От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.
„Изгубени вещи“ от Алберт Бенбасат
с рисунки и снимки на автора, София: изд. „Колибри“, 2020
Казват, че веднага след Освобождението еврейското население на София е наброявало към 3500 души. Българското население – към 6500. Къде се е изгубила паметта за тази удивителна пропорция? Къде е вещината ни? Къде се е отляла?
„Изгубени вещи“ на Алберт Бенбасат обаче далеч не е само еврейска книга. Тя, разбира се, ще допадне на всички, които обичат творчеството на Исак Башевис Сингер и неговите пословични чудаци, скитници, мечтатели, шарлатани, чудотворци, донжуани, ясновидци. Читателят веднага ще разбере защо Бенбасат прославя приятелството.
Книгата на Бенбасат ще допадне и на всички търсачи на изгубеното време – в нея ютията на въглища (мъжка и женска), пишещата машина или уличният телефон имат способността, като маслената курабийка на Пруст, да ни възстановят вкуса към онази София, която поне аз помня от детството. Но времето краде от мен веществените доказателства, че тя е съществувала. Една хубава, градска, несвоевременна, топла, човечна София. Каквато никога вече няма да бъде. Град, чиито кореняци сякаш не обръщаха внимание на безумията на властта. Който е преживял шестолъчките, ще преживее достойно и петолъчките, нали?
Мъдра, всекидневно мъдра и шеговита София. Какъвто мъдър е самият Бенбасат, чиито истории потеглят от документалната точност, но въображението на езика се отплесва като нож и ги дописва със своите причудливости. И те стават разкошни. Финалите им са щастливо лишени от натъртваща категоричност – с такива краища историите продължават. На премиерата на книгата авторът сподели: „Собствените ни деца ни помагат да пораснем, а внуците ни помагат да останем деца.“
Книгата на Бенбасат изобщо не е претенциозна носталгия по миналото. Никаква носталгия няма тук. Тя е живот с двата крака в настоящето. С крачетата на внучката Ани, която пита кое какво е – и благодарение на въпросите ѝ всичко странно става нормално.
В нощта, преди да напиша точно тези редове, сънувах наша обща с Алберт приятелка, която съвсем скоро си тръгна. В съня тя ми каза: „Всичко е тук. Няма закъде да се бърза.“
И е права. Изгубените вещи са тук. Вътре в нас. Ако сме целебно непретенциозни, ако сме Алберт и Ани, веднага ще го видим. Тук са. И не са сувенири.
Книгата на този енигматичен мъдрец го потвърждава. А и хора като него плачат не само от ЕГН-то, но и от ISBN-ите.
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
„Агресията в семейството. Пътища за преодоляване“ от Огнян Димов
София: изд. „Сиела“, 2020
Едно от любимите ми стихотворения е „Никого да не раня“ от големия полски поет Ришард Криницки. В него той казва:
Не от срам,
а никого да не раня,
понякога прикривам бедността си. Понякога
постъпваме така и с истината.
(Превод Вера Деянова)
Тази творба на пан Ришард се възобнови в съзнанието ми, когато в книгата на психоаналитика Огнян Димов попадах на страници, посветени на истината… Агресия и истина. И действително, през месеците на пандемия и увеличен принудителен престой в социалните мрежи често ставах свидетел на тематизации на истината. На ръкопашни истини. На размазване на другия чрез истини. На брутален приятелски огън.
И тук вече ще говоря в един глас с д-р Димов: „От опит знам, че усилията да изглеждаме идеални в очите на другите прикриват сцени от миналото, в които сме преживявали неща, от които се срамуваме. Този морален перфекционизъм говори за нещо нечисто, от което самият вие не можете да се освободите.“ Всичко това, разбира се, има своите основания в семейството, казва Огнян Димов – те са в несъстоялата ни се женственост и в несъстоялата ни се мъжественост.
Изобщо не са случайни твърденията на д-р Димов, според които „преди да сме разбрали кой как понася връзката си с истината, не може да си позволим безотговорното поведение да казваме всичко на всеки. Тези, които имат претенциите да казват цялата истина, често прикриват много съществени неща за себе си. Цялата истина за другия прикрива пълната лъжа за всеки от нас. Все повече си мисля, че ние сме най-често това, което не казваме за себе си“.
За заобикалките, прочее, говори и Жак Лакан – може би всяко стихотворение е заобикалка, небуквална истина. Но да се върна към книгата на Огнян Димов: всичко това се случва в семейството, всичко това е агресия. И ни посочва какво пренасяме в обществото. Давам си сметка, че това е твърде частичен поглед към проблемите, достъпно и всъщност мъдро представени в книгата на Димов. Той например смята, че изключителната доброта и съобразителност към партньора пораждат най-често безразличие и агресия от негова страна. Смята, че мъжете днес твърде много мълчат и таят, за да избегнат конфликти.
Но както започнах с изравняване на поезията и истината, искам да завърша със стихотворение:
Искаш да те има, крехък стих?
Ако ще будиш отчаяние и причиняваш болка –
умри, махни се.
Няма защо да казвам, че върху тази нагласа към света е повлиял фактът, че Ришард Криницки е роден в концентрационен лагер.
„Наметало, течно като времето“ от Сирил Кристо
превод Ванцети Василев и Бисера Виденова, София: изд. „Стефан Добрев“, 2019
Ще наруша традицията: тази книга не е току-що издадена. По-скоро остана незабелязана. Но след смъртта на Христо Явашев тя звучи като абсолютно нова. „Наметало, течно като времето“ съдържа стихотворения, които Сирил Кристо посвещава на своя прочут баща и неговите работи.
Сигурно и друг го е отбелязал в своите критически бележки, но ние сме свикнали да коментираме произведенията на Кристо и Жан-Клод като опаковки, като амбалаж, като пакетажи, а подходът на Сирил е друг. Тук те са наметало, мантия, плащ, воал. Или дрехи, одежди. Наметалото покрива нещата, защото те са срамежливи. Ако навлезем в доминиращата поетика на последните месеци, ако щете, Кристо и Жан-Клод поставят свенливи маски върху обектите. Зад маските е безпомощността. Но с тях се постига не само защита – с тях се постига направо величие.
Защото със стихотворенията на Сирил можем да усетим тържествеността, церемонията, едва ли не рицарската ритуалност в творчеството на двамата велики художници. Умозрителността на светлината, екстатичното усилие на неговите родители да втъкат светлина в маската. Както аз усещах себе си и още се усещам защитен под маската през последните месеци, така виждам благодарение на Сирил Кристо как баща му и майка му защитават самоличността и изобщо съществуването на обектите…
Неслучайно употребих думата величие – апотеозът на двамата, след смъртта им, ще бъде „опаковането“ на Триумфалната арка догодина. Образът на арката се среща още в ранните стихотворения на Сирил. Той пише за портите в Сентръл парк още преди те да бъдат осъществени – тази знаменита репетиция за последната творба на Кристо и Жан-Клод. Всъщност всичко това дълбоко ме трогва: виждаме как родителите на Сирил Кристо бранят уязвимостта, срамежливостта, нетрайността на нещата чрез наметала, мантии, плащове. Как им придават монархическа величественост. Как ги превръщат в неочакван подслон за човека. Убежище на човека в центъра на самата уязвимост.
Може би внимателните читатели на Сирил Кристо ще забележат, че той и френският поет нобелист Сен-Джон Перс гледат чрез словото в една и съща посока – към разцъфването на живота. Или още по-точната компания за Сирил е Рилке…
Прочее, Сирил също се грижи. В своето творчество, заедно със съпругата си Мари Уилкинсън, той поема отговорност за племената в Африка, за слоновете, за биоравновесието в Арктика, в Индия, в саваната… Той е още по-близо до простотата на природата от своите родители.
В тази книга фотографиите на въплатени артистични визии са опаковани в чистата материя на истинска поезия – така пише в уводните си думи към „Наметало, течно като времето“ Владимир Левчев, редактор на тези много трудни за превод стихотворения. Владо допуска очарователна езикова грешка. Той смесва въплъщението с плата. Реалния израз, според речниковото значение на думата въплъщение, с опаковката от плат.
И тук аз се сетих за друга грешка. В своите лекции по поетическо изкуство Любомир Левчев разказва как, докато учи в Художествената академия в София, Христо Явашев рисува с абсолютното око на натуралист – дотам, че неговият професор Илия Бешков го призовава: „Нарисувал си го много точно. Сега трябва да сбъркаш някъде и ще се получи изкуство.“
И Кристо се е поучил. Всичко под неговите плащове, мантии, наметала се превръща във време. Грешката винаги е най-живото нещо – където и да е тя.
Времето е грешка.
Приписка в последния момент
Преди години, когато Пловдив кандидатстваше за Европейска столица на културата през 2019 г., бях заявил, че организаторите няма какво много-много да се напъват: стихосбирките на Иван Теофилов „Амфитеатър“ (1968) и „Град върху градове“ (1976) могат да послужат вместо апликация пред журито – и да мотивират най-точно защо именно Пловдив да бъде избраникът.
Ще го заявя от собствената си камбанария: литературната програма на ЕСК 2019 впоследствие беше най-безгрижното място в календара на столицата. И казвам „безгрижно“ от едното възпитание. Литературата, особено поезията, изисква по-особена подготовка, изисква дълбочина и концентрация. Представянето им – още повече. Година по-късно „Седмият хълм“, поетичният брой на сп. „Нула 32“, възстанови достойнството както на пловдивските поети, така и на пловдивските читатели. И го вдигна на степен в осмислянето на лирическото слово.
Чуваме гласовете на пловдивските поети, виждаме лицата на пловдивските поети, които от всекидневието правеха и правят изкуство. Спомени, свидетелства, изповеди дори. Никакви преструвки. Само обичта към поезията. В броя e не само доайенът на съвременната българска литература Иван Теофилов, но и бляскави автори, които вече са сред нас само чрез книгите си: Добромир Тонев, Веселин Сариев, Александър Бандеров, Николай Заяков, Красимир Обретенов… Да добавя Божана Апостолова и Йордан Велчев, Александър Секулов и Ина Иванова. Споделям само имената, изведени на корицата. А колко още има…
Брой 20 на „Нула 32“ ни дава мярката на времето. На богатството от време, както би ни казал Иван Теофилов. Редакцията вдига отново Седмия хълм в Пловдив – хълма на поезията. Прави го за едно друго поколение, неподмамено от хипстърията. И това е дело на истински литературни журналисти – не на амбициозни поети, които разчистват място за себе си, а на спокойни, ерудирани и най-вече независими млади хора, които изобщо не флиртуват с конюнктурата. Напротив, не ѝ обръщат особено внимание.
Затова да ги пазим. В това число – от самите нас.
Аз спирам тук. Потърсете този брой.
Искате да четете повече подобни статии?
„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.
Подкрепете ни