Т. Сингер – анонимният самотник. Непубликувано интервю на Марин Бодаков с Даг Сулста

Това интервю можеше да има продължение…

С тези думи започва писмото на Даря Хараланова от издателство „Аквариус“ до нас. Към писмото тя беше прикачила едно интервю, което преди точно една година Марин Бодаков подготвяше за „Тоест“, но така и не пристигна в редакцията. Ето защо:

В началото на 2021 г., веднага след като издадохме „Т. Сингер“ на Даг Сулста, Марин се свърза с мен и ме помоли да му оставя един екземпляр в обичайната ни „пощенска кутия“ – „Български книжици“ в София. Сулста (р. 1941) е многократно награждаван норвежки романист, есеист, драматург и автор на над 30 книги, но досега не беше излизал на български. Марин искаше да включи „Т. Сингер“ в колонката си „По буквите“.

Скоро след прочитането на романа обаче Марин ми поръча да попитам Даг Сулста дали ще се съгласи на интервю. Тъй като контактът с него беше възможен само през литературната агенция, се наложи да почакаме. Освен всичко 80-годишният Сулста не използва имейл, поради което от агенцията трябваше да разпечатат на хартия въпросите на Марин, да ги изпратят на писателя по обикновената поща и пак по нея да изчакат отговорите, да ги наберат на компютър и да ги изпратят обратно на нас.

Получих отговорите в началото на октомври, месец след като Марин внезапно ни напусна. Оттогава държа този файл в компютъра си…

И ето че сега задочният разговор между Марин Бодаков и Даг Сулста най-после стигна до нас благодарение на усилията на литературни агенти и издатели, на интернет и норвежките пощи. Насладете му се, а следващата събота, на 21 май, очаквайте ревю от Стефан Иванов на романа „Т. Сингер“ в книжната ни рубрика „На второ четене“.

На кои литературни персонажи от европейската литература е сродник Вашият герой Сингер?

Не съм мислил за това. А и не искам да мисля. Но многократно съм казвал, в интервюта и на други места, че от книгите ми трябва да мирише на литература, не на жив живот. С други думи, книгите ми представляват фикция, те са съчинени, съчинени от мен. Тоест всички романи, които съм изчел през живота си, може да се появят в творчеството ми под формата на придобит опит.

В началото на романа много внимателно осмисляте вината и срама като двигатели на житейските избори на Сингер. Какво щеше да изгуби литературата, ако бяхме описали историята на Вашия герой/антигерой в психиатрични термини – като паник атаки или натрапливи спомени?

Не виждам нищо лошо в избора на подобен прочит. На читателя е позволено всичко, дори и да се противопоставя на писателския замисъл. Но в този случай бих предпочел да не вземам отношение по въпроса. Избягвам да чета за това – не е трудно, предвид колко оглушах с времето и от колко много неща ме пощадява старостта ми, а в интернет изобщо не влизам.

Дали Сингер не спазва съвета на Епикур „Живей незабелязано“? Може ли днес човек да бъде щастлив, ако предпочете неизвестността?

Не бих определил Сингер като щастлив, но той сам е избрал да води живота, който води и който толкова цени, макар това да е един невъзможен и несъстоятелен живот. Допускам, че повечето разумни хора в наши дни биха оценили съществуването му точно така – или поне разумните хора от 2000 г., когато се развива краят на романа.

Къде изчезва радостта във всекидневието на Сингер? И защо?

Не знам кога точно изчезва щастието от живота на Сингер, защото той никога не се е чувствал щастлив, освен може би в зачатъка на брака си с Мерете Сетре, но после тя загива в катастрофа, а по това време бракът им вече е започнал да се разпада и двамата са решили да се разведат. Но ето че тя умира и Сингер остава сам с дъщеричката на Мерете Сетре – Исабела, в редовата къща в Нутоден. Решението му да поеме грижите за Исабела като за собствено дете е повратен момент в романа. Тогава щастието му вече го е напуснало, но в този момент настъпва решаващият обрат в живота му.

Помогнете на читателя: как да тълкуваме отказа на Сингер от писателството в полза на библиотекарството? Това въпрос на страх ли е, или въпрос на смелост?

Младият Сингер мечтае да стане писател, точно като мен. Но за разлика от мен, той не успява в начинанието си. Записва се в библиотекарското училище на около 28 години, завършва го на около 30–31 години и веднага след това бива назначен в библиотеката в Нутоден. С пълно основание можем да кажем, че се предава, претърпял е сериозно поражение, нещо недотам необичайно за един млад човек. Но както повечето от нас, и той се изправя и извлича максимума от поражението си – при това не без каква да е жизнерадост, въпреки меланхоличния си нрав, който никога не го напуска и по който той се родее с мен. Дали решението му е породено от страх, или от смелост, не се наемам да кажа.

Съдейки по опита на Сингер, има ли смисъл човек изобщо да опознава себе си?

Сингер се познава добре, той има задълбочен поглед върху собствените си действия и причините за тях. Дали има смисъл човек да се опознава? Строго погледнато, не знам, но за Сингер себепознанието е от значение, защото му позволява да живее порядъчно. Той поема отговорността за дъщеричката на загиналата си съпруга, заедно с нея напуска Нутоден и започва едно анонимно съществуване в столицата Осло. В крайна сметка нима за един меланхоличен човек, който не вижда фундаментален смисъл в битието, представата за порядъчен живот, изпълнен с отговорни действия, не се изчерпва тъкмо с това?

Какво от себе си вградихте в Сингер?

Сингер е неизличима част от моето ДНК и от гените ми. Той ме свързва с мнозина от предците ми, особено с един мой чичо, но също и с баща ми. Първоначално възнамерявах да озаглавя романа „Божие дете“, но през 1999–2000 г. това заглавие ми се стори твърде ударно. Може би все пак е трябвало да изпълня първоначалното си намерение, при всички положения това заглавие би било точно. „Т. Сингер“ е по-сполучливо. Макар „Божие дете“ да е различно и по-запомнящо се, се радвам, че избрах „Т. Сингер“. То съхранява комплексността на романа по един по-анонимен начин.

Превод от норвежки Стефка Кожухарова

Заглавна илюстрация: Фрагмент от корицата на българското издание на „Т. Сингер“, дело на Росица Ралева