По буквите: Барнс, Улф, Фосе

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Два пъти месечно Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Мъжът с червеното палто“ от Джулиан Барнс

превод от английски Надежда Розова, София: изд. „Обсидиан“, 2021

Можем да четем „Мъжът с червеното палто“ като скрупульозна приписка към „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Или като капризно показно как се пише биография. Разбира се, с производството на точно такъв портрет авторът няма как да натрупа точки пред безстрастните академични среди, тъй като разбутва едрите им конструкти, но с находчивите си забележки, с ревността си към духа на епохата, с елегантния си стил Джулиан Барнс ни печели. Както винаги.

След като неотдавна описа творческата трагедия на Шостакович, в новата си книга Барнс се занимава с Бел епок и великолепния екземпляр д-р Самюел Поци, французин с италиански произход. И покрай него – с цялото хлевоустие на една разгулна, лекомислена, нагла, самовлюбена, безобразна, прелестна епоха.

Хлевоустие като шампанско.

Д-р Поци е прочут парижки хирург, почитател на изкуството и бонвиван. Докато ни разказва неговата история, Джулиан Барнс ни среща с Уайлд, Юисманс, Сара Бернар, братята Гонкур, с кого ли не… Как забравих Робер де Монтескьо, когото познаваме от романа на Пруст. И през увеличителната леща, каквато представлява личността на красивия лекар с червено палто, виждаме сума ти фигури с освежени лица и разкрити чувствени забежки, виждаме мрежата, изтъкана от винаги сложните им отношения на лицемерие, сродство в порока и лукс. Виждаме и свободата, на която са се радвали тези хора – въпреки непрестанната опасност да бъдат озлочестени от пресата.

И понеже стигнах до пресата – една моя забежка. Ето историйката на някой си Жан Лорен, такава каквато днес я описва Барнс:

Въпросният Лорен е истеричен и двуличен клюкар според дневника на Гонкур. „Лорен клевети Гонкур пред господин и госпожа Алфонс Доде, после злослови за семейство Доде пред Гонкур с ясното съзнание (поне отчасти), че те ще съпоставят казаното. Просто не е способен да се сдържа. Гонкур често се пита какво поражда поведението му и дали основният импулс у Лорен е „злобата или пълната липса на тактичност“. Лорен си задава същия въпрос и едно от обясненията, които намира, е фактът, че цял Париж злонамерено го е отклонил от истинския му път като поет. „Тези свине! – възкликва той веднъж. – Те ме направиха журналист.“

Та и мен така… Шегата настрана, и във времена като Бел епок повече от всякога триумфират romans à clef (романите с ключ) – онези четива, в които под измислени имена се представят отмъстително и изобличително реални лица и събития от светската върхушка. В тях авторът споделя вътрешна информация без страх да го обвинят в клевета. Сатира. Джулиан Барнс ни предлага ключ без роман. Съгласен съм, и още как, че реалността е по-голяма измишльотина от фикцията.

Как ще продължи пътя си в литературата франкофилът Барнс? Историята му за Шостакович се казваше „Шумът на времето“. Дали Бел епок е много шум за нищо? Кой знае.

… Но пък какво фантастично, просто фантастично нищо!

П.П. Струва ми се, че „Папагалът на Флобер“ на Барнс, публикуван у нас от „Народна култура“ през 1990 г., има непризнати приноси в развитието на постмодернизма в българската белетристика. Като се замисля, след посещението си в София малко по-късно големият британски писател написа романа „Бодливото свинче“, в който видяхме диктатора Живков… Каква поредица, а? – Флобер, Живков, Шостакович, Поци… А пропускам още много.

„Флъш“ от Вирджиния Улф

превод от английски Иглика Василева, илюстрации Ираче Лопес де Мунаин, София: изд. „Кръг“, 2020

Различни, но направени по един и същи калъп, възможно ли е единият да допълва онова, което дреме у другия неизявено? Тя би могла да е… всичко това; а той… Но не. Делеше ги възможно най-дълбоката бездна, която разделя едно същество от друго. Тя говореше. Той беше безсловесен. Тя беше жена, той беше куче. Толкова подобни и толкова различни, двамата стояха и се гледаха. Но ето че с един скок Флъш се озова върху канапето и се сви там, където щеше да лежи оттук нататък – върху килимче в краката на госпожица Барет.

„Флъш“ е биография. Биография на куче.

Биография на кокер шпаньола на голямата английска поетеса Елизабет Барет Браунинг. Знаменитата викторианска авторка е искала да напише историята на по-доброто си аз. Дали Вирджиния Улф в случая не прави точно това – една нейна биография от любов и златен огън. И благородно слово.

Улф пише тази книга – като експеримент за отмора – току след като написва „Вълните“, едно от най-забележителните произведения на европейския модернизъм. Книгата за Флъш, публикувана през 1933 г., обаче има неочакван успех.

Във „Флъш“ е концентрирана цялата страст на Вирджиния Улф към аристокрацията. Дори на кокер шпаньола му е вменено, че е аристократ. Тук е и цялата ѝ съзерцателна битка срещу закостенелите английски порядки. Обичта ѝ към старинното слънце на Италия, споделена със семейство Елизабет и Робърт Браунинг. Колко много от Вирджиния има в биографията на едно щастливо куче, чиято глава е почивала в скутовете на някои от най-забележителните човешки същества на епохата.

Чистокръвна, породиста английска проза, която надали може да бъде преведена от друг така, както от бляскавата както винаги Иглика Василева.

Защото „Флъш“, ти да видиш, е празненство на българския език. Аз поне скачам – и се кротвам в краката му.

„Трилогия. Бдение. Бленуванията на Улав. Отмала“ от Юн Фосе

превод от новонорвежки Стела Джелепова, София: изд. „Лист“, 2021

„Жребец си имам, мегдан си нямам.“ Това чувах, докато Фосе отбелязваше в историите си навесите за лодки. Отдавна даден израз не ме е карал да мечтая така: навес за лодки.

На четвъртата корица мястото на действието е означено като Берген, а между кориците – Бьорген. Не е грешка. Това е точно така, защото норвежкият писател пише на новонорвежки – диалект, употребяван в западните части на северната държава. И тук се намесва превъзходната работа на преводачката Стела Джелепова, чрез която и българският език се сдобива с нова, необичайна мелодика, прорязва се от трудни смислови фиорди…

Колкото и да са напевни, старинни или модерни, на места трите истории издават звука на черната торба, която Палачът надява на главата на Ашле преди неговата публична екзекуция. Същият този Ашле, който безпомощно е обикалял Бьорген в търсене на подслон, където неговата любима Алида да роди бебето им. Ашле, който е убил, оказва се, акушерката, за да се настанят в нейната къща. Не е знаел, че убива точно акушерката. И това далеч не е единственото му убийство.

Ще доразвия мисълта на Джелепова от едно хубаво нейно интервю: у Юн Фосе няма Витлеемска звезда, нито влъхви – само студен, неприветлив свят, в който отмъщението е повече от милостта. Как щеше да се промени историята на християнското човечество, ако Йосиф беше убивал заради любовта си към Мария?

Норвежкият писател работи с първозданни материи – четеш и постепенно разказът наедрява, израства над теб, подслонява те. Разказ, в който Ашле не само за Алида си остава добро момче… И разказ, в който винаги убиецът ще бъде разпознат, но никога убийствата не са пред очите ни, едва гадаем, че са се случили.

Казват, че Юн Фосе, познат у нас с една-две пиеси, е спряган като възможен носител на Нобелова награда за литература. Изобщо не бих се учудил. Той наистина е великан – в „Трилогия“ мрачната история прекосява времето и въздава справедливост за унижените от живота чрез своя неподкупен, ако щете, самоубийствен хуманизъм. Завладяващи детайли от смърт и любов, какво повече.

Какво повече от хората, които са диалект, а не официалният език на живота…

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.