До предела. Разговор с художника Динко Стоев

Между 5 и 22 октомври т.г. софийската галерия „Стубел“ представи SURVIVOR – изложба живопис от Динко Стоев, един от истински сериозните, откровени и почтени съвременни творци. Как да оцелеем в пустошта – това е въпросът, който мнозина си задаваме. Ето отговорите на Динко. С него разговаря Марин Бодаков.

Ако сбито разкажа една твоя картина, при теб образът на Дядо Коледа е реклама, която трагично катастрофира. Дядо Коледа скоро ще изяде пред нас своя елен, за да оцелее. Той е survivor. Неотдавна общувах с истински сървайвър, който ми разказа, че да оцеляваш означава да не се самозабравиш. Защото самозабравянето е смърт. Защо дядо Коледа беше на път да се самозабрави?

Имам серия от картини с коледно-новогодишна тематика. Дядо Коледа е създаден като рекламен образ на „Кока-Кола“ и световно наложен в средата на миналия век. В моите картини той става жертва на насилие, а после сам изяжда еленчетата си, за да оцелее. В тази драма социално-политическите алюзии са видимите очертания на дълбоко скритите в нас жестокост и страх. От личната драма на Дядо Коледа искам да направя една голяма колективна драма. Той носи не само подаръци и надежда.

Дядо Коледа не се е самозабравил, самозабравила се е индустрията, която търгува с него, носителя на радостното очакване. Добрият старец е survivor, аз също съм, а може би всички.

Как ти се съпротивяваш на комерсиализацията на нашия свят – в своето всекидневие и в своето изкуство? Каква е цената на златото, ако препратя към прочутото заглавие на твоя баща, класика Генчо Стоев?

Нямам и грам вяра, че мога да се противопоставя на комерсиализацията. Имам само едно малко местенце, където тези закони не властват. Изоставил съм правенето на „красиви“ картини отдавна и съм горд с това. Докога ще издържа на икономическия натиск ли? Винаги съм живял само с необходимото. Но това е проблем на голяма част от художниците. Цената на златото е нечистата съвест, но после с много злато тя може да бъде извадена на показ и хората да бъдат принудени да я видят чиста. Това ни го набиват в главите отвсякъде, превърна се в норма.

В твоите работи разпознавам и една коледна елха. Дори съм готов да я видя пред фасадите на „Триъгълника на властта“ в София. Елхата ужасява. Сякаш е погром над Свещеното изобщо. Има ли според теб шансове Рождеството отново да бъде празник?

Елхите са друг важен елемент от коледно-новогодишния цикъл. Елхата, освен че е превърната във важен символ, е и много благодатна за рисуване. Има черно-зелени наострени окончания, после изведнъж побелява, после се показват клони, ствол и т.н. Чисто пластически тя представлява огромен интерес за мен; обект, който бих рисувал още много пъти.

Но аз я видях за първи път през една зима, сиво-черна в късния следобед, с провесени гирлянди между няколко знакови сгради. Не говоря за политика, а за силна емоция, която ме държа дълго време. В мъглата бяхме сиви и прегърбени. Празничната елха изглеждаше много излишна. И тогава, и следващите зими. Беше поставена там с добри намерения и се вписваше чудесно между величествените сгради, но всъщност допълваше чувството за безнадеждност. Тя сякаш казваше: няма да имате хубави неща и ще бъдете още по-угрижени. Преди време чувствах празника и ходех в храма, в който бях кръстен; беше хубаво, но беше отдавна.

Не бих анализирал, но за малкия ми син може и да има надежда.

В най-драстичните ти (и всъщност най-любимите ми) твои картини мъжът, човекът, живата рана, е захапал метален прът – и виси… Защо го хапе – за да не вика от ужас ли? Каква е социалната и политическата проекция на твоето творчество?

Художникът има високо ниво на въображение. При мен той е главният двигател на раждането и завършването на една картина. Персонажът, захапал желязото, е плод на въображението. Това е изтерзаният докрай човек. Осъзнал, че е сам пред бездната на космоса, без възможност да се опре нито на вярата в Бог, нито на социалните учения и практики. С потъпкани права. Тази осъзната безпомощност – заедно с могъщите инстинкти и яростта – извикаха появата на тази картина.

Беше ли щастлив, докато рисуваше? Ставаше ли по-свободен? Сякаш с четката си удрял върху платната…

Художникът, застанал пред голямото платно с разперени ръце, би трябвало да прилича на птица или на бостанско плашило. Виждам се и по двата начина. Рисувайки, аз доизграждам смисъла на своя живот, спасявам се от самотата. Имам вярата, че картините ми ще останат и ще бъдат по-ценни, отколкото сега. Когато усетя, че това, което рисувам, се получава, изпитвам радост, дори щастие. Редом с тях изскача и страхът, че ще разваля нещо. Колкото по-голям опит натрупвам, толкова по-свободен се чувствам. Искам да стигна до предела.

Какви страхове са свързани с бъдещето на твоите ученици? И ако днес срещнеш своя учител от Академията проф. Иван Кирков, за какво би поговорил с него?

Често се сещам за Иван Кирков. Ползата от неговите думи започнах да усещам късно, едва след завършването. Най-силните му думи към нас, неговите студенти, бяха при нашето завършване. Той каза: „Досега се учихте от мен, оттук нататък искам да ме опровергаете.“ Аз изпълних това пожелание, отдавна не приличам на него. И тук идвам до неизбежното заключение за най-младите – художниците и изкуството у нас са оставени сами на себе си. Пътеките за чужбина вероятно ще се затворят заради COVID-19, а творците имат толкова много талант.

Ти се завърна към разказа в изкуството. Защо?

За мен са важни както живописната материя, носеща цвета и енергията, така и сюжетът. Опирам се на фикционални сцени, търсещи прилика с реалността и естествено достигащи до мисълта за тежък цивилизационен срив. Десетилетия наред на разказа в живописта се гледаше с недотам добро око. Какво място за разказ, когато нямаше дори разказ. Аз също имах такъв абстрактен период. Победоносното настъпление на концептуалното изкуство извика отново думите.

Имаш ли, докато рисуваш, образ на зрителя/читателя в съзнанието си?

Никога не съм имал. Но когато се получи нещо на платното, мисля за свои колеги, които са разбирали това, което правя, и са ме окуражавали да продължавам.

Какво очакваш, Динко, от Дядо Коледа в края на тази немислима година?

Бях много малък, когато с майка ми отидохме в издателство „Народна младеж“. Имаше новогодишно тържество, в стаята течеше слаба пясъчна светлина, виждаха се зрънцата, които падаха от крушката. Мъжът с червената дреха беше стъпил на нещо. Когато го доближих да си взема подаръка, видях колко много памук има по лицето, после видях и обувките му – бяха пионерки, имаше ги в магазините, нямаше нищо магическо, нищо загадъчно и нищо истинско. Дядо Мраз не беше истински. Оттогава не ми върви с него, а после и с Дядо Коледа. Аз нищо не очаквам.

Ще се радвам обаче, ако малкият ми син има весели празници – и ще му купя хубав подарък.

Репродукциите са любезно предоставени от галерия „Стубел“. Заглавна снимка: © Ани Петрова