа основната мисия на войниците е да пеят и танцуват. Иван Глупака търка едно о друго дъбови листа и от тях изскача злато, но той не се интересува от него – то е украшение, което да подариш на другите. В собственото му царство парите спират да съществуват.

Следователно дяволът изкушава с военщината и търговията селяните, но за Иван те са чужди, той не ги разбира. Иван зачита само труда, който предизвиква мазоли. И дори ще нахрани и подслони своите братя и отвратителните им жени, когато по време на война или търговия те жестоко се издънят.

Иван Глупака е триумф на несъпротивлението на злото и прошката. Той винаги реагира на натиска върху него с „Какво пък!“… И продължава напред в своя тих мужишки героизъм, който останалитe вземат за идиотщина. И така само той, макар и цар, не се дава на дявола.

Без връзката ключове, които ми подаде Шкловски, за мен „Иван Глупака“ щеше да си остане книжка за деца. Но изобщо не е така – и заради това трябва да се чете и история, и критика, и човек да не разчита само на собствените си рецептивни мускули. Иначе надали щях да схвана, че в залеза на XIX век творбата на Лев Толстой е преди всичко поучително четиво за възрастни, че тя е предназначена за Народа, който се нуждае от ободрителни и насърчителни четива. И точно по тази причина държавният Комитет по цензурата на Русия спира „Иван Глупака“ от разпространение и преиздаване…

… А аз си представям мазолите и най-вече убожданията по пръстите на художничката Калина Мухова, която е избродирала прекрасни илюстрации за иначе политическата приказка на Толстой. И искам да живея в илюстрация на Калина.

Па било дори като многодетен дявол.

Дотук с отзивите. Следва реклама на книга на любим приятел.

„Отиване Връщане“ от Силвия Чолева

второ издание, София: Издателство за поезия ДА, 2020

Книгата беше публикувана от „Издателско ателие Аб“ през 1997 г. под редакцията на Малина Томова. Неин художник беше Даниела Олег Ляхова. По второто издание работи Надежда Олег Ляхова, която запази изключителните графични решения на сестра си.

Силвия Чолева пише:

Тази книга е плод на няколко пътувания до Прага през 90-те години на ХХ в. В основата ѝ са дневникови бележки. Границите тъкмо бяха отворени, хората емигрираха, аз останах. За първи път излизах извън затвора НРБ, пътувах с автобус. Пътуване към света и към себе си. Открих Прага, себе си продължавам да търся. Понякога Прага е тук, понякога е там, същото важи и за София.

Ще добавя: след първата си публикация тази книга беше имитирана в много, а и много по-шумни книги. Тя обаче е оригиналът. Точка!

Боже, колко е сама тази къщичка сред черната нива в началото на нощта. Само с едно светещо прозорче. Чувство за напуснатост.

Чувство за Прага, за праг, за Силвия.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Парадокс“ и „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.