Това не е краят, мой единствен приятелю*

След две години, изпълнени с изтичане на информация към медии, обвинения и присъди, догадки, злостни атаки и какви ли не конспирации: разследването на специалния прокурор Робърт Мълър приключи. Неговата цел бе да установи имало ли е сътрудничество между кампанията на Тръмп и Русия по време на президентските избори през 2016 г., както и дали президентът е превишил правата си и е възпрепятствал правосъдието във връзка със същото разследване. Докладът бе предаден в ръцете на главния прокурор Уилям Бар, чиято задача бе да изнесе заключенията пред Конгреса на САЩ.

От резюмето на Бар разбрахме, че Мълър не открива доказателства членове на кампанията на Тръмп съзнателно да са сътрудничили с Русия. Ала докладът не доведе до така очакваната въздишка на облекчение, тъй като Мълър заяви, че не е открил извършено престъпление от Тръмп, но… не го оневинява. Така това решение остана в ръцете на главния прокурор Уилям Бар, който е заемал същия пост по времето на Буш-старши и който е назначен директно от президента Тръмп.

Така разследването на специалния прокурор, което трябваше да предостави на американското общество политически неутрално и обективно заключение, на практика отново попадна във вихъра на политическите пристрастия. Президентът Тръмп незабавно цитира погрешно доклада, заявявайки, че е напълно оневинен; избирателите му и прилежащите консервативни медии подеха кръстоносен поход срещу инакомислещите, а реакциите на опонентите на президента варират от пълно отрицание до подозрения към Бар и Департамента по правосъдието в политическа сервилност.

Едно е сигурно: краят на разследването на Мълър не означава край на политическата буря, развихрила се във Вашингтон. Поне до публикуването на редактирания доклад, което се очаква в средата на април.

Специалното разследване – контекст и история

Разследването протече в нажежена до червено атмосфера, в която републиканците непрестанно очерняха Мълър и екипа му, а самият Тръмп твърдеше, че е жертва на „лов на вещици“. Междувременно демократите издигнаха Мълър на пиедестал и всяка следваща призовка, обвинение, присъда или разкритие бе третирано като де факто доказателство за вината на президента и пореден жалон по пътя към импийчмънта.

Подобни разследвания по високите етажи на властта не са новост в американската история, нито имат антидемократичния характер, който симпатизантите на Тръмп им приписват, макар по правило те да се провеждат в изключително силна и токсична партийна поляризация. Първите специални разследващи се назначават още към края на XIX в., но в новата история два подобни случая са свързани с републиканеца Ричард Никсън и с демократа Бил Клинтън.

Аферата „Уотъргейт“ започва със серия от материали в „Уошингтън Поуст“ (подобно на разкритията за руска намеса преди две години, които също първо се появиха в медиите) и води до назначаването на специалния прокурор Арчибалд Кокс. С напредването на разследването Никсън заповядва на своя главен прокурор да уволни Кокс, но той отказва и подава оставка заедно със своя заместник. Общественият натиск принуждава Никсън да назначи нов специален прокурор, като той, разбира се, избира човек от своя лагер за позицията. Въпреки това Леон Яворски стига до обвинения срещу президента и негови приближени и по този начин стартира процедура по импийчмънт. Останалото е история.

Разследването на независимия прокурор Кенет Стар за имотните сделки на президента демократ Бил Клинтън през 90-те години също води до доклад, чието подробно оповестено съдържание (създаващо прецедент за настоящия доклад според някои мнения) излага на показ интимния живот на президента, който има връзка с една от своите стажантки – Моника Люински. Опитите на Клинтън да отрича фактите водят до обвинения за възпрепятстване на правосъдието, процедура по импийчмънт и процес в Сената през 1999 г., но не се стига до сваляне на президента от поста му.

Ако има нещо необичайно в разследването на специалния прокурор Мълър, то е, че става въпрос за външна сила: традиционен противник на САЩ – Русия – е замесен директно в избирането на държавния глава. Макар и някои да казват, че щом пряко сътрудничество не е доказано, разследването е напразно, това не отговаря на истината. За последните две години Робърт Мълър обвини 34 души и три компании. Сред тях са началникът и заместник-началникът на кампанията на Тръмп Пол Манафорт и Рик Гейтс, бившият съветник по национална сигурност Майкъл Флин, съветниците в кампанията на Тръмп Роджър Стоун и Джордж Пападополус. Манафорт е получавал милиони долари в ролята си на политически съветник на проруски настроени политици. Друг обвинен от Мълър е Александър Ван дер Цван, зет на руския милиардер Герман Борисович Хан и работил с Манафорт и Гейтс. Пападополус пък лъже ФБР за контактите си с руски представители, сред които и такива, обещавали му компромати за Хилари Клинтън. Обвинени са и 13 руски граждани, три руски компании, в т.ч. Internet Research Agency (IRA), както и 12 руски агенти от разузнаването.

Отделно от разследването на Мълър се прибавя и фактът, че синът на президента – Доналд Тръмп-младши, също се среща с руснаците след обещания за компромати. Тоест разследването бе важен инструмент за изобличаването както на опитите на Русия за намеса във вътрешнополитическите дела на САЩ, така и на степента, в която руските пари и ресурси успяват да проникнат в американската политика.

А сега накъде?

Русия настрана, президентът не е оневинен що се отнася до възпрепятстване на правосъдието, което само по себе си е необичайно решение… или липса на такова. Подобни разследвания обикновено завършват с твърда конкретика, тъй като това е целта на прокурора и правосъдието. Според някои експерти става въпрос за правното тълкуване на „възпрепятстване на правосъдието“; други твърдят, че по този начин Робърт Мълър оставя вратата отворена за още разследвания, които да продължат да търсят истината.

Бар предостави само и единствено резюмето на доклада, а в момента тече редактирането на пълния текст преди публичното му оповестяване. Сред избирателите партийното разделение по този казус е слабо: според анкети на консервативната „Фокс Нюз“ 80% от гласувалите искат докладът да бъде направен публично достояние; същото казват и 87% от гласувалите в проучването на Си Ен Ен. Реакцията на републиканците бе противоречива, но не изненадваща: в понеделник лидерът на републиканското мнозинство в Сената Мич Макконъл блокира резолюция, която призовава за публикуването на разследването на Мълър в пълния му вид. С оглед на оповестеното в петък вечер решение на Бар този ход се оказа напразен. Самият главен прокурор заяви, че е готов да свидетелства пред Конгреса по случая.

Това не означава спокойствие за Тръмп, макар той да отбелязва временна политическа победа. Множество други разследвания и дела, свързани с президента, продължават както на федерално, така и на щатско ниво. Сред тях са процеси по показанията на личния адвокат на президента Майкъл Коен за плащане на подкупи на порноактриси и модели от името на президента. Коалиция от 16 щата заведе дело срещу президента, след като той обяви извънредно положение, за да задоволи избирателите си и да построи стена на границата с Мексико, за която първоначално бе обещал, че ще платят мексиканците. Щатът Ню Йорк съди фондацията на Тръмп за незаконна политическа дейност, а главните прокурори на Мериленд и Вашингтон, окръг Колумбия, заведоха иск срещу Тръмп за нарушение на антикорупционни закони с оглед на бизнес сделките му с чуждестранни правителства.

Ерата „Тръмп“

Краят на разследването на Мълър дава шанс да се фокусираме върху завета на ерата „Тръмп“. Президентът дойде на власт посредством класическия популистки дискурс „срещу“, който по дефиниция канализира успешно протестния вот и гнева на избирателите. Ала до момента Тръмп не успява да предложи конструктивни решения на наболели проблеми като здравеопазването, социалното неравенство, корупцията по високите етажи на властта, адаптирането към глобализацията, преминаването към възобновяеми източници на енергия или опиоидната криза.

Тръмп е парадоксалeн образ. Той въплъщава в себе си the self-made American (човек, издигнал се със собствени усилия и способности; американският идеал), човека от народа, подобно на други президенти като Андрю Джаксън например, и се уповава на националистически и изолационистки убеждения, които в никакъв случай не са новост в американската история (същият Среден Запад, подкрепил Тръмп, е бил твърдо против намесата на САЩ във Втората световна война например). Същевременно той е богат наследник, дълбоко свързан с политическия елит, и през годините в замяна на политически услуги е допринасял с големи суми както към републиканците, така и към демократите. Далеч от това да въплъщава визия и идеали, той третира политиката като бизнес и шоу. Това са част от причините изумителните 65% от членовете на кабинета му с дългогодишен опит да напуснат постовете си през изминалите две години. Те бяха заменени с верни на настоящата партийна линия хора, които рядко възразяват на президента и често споделят някои от най-противоречивите му виждания.

Макар и републиканците да имаха контрол над Сената и Камарата на представителите през първите две години от президентството, Тръмп не успя да постигне резултати в сферата на здравеопазването. Стената на границата с Мексико, която ще бъде платена от американските данъкоплатци и ще коства финансиране за важни проекти, свързани със сигурността (ако въобще бъде изградена), стана причина за най-дългото спиране на работата на федералното правителство в историята на САЩ. Развитието на икономиката остава относително същото като през последните две години от управлението на Обама. Данъчната реформа бе представена като голямата политическа победа на Тръмп. Тя се отрази положително на растежа на икономиката през 2018 г., а първите явни резултати за американските семейства ще могат да се коментират тази пролет, след връщането на данъците.

През февруари т.г. Market Watch обаче заяви, че подемът е бил краткотраен, бюджетният дефицит расте до рекордни нива, а повечето от фирмите не заявяват промени в назначенията или нови инвестиционни планове. Безработицата е ниска, но според изданието полза от реформите са пожънали корпорациите и големите играчи на стоковата борса, а обещания като ренесанс в производството и връщането на трилиони долари от чужбина остават мираж. Що се отнася до външната политика, резултатът дотук е търговска война с Китай, дипломатически рани върху традиционно важни съюзи с Европа и Канада, пълен провал в Северна Корея и легитимиране на диктатори като Путин, Мохамед бин Саламан и Дутерте. Върху Тръмп се прехвърля и отговорността за нарастването на крайнодесния екстремизъм, антисемитизма и разпространяването на дезинформация, макар и да е трудно да се каже кое е било яйцето и кое – кокошката.

Именно това твърди и теорията на конституционното разлагане, развита от професора по право от Йейл Джак Балкин, която обобщава в известна степен причините, довели до избора на Тръмп:

„Конституционално разлагане е процес, който тече от известно време в Съединените щати и […] е причината американската политика днес да е по-малко демократична, по-малко републиканска и много по-близо до олигархията.“ Балкин различава четири симптома на конституционално разлагане: политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи от типа на войната във Виетнам, Ирак и финансовата криза от 2008 г.

През 2015–2016 г. Тръмп бе считан за борец срещу елита и срещу именно това конституционално разлагане, за антисистемен кандидат, за червения картон, който гражданите показват на управляващите. Той трябваше да „прочисти блатото“. Но лобитата все още властват в кулоарите на Вашингтон, раждайки абсурди като отричането на климатичните промени и рекорден брой на въоръжени нападения и жертви вследствие на употреба на огнестрелно оръжие, за които никога няма виновни. Пропастта между най-богатите и най-бедните расте, а вчерашният „елит“, който отхвърляше яростно Тръмп по време на вътрешнопартийните избори, днес е негово вярно ехо. Макар и значително намаляла, миграцията продължава да е неговото главно политическо оръжие.

Докладът на Мълър е финалът на една глава от историята, която продължава да се пише. Това не е краят – нито на сложните кроежи, нито на тихите лъжи.

* От песента The End на The Doors по текст на Джим Морисън. Заглавна снимка: © Jørgen Håland