Дон Кихот, дон Корлеоне, дон Домат

Привет, Нева!

Дон Кихот – от около година и половина поне веднъж месечно незнайно защо се присещам за него или пък попадам на картинки и илюстрации на странната му чорисоподобна* фигура. И много ми се дочита!

Изпитвам известен гняв към шестнайсетгодишната си аз, че не ми стигнаха силите докрай дори за възможно най-съкратената версия на „Дон Кихот“. Причината сигурно се корени в това, че тази класика беше – и е все още – задължителна за четене. Не един път се е говорило за задължителната за изучаване литература – че понеже е наложена отвън, децата често я отхвърлят и по този начин се постига обратен ефект.

Подавам ти топката с това предложение: пусни на свобода въображението си и от позицията на преводач и доста четящ човек сподели с нас един алтернативен подход към това как да се избират книгите за четене в училищата.

Всичко най-добро,
Адриана

Скъпа Адриана,

Аз знам един метод в този живот и той е по любов. Но да започна от другаде, защото колегите ми вече се шегуват, че рубриката за писма от читатели е хипарската зона на „Тоест“, в която каквато и тема да се подхване, отговорът е призив за мир и ягодови полета, цветни сънища в копа сено и „Хубав/Хубава си, какъвто/каквато дойдеш, братко/сестрице!“.

Преди много години бях на сказка, в която участваше Калин Янакиев. По някое време той възкликна нещо, което не помня дословно, но и не забравям оттогава: „Та културата не е естествена!“ Несъгласието му беше към един от събеседниците, който подхвана нещо за присъщото на човека, за онова, дето му идело отвътре и от естеството. Сетих се заради твоето „наложена отвън“…

Всичко, което ни позволява да живеем в група, ни е наложено отвън: културата, правилникът за улично движение, правораздаването, стоенето отдясно на ескалатора в метрото, азбуката, пощите, ДОД, европейските норми за поддържане на чистотата на реките, допустимият състав на хапчето срещу главоболие и прочее. Изработили сме си кодове и им се подчиняваме – не просто за да ни е по-лесно да съжителстваме, а за да ни е въобще възможно. И ако конвенциите ни са несъвършени по самия си замисъл или с времето престанат да отговарят на нуждите ни, те по един или по друг начин губят валидност, могат и трябва да се оборят (като член първи от доскорошната ни Конституция с библейското му звучене: „Да нямаш друга Партия освен мене!“).

Образованието и системата, която го превръща във всеобщо право и задължение, е вероятно най-типичният и най-детайлен пример за неестественост и наложеност отвън, като това може да е сюблимно или трагично в зависимост от времената и нравите… Вижте например класацията в най-новия доклад на Световния икономически форум, която подрежда по качество началното образование в 137 държави. В сюблимната десетка неизненадващо са Финландия, Япония, Швейцария, Белгия, докато България е на срамното 77-мо място, далеч след всичките си посестрими от ЕС и дори под бившите соцстрани, включително Албания (32), Таджикистан (41) и Монголия (68). Трагично е, но не защото тамошните хора са по някакъв начин по-лоши от нас, пък ето, дръпнали са напред в нещо важно, а защото на гражданите на поне 100 от обхванатите 137 страни животът им е сервиран в доста по-суров вид, отколкото на нас. Знаете ли впрочем на кое място сме по „способност да задържим талантите си у дома“? На 119-то. Всеки дефект храни другия, както и всяко умно решение – следващото такова…

Но стига. Излишно е да възпявам образованието с неговата наложеност и наложителност – начално, средно, висше, продължаващо. Ако някой още не си дава сметка, че то е не приятен бонус към най-добруващите общества, а тяхна основа и гаранция, най-вероятно идва от съвсем друг вид координатна система и е приучен да гледа на образованието, труда, семейството и обществото като на хомоти, не на привилегии. И най-вероятно ги „употребява“ по хомотния начин, което ги прави мъчително изживяване. Ето тук ми се ще да се върна към задължителните „предмети“ в училище (бррр, колко твърдо и непрощаващо звучи „предмети“). И към литературата с Дон Кихот. И към метода по любов. И към възможността полезното да се съчетае с приятното и необходимото да стане желано.

Одисей, Хамлет, Дон Кихот, Малкият принц – тези уж безкрайно различни главни герои (но все злополучни и знаменателни, поучително възвишени и от мъжки пол) са част от културния код, с който общува Европа, а често и планетата. Ако не искаме да сме неграмотни или неми в това общуване, не можем да не усвоим тези „букви“. Бих добавила към тях Пинокио, Том Сойер, Нилс Холгерсон и Филип Марлоу, а може би дори Винету и Тимур с все командата му, плюс куп други, за да разкажа за повече географски ширини, строеве, душевни разположения, традиции. И бих разширила групата с десетки женски персонажи – от Антигона и лейди Макбет до Джейн Еър и Пипи Дългото чорапче, или от Ариадна и Неродената мома до Алиса и Мери Попинз… Неотдавна попаднах на една смешна детска енциклопедия на швейцарката Адриен Барман, която ме очарова. Тя събира стотици животни от цял свят по признаци като: скитащи, предани, клепоухи, дълговрати, архитекти, снежнобели, стадни, митични, царствени… Ей така ми се играе с литературата за гимназията например.

Ако наистина си отпусна въображението, бих групирала тематично, но парадоксално – в христоматии с откъси и кратки анонси, които да съблазняват и подтикват към прочитане на цялото произведение – автори, герои, мотиви, стилове. Дон Кихот, дон Корлеоне и дон Домат. Аничка Дребосъчето и Ана Каренина. Шерифската звезда, еврейската звезда, Витлеемската звезда. Макондо, Спун Ривър, Черказки. Представяте ли си какви възможности открива това за обсъждане без вцепенение от канона, за скитане и вникване, и игра, и избор на роля, на мироглед? Рицаря на печалния образ със Сирано дьо Бержерак и със Скитника на Чаплин (ами да: киното е неразделна част от културата ни от последните 100 години и е в тясно родство с литературата), както и с „Бай Ганьо“ на Алеко и „Рицар на Светия дух“ на Боян Папазов (защото българската литература в гимназията на моето въображение не е в резервàта на националното, а на воля в света). Бих започнала разговор за феминизъм от либретото на „Мадам Бътерфлай“ и пиесата „Човешкият глас“. Войната бих обсъдила през „Пътешествие до края на нощта“ на Селин, „На края на географията“ на Лобу Антунеш и „Фуга на смъртта“ на Целан. За постапокалиптична разходка бих взела „Денят на трифидите“ на Джон Уиндъм, „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич и сценария на „Сталкер“ на Тарковски („… только этого мало…“).

Бих включила комикси; бих направила раздел „наука и литература“; бих потърсила книги, проникнати от музиката или изобразителното изкуство; бих се вгледала в близките ни съседи от Албания и в далечните ни съседи от Австралия; бих наредила болката и смъртта редом с насладата и живота, за да е ясно, че са части от цяло. Бих събрала белетристиката с философията и психологията, с разказите на пътешественици и етолози (ами да, етолози – може никога да не разберем в детайли причините за Нобела на Конрад Лоренц, но книгите му за животни със сигурност ще ни обяснят по-добре човека). Бих представила с по нещо всички преведени на български епоси. В литературата има място и избор и ако малките се чувстват не радушно поканени, а насила въвлечени, грешката е на големите.

(Една голяма скоба. Екерсли. Опитах се да се сетя изпитвала ли съм някога чувства към учебник, и се сетих: да, към един ксерокопиран наръчник по английски за чужденци, който се разпространяваше от човек на човек в соцвремената – моето семейство го притежаваше в леко опърпан вид, подвързан в кораво тъмносиньо, и го наричаше просто „Екерсли“. Току-що установих, че четирите му тома са публикувани за първи път от 1938 до 1942 г. Излиза, че когато съм била дете, съм обичала английски учебник, датиращ отпреди раждането на майка ми. Не беше трудно. Обичах го, защото уроците в него разказваха история, която се разгръщаше последователно и интригуващо като роман в подлистник, имаше чувство за хумор, беше ясна, богата на информация и прелестно илюстрирана – част от картинния материал бяха карикатури от Punch…)

Адриана, твоето шестнайсетгодишно аз ти е направило услуга. Ако прочетеш за първи път „Дон Кихот“ доброволно, и то на възраст, по-близка до петдесетте години на главния герой, ще изпиташ такова удоволствие, каквото никое хлапе – въпреки гладните си детински сетива и острите си млечни зъбки – няма ресурс да изпита. Историята на нашия „як, но мършав“ идалго е за хора, подишали прахта на някакъв път, подобаващо посинявани в не едно падане, събрали безсъния в торбичките под очите си и доказателства, че в повечето приключения „единствената придобивка е да ти счупят главата или да ти отрежат ухото“. Нали се сещаш как децата и възрастните гледат цирк? Децата се възторгват от видяното без представа за трудността му (защо акробатите да не хвърчат из въздуха като джиновете от приказките, а жонгльорът да не оцелява с лекота във вихрушка от запалени факли, щом анимационните герои могат?), а възрастните се възторгват, защото се ужасяват и се чудят, и кимат с разбиране…

Има и още нещо: на български разполагаме с великолепен, все още съвременен превод на романа – твърди се, че преводите остаряват на около 30–35 години, но този на Тодор Нейков е забележително свеж и досега. Моята мексиканска приятелка Лисет ми разказа как тях в училище са ги карали да четат „Дон Кихот“ на 12: „Всички бяхме травмирани от тази книга. Когато си от Латинска Америка, е трудно да забравиш, че си резултат от поражение. А „Дон Кихот“ е книга на победителя, и то на езика от епохата на Конкистата, който днес ни е непонятен, даже враждебен…” Не се сърдѝ на ученичката Адриана, ами яхвай твоя skinny caballo и потегляй през несъкратената версия на български, за да си доставиш няколкостотин страници наслада с език, колорит, народни мъдрости и светли тъги. Vale**.

*Chorizo e вид испанска наденица.
**Vale е последната дума от “Дон Кихот”, нещо като днешното „Довиждане!“ или „Всичко добро!“. На латински значи буквално „Бъди здрав!“ или – съвсем на място в нашия случай – „Здравей!“.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.