Диана Димова от „Мисия Криле“: Пролетта започва с една птичка

Екипът на Фондация „Мисия Криле“ е на първа линия, когато става въпрос за майки с деца, опитващи се да се спасят от домашно насилие, за хора, изпаднали в крайна бедност, или за големи бежански вълни, като тези от Сирия, Афганистан и Украйна. Екипът е почти неизменен от основаването на фондацията през 2018 г. 

Председателка на организацията, чието седалище е в Стара Загора, е Диана Димова – отдадена социална работничка, майка и жена с кауза, която говори ясно, тихо и задълбочено по трудните теми.

За нея всичко започва преди 27 години, когато в родната ѝ Стара Загора се появяват бездомни деца, живеещи в района на гарата. Диана и други млади хора започват да ги хранят. Оттогава започва и дейността ѝ в помощ на хора от уязвими групи. 

Днес част от „Мисия Криле“ е основаният преди 20 години център Комплекс за социални услуги, на който Диана Димова е директорка. Той е оказал подкрепа на над 6000 жени и деца в риск.

В началото на годината представители на екипа на Фондация „Мисия Криле“ се опитаха да спасят бедстващи тийнейджъри, търсещи убежище, но поради бездействието на институциите децата починаха. 

Диана Димова и колегите ѝ създават и Консултативен център в град Харманли – в подкрепа на хора, търсещи и получили убежище в страната. Защото на практика дори онези, които получат хуманитарен или бежански статут, остават в повечето случаи отхвърлени или невидими за обществото. 

В предварителния ни разговор Диана Димова сподели с мен, че често намира утеха в книгата „Джонатан Ливингстън Чайката“. Героят на Ричард Бах е изхвърлен от ятото си за това, че се рее, вместо да изпълнява обичайните за чайка задължения. Наказан е да остане в изгнание на един остров. Там освен небесните ширини, сред които продължава да лети, Чайката намира съмишленици. И разбира, че грешката не е у него.

Най-впечатляващ обаче е завършекът на романа – Джонатан Ливингстън осъзнава, че трябва да се върне, че мисията му всъщност е да бъде там, сред враждебното ято, където е бил най-неразбран. Диана продължава да размишлява върху това: 

Да се опитваш да кажеш своите послания и да променяш твоята общност. Това е най-голямото предизвикателство на живота ми. Мисля, че ако живеем само за себе си, нищо не сме постигнали. Всеки трябва през своята къщурка да прави опити да стане светът по-добър, а може, всеки един от нас може.

Каква мечтаехте да станете, когато бяхте дете?

Като голяма част от момичетата на моята възраст си мечтаех да работя с деца, да помагам на деца. И понеже нямаше кой знае колко разнообразни професии тогава, единственият основен модел, който виждахме, беше детската учителка. Това присъстваше не само в мечтите, а и в игрите от моето детство. Ако сравним игрите, които играят децата днес, и игрите, които предпочитахме ние като деца, ще открием големи разлики. Защото малките играят моделите, които са възприели, личи кои са моделите за подражание и какви са ценностите на възрастните около тях.

За съжаление, много от образите, които ние имахме като деца, тези ореоли, които поставяхме на някои професии или на определени личности, се развенчаха с времето и от перспективата на съвремието. Ако се върна назад, виждам колко много неща, в които аз съм вярвала или които съм боготворяла, се оказаха фалшиви идоли и маски.

Това е голямата тема: какво играят децата ни и в какво вярват, какви са ценностите за тях. И тя се отнася и до нас – обяснява какви игри играят възрастните хора днес, кои са техните модели на подражание и как това се превръща в стил на живот.

От години работите с деца в бежански центрове. На какво играят те?

Като социален работник, като човек, работещ на първа линия с деца и възрастни, които преживяват или са преживели различни страдания, ми прави впечатление, че са забравили да мечтаят. 

Може да играе дете, което има мечти – без да имаш перспектива и фантазии за едно илюзорно или по-красиво, по-щастливо бъдеще, няма как. 

Децата в бежанските центрове трудно могат да символизират в игра своите представи за по-добър живот. Те често използват демонстрацията на сила, на власт над другия, над връстника, който може да се окаже заплаха, и се чувстват длъжни да му демонстрират своите граници, норми и правила. Ние организираме спортни събития, отваряме чрез спорта пространство за деца бежанци, за да могат да изразяват емоциите си. Те мислят, че ние играем с тях, но всъщност се опитваме да им помогнем да се лекуват. 

В нашия екип на „Мисия Криле“ имаме двама колеги треньори от Сирия, които работят много активно с деца бежанци чрез спорт, фитнес и футбол.

Прави ми впечатление на състезания колко силно удрят топката тийнейджърите, колко много имат да изразят от себе си и същевременно колко малко пространство имат за това. 

В арт ателиетата децата използват по-ярки цветове, понякога натискат силно, до степен да скъсат листа, което говори за това, което преживяват. 

В света, в който живеем, като че ли няма място да изразяваме емоции. И още нещо – има голяма пропаст между нас, възрастните, и съвременните деца. Грешка е да правим автоматични препратки към нашето детство, защото то е коренно различно от тяхното. Независимо дали сме психолози, социални работници, независимо дали работим с български, ромски деца, деца бежанци, е огромно предизвикателство да сме любопитни към тях и да се опитаме да разберем техния свят, а не да ги назидаваме какви трябва да бъдат през перспективата на живота, който ние сме имали. Най-полезни са ми били моментите, когато съм ги изслушвала, за да намеря пътя заедно с тях, когато те ми позволят да ги придружа за известен период, докато намерим посоката, тъй като те се лутат.

Какво научихте за себе си от битките, които водите за другите?

Много – и за себе си, и за близкия ми кръг, и за враговете си. Колко издръжливост има в мен. Понякога в ситуация, в която мисля, че ще се разпадна на парчета, разбирам, че всъщност съм на средата на пътя. Трудните моменти ни показват, че не сме толкова безпомощни, беззащитни и слаби, а че имаме повече сила, отколкото дори предполагаме. 

Може би една птичка не може да направи пролет, но пролетта може да започва с една птичка и капката може да разбие скалата с постоянство. Вярвам, че човек може да преобърне света. Вярвам, че войната може да спре с решението на един човек. Колкото и клиширано да звучи, смятам, че злото не може да трае вечно, колкото и всемогъщо да изглежда.

Кое Ви окрилява и кое Ви обезсърчава?

Аз все по активно търся неща, които да ме вдъхновят, които да ме очароват, които да ми върнат усещането за смисъл, мотивация. В последните години силно вдъхновение получавам, когато правим различни общностни събития, където има хора от различни култури – да готвят, танцуват или спортуват заедно. Изпитвам силно вълнение, защото много вярвам в идеята за многообразието. Смятам, че то е богатство и ако сме по-отворени едни към други, можем да почерпим от чуждия опит, от човека с различна вяра, ако щете, или на различна възраст. Всичко, което се иска от нас, е просто да сме любопитни и отворени към различния. 

Бих добавила още едно нещо, което много ми помага. Аз силно вярвам в християнските добродетели. И търся да се съюзявам със съмишленици, вместо да губя енергия да воювам с великани.

Огорчава ме едно огромно неразбиране, което все повече се засилва като усещане в мен – че онова, което правя, не просто е неразбираемо, не просто е неприемливо. А е недопустимо. Посланията, които чувам от различни кръгове по различен начин, мненията, които достигат до мен, когато говоря за моите каузи, са, че това, което правя, може да е заплаха за обществото или за националната сигурност, че съм национален предател. Това са неща, които мен лично ме изненадаха, защото не подозирах, че има хора, които могат да възприемат по-слабите като заплаха, независимо дали става въпрос за жена – жертва на насилие, за изоставено от родителите си дете, за бежанци, или за роми. 

От какво се страхуваме като общество и счупва ли се митът за българското гостоприемство, когато говорим за бежанци?

Тук е еднакво отношението към чужд човек, който е влязъл на територията на страната да търси убежище, или към човек от изолиран ромски квартал, който не го е напускал от 12 години и се страхува да слезе до центъра на големия град.

Има голяма съпротива от различни групи, мога само да подозирам какъв е техният мотив и откъде се захранват с такива идеи. Някои имат икономически интереси. Втори живеят в конспиративни теории, включително в ригиден, закостенял свят, в който другият е заплаха и приемането му може да означава загуба на собствената идентичност. Така че от тази гледна точка разбирам тяхното поведение, но не го оправдавам – защото в света, в който живеем, когато се даде пространство на този тип мислене и говорене, то може да взриви буквално цялата планета. 

Отдавна ме вълнува тази тема. Не съм намерила пътя как да се справя с това разочарование. И като мине малко време и си почина, си казвам: всъщност това е, за което живея. Нямам друг път и друг живот. Това е моята мисия. Да помагам на слабите и невидимите да бъдат тук и сега и мнозинството да се съобрази с тях, да ги приеме като равни. Да защитавам правата на слабите и да се боря за тяхното благополучие. Най-общо казано, това е човечността. Нищо повече. 

Да се върнем на темата за страха?

Истински смелите хора са се научили да яздят страха си, да го контролират, за да го насочат в една или друга посока. Страхът е като диво животно и научиш ли се да го яздиш, той може да ти свърши добра работа, да те предпазва от неблагополучия. За мен хората, които успяват да не се парализират от страх, съумяват да кажат какво мислят, а това става все по-трудно във времето, в което живеем. Особено в интернет. Виждаме как са тормозени хора заради липсата на истинска свобода на словото. В последните месеци разбрах, че държавни агенции към Министерския съвет се използват активно като бухалки срещу активисти и хора, които огласяват престъпления. Не бива да има област от обществения живот, в която гражданите да се страхуват да зададат въпрос. 

Аз задавам въпроси в една много трудна област и разказвам истории, които са достигнали до мен през хората, на които помагам, именно мигранти и бежанци, търсещи убежище и закрила – за това какво се случва по границите и в болниците.

И аз, и моите колеги се опитваме да усилваме на гласа на онези, които нямат такъв или чийто глас е много тих, макар за нас лично да става все по-трудно и рисковано да го правим. 

Вярвам в равнопоставеността, в справедливостта и ще се боря за това, докато имам сили. 

По-силният внушава много убедително, че е всемогъщ и държи всички лостове да се саморазправи с теб, но много често не е така. И когато си мислим, че сме сами, не е така. Вярвайте ми, злото просто не може да трае вечно. Не е възможно.

Какво винаги носи в чантата си Диана Димова?

Първо, аз непрекъснато сменям различни торби, раници и обикновено все съм забравила нещо в някоя друга чанта. Но все пак с мен винаги е лаптопът, защото много често пътувам и имам важни неща, които е ключово да се случат. Което означава, че непрекъснато съм в работен режим. Често нося хапчета за главоболие. В портмонето ми винаги е снимката на моя син и тя ми е много скъпа. Той е далеч от мен, замина да работи в Брюксел след една менторска програма преди година и половина. Не разбирах хората, които пътуват и се разделят, но и на мен ми се случи. Така че най-близкият до сърцето ми човек е символично с мен с тази снимка.