На второ четене: „Белият тигър“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Белият тигър“ на Аравинд Адига

превод от английски Маргарита Дограмаджян, изд. „Жанет 45“, 2009

В блатото на корупцията, дори да си чистобял тигър насред глиганите и комарите, няма как – ще се изцапаш. Главният герой в този роман го знае и в костите си. Разказът му е прободен от остра ирония и напоен с мрачен като въглища хумор, който поглъща и изпепелява всякаква надежда.

След седмици трябваше да разберем кой ще вземе тазгодишния „Букър“, но заради кризата с коронавируса решението ще бъде обявено по-късно от очакваното. В паузата може да се срещнете с някои от другите победители, които може би сте изпуснали – като дебютния роман на Аравинд Адига, който печели британската награда през 2008 г.

И днес много англичани ще ви кажат колко копнеят да посетят Индия. Мечтите за ашрам, за села, окичени с ярки цветя на всеки ъгъл, и въобразеното просветление в очите на свръхбедни деца продължават да виреят, необезпокоени от реалността (друг писател с индийски произход – Никеш Шукла, изразява наслоените върху истината фантазии в есе за англичаните, които редовно му казват намасте като духовен поздрав, а той се опитва да обясни: „Намасте значи здрасти. Това е.“). И не че тези неща не съществуват изобщо, но често се прожектират, без в кадъра да се включват лошите части от страната. В дебюта си Адига набива с думи образ на Индия, който трудно можеш да забравиш. И този образ не е балансиран, напротив – книгата обръща с шамар главата ти в другата посока.

Историята е разказана под формата на писма, които героят ни Балрам пише до председателя на Китай. Той ще идва на посещение в Индия, за да разбере повече за аутсорсинг бизнеса в страната. Балрам не е човек с власт или влияние, а предприемач, избягал от закона. Развълнуван от посещението, без да е питан, той решава да обясни как се става бизнесмен в страната – защото

„ние, индийците, може и да нямаме водопроводи, електричество, канализация, обществен транспорт, хигиенни навици, дисциплина, нито учтивост или точност, но предприемачи имаме“.

На китайския председател ще му бъдат раздадени листовки и ще се здрависва с хора, отдадени да продадат идеята за чиста и духовна Индия, но достъп до пълнокръвната реалност няма да му бъде позволена, смята разказвачът. Затова и в писмата си той се заема да покаже как стоят работите в действителност – а е важно истината да се знае, защото според него бъдещето е в ръцете „на жълтия и на кафявия човек“.

А защо му признава и престъпленията с детайли за името, бизнеса и адреса си – е, в това няма никакъв риск, когато го адресираш до политик. Така е в света на разказвача, който от малък живее в бездната между предизборните обещания и реалността след изборите, когато никой вече не се интересува от друго, освен от заплатата си.

Балрам е роден в бедно селско семейство. Получава името си не от родителите си, а от учител – защото стига до класната стая, наричан просто Муна, тоест момче. Това не е, защото майка му и баща му са особено жестоки, просто така се е случило. Името е от малкото неща, което Балрам ще получи от учителя си. Докато момчето се среща с най-големия си страх – половинметров гущер в ъгъла на стаята, пияният му класен спи на бюрото си, без да го боде съвестта, че е прибрал парите за обяд на децата. Корупцията е толкова дълбока, че точно щом си готов да обвиниш някого, разбираш, че същият не е получавал заплата от месеци, защото друг я прибира вместо него.

В тази система идеята за виновен и невинен се превръща в проста игра на дърпане на въже.

Така е в Мрака, както Балрам нарича бедната селска част на Индия. Тук река Ганг не е свещено място, а опасен катран, от който си излязъл и в който някой ден ще бъдеш погребан. В туристическа Индия и в Индия на докладите, уверява ни героят, всичко е съвсем наред – селата са рай, водата тече чиста и обилна. В реалността на селото обаче единствената идея за болница са трите първи копки, поставени от трима различни политици по време на три различни предизборни кампании.

Силната надежда на всички в семейството, че Балрам ще има различен от техния живот, дава само първия тласък на успеха му – той започва бавно да катери стълбата и да излиза от Мрака. Става шофьор на богато семейство. Започва живота си като „момчето“, по пътя получава име на божество от незаинтересован учител, но успява да заслужи прякора си Белия тигър – защото е рядко предприемчив и умен.

Но нека не звучи, че се приема за по-добър от когото и да е наоколо. Той ясно вижда реалността, без да се опитва да махне и петънце от полепналия и по себе си мрак –

гротеската в книгата включва и него самия.

Той е наблюдателен и умел в разпознаването на възможностите. До него крачи колебанието му като говорещо животно, което го убеждава да не отмъщава, но Балрам чува и друг глас, който напомня, че единственият път нагоре е върху гърба на другите. Той тайно се учи от богатите си господари да използва паста за зъби, да пие уиски и да слага бяла тениска, за да го допусне охраната на мола. Символичното му превръщане в тях е опасно, защото е едва първият урок на закона за оцеляването, в който само понякога по-смелият, а не по-богатият успява да замахне пръв. Без да поглежда назад.

Докато четеш, се ядосваш и клатиш глава, но става по-силно, когато започваш да усещаш гнева на самия автор. През страниците на романа се прелита на крилете на яростта, хумора, изкривената гротеска и ярките образи на телесността, които остават с теб дълго. Разказвачът е напълно откровен за престъплението, което е извършил, за бягството от закона и за настоящото си положение на предприемач – тоест още от самото начало знаем как ще завърши тази история.

Между първия ред на писмата и края им всичко се завърта като в ужасно колело, което не може да бъде спряно. Нещата изглеждат предначертани.

Като се отказва от идеята за шокиращия край, който ни е разказан в началото, авторът пълни със съдържание историята между двете точки и така ни вади от идеята, че каквото и да се случи тук, в Мрака, може да бъде изненадващо. Освен ако не е минимален жест на надежда, на поемане на отговорност, опит да се направи поне нещо дребно за някого. Това е истинската рядкост, истинският бял тигър в този уж естествен подбор.

Ще завърша с още една бележка за автора: днес внезапно се оказва, че много читатели настояват писателите да пишат само историите, които познават и са изживели лично. Самият Адига е добре образован и никога не му се е налагало да прави избори като тези на разказвача си. Когато от „Гардиън“ му задават обичайния, но нелеп в същината си въпрос как си позволява да описва неща, които не познава от първа ръка, отговорът му напомня старата истина за ролята на авторите:

Не мисля, че писателите трябва да пишат само за личните си преживявания. Да, аз съм син на лекар, да, имах формално образование, но за мен предизвикателството пред романиста е да пише за хора, които изобщо не приличат на него […] Това е реалността за много хора в Индия и за нея е важно да се пише.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.