Ситуацията с ромите: всичко е на ръба. Разговор с Дора Петкова

Дора Петкова е експерт по развитие на гражданското общество и политиките за социално включване. Социолог по образование, тя работи професионално като консултант и ръководител на проекти по национални и международни програми, насочени към ромската общност. Член е на Етичната комисия на Сдружение „Национална мрежа на здравните медиатори“. Работи и в Германия, община Хам. С нея разговаря Марин Бодаков.

Да започнем с въпроса, с който приключихме разговора с проф. Ивайло Търнев: как стигнахме дотук? Как дефинирате отношението на централните и общинските власти към ромските общности и техните квартали преди началото на карантината?

От няколко години работя пряко с местните власти в различни български общини във връзка с политиките за социално включване. Правя уговорката, разбира се, че нямам поглед върху всички общини. До момента съм наблюдавала три типа отношение – дискриминативно, формално/имитационно и неподправено социално отговорно поведение.

Коя е най-масовата реакция?

От векове някои ромски общности са изключени от обществото ни. Повечето, но не всички, живеят в обособени, отдалечени, изолирани гета, квартали, махали – и това не е по тяхно желание. От географското разделение се стига и до по-дълбокото – на „ние“ и „те“, на „наши“ и „чужди“. Да, така ще бъде, докато децата ни не започнат да играят и учат заедно, докато не започне някаква дегетоизация, докато в учебниците не се преподава история на ромите, докато безразлично приемаме обръщението между младежи „мръсен циганин“, „мангал“ и т.н. за нещо нормално, докато допускаме политици да обиждат с езика на омразата, а прокурори и съдии да ги оправдават.

Много роми в България работят, плащат данъците си, квалифицират се, образоват децата си, студентите се увеличават всяка година. Но има и социално изключени групи, които трудно оцеляват – и така е от години. Социалното приобщаване на маргинализираните групи и наблюдението на процесите на изключване присъстват в редица документи и стратегии, но на практика рядко попадат във фокуса както на местните, така и на националните институции. Няма представителни и актуални данни колко точно са маргинализираните, социално изключени групи у нас и къде се намират на географската карта, каква точно е тяхната специфика. Затова бедността и изключването у нас се унаследяват.

За съжаление, все още значителна част от общините предпочитат удобно да не забелязват проблемите на ромските квартали, да не се занимават и да не планират никакви или почти никакви подобрения, особено по въпросите на жилищната политика и жилищните условия – регулирането на земята, узаконяването на домовете, подобряването на инфраструктурата. В общинските планове за интеграция повече мерки се предвиждат в областта на образованието, здравеопазването. Има махали и квартали или части от тях, в които условията за живот са сравними с тези в най-бедните страни по света.

Тук бих искала да поясня, че въпросите, свързани с жилищната политика и незаконното строителство, са доста сложни и в някои случаи изискват освен желание за промяна, и средства, с каквито общините не разполагат. Ако искаме подобрение, е необходимо да се предприемат мерки на национално ниво – промени в законодателството, да се улеснят процедурите за узаконяване, да се реши проблемът с адресните регистрации, да се облекчи работата на местната власт и ромите, които искат и имат възможност да си плащат данъците, да имат собственост, да живеят в законни жилища. Поставям за пореден път въпроса за жилищната политика, защото той е пряко свързан с общественото здраве и със създалата се извънредна обстановка.

Ситуацията на социално изключените групи е динамична и неясна, те живеят върху земя извън регулация, в незаконни постройки, някои – без адресна регистрация, без ток и вода, без здравни осигуровки, отдалечени от самите ромски квартали; някои пътуват и често сменят местоживеенето си, търсейки препитание и работа. Живеят в паянтови постройки или бараки, дори в землянки, семействата са многодетни, хората са неграмотни или с ниско образование, наблюдават се повече ранни бременности и раждания, има хора без лични документи, децата не посещават детска градина, а понякога и училище, възрастните са безработни. С тези хора не желае да общува никой – нито институциите, а понякога и останалите роми от общността, от квартала.

Моят кратък отговор на въпроса Ви защо се стигна дотук, е следният: защото не приемаме ромските квартали като част от цялото – от нашия град, от нашата община; защото не приемаме ромите като наши съграждани, като равноправни граждани на страната ни. Защото не осъзнаваме, че ние всички сме един организъм.

Струва ми се, че коронавирусът е само катализатор за видимостта на кризата в гетата?

Националните и местните институции добре познават проблемите в ромските квартали и в същото време дават препоръки, неадекватни и неизпълними за хората, които нямат вода, живеят много по-нагъсто, а понякога в близост до сметища, заедно с бездомните кучета. След обявяването на извънредното положение описаните проблеми започнаха да изплуват на повърхността един по един. Повечето от тях бяха идентифицирани от здравните медиатори, подпомагани от активни хора от общността, които на много места са единствените, работещи на терен ежедневно – както по време на епидемията, така и преди нея.

Липсата на вода по време на епидемия е огромен проблем, посланията на здравните власти и институции да се спазва хигиена и да се мият често ръцете звучат неадекватно за хората, които от години живеят без вода. С наближаването на лятото там, където няма вода, има риск да възникне и епидемия от хепатит А. Такива места насред махалите и кварталите има доста, например в Николаево, Луковит, Царево, Ябланица, махали в Ловеч, Казанлък, селата около Карлово – Певците, Христо Г. Даново, Розино и много други.

Продължавам с боклука и сметосъбирането – в махалите и кварталите от години няма достатъчно контейнери, боклуците преливат, образуват се нерегламентирани сметища, които не се почистват нито от местната власт, нито от живеещите там. Като добавим липсата на асфалт и уличните кучета, които разнасят боклука, за каква хигиена изобщо можем да говорим?

Адресните регистрации: затруднява се поставянето под карантина на контактните лица, чиято адресна регистрация по лична карта не съвпада с реалния адрес. Този проблем лъсна във „Факултета“ и „Филиповци“. Затруднява се обхващането именно на най-маргинализираните семейства при раздаването на продукти от първа необходимост – храни, дезинфектанти и т.н. Те не са в традиционните списъци на социалните институции за помощи именно защото често нямат адресни регистрации по местоживеене, а има и хора без лични карти. Обикновено това са млади многодетни семейства, изключени за пореден път от системата. Засилва се обедняването на децата – получаваме сигнали за гладуващи бебета и деца именно от социално изключените групи.

Следващ проблем е увеличаващата се безработица на доскоро работещите у нас и в чужбина, особено на тези в сивата икономика. Както и липсата на здравни осигуровки – всички знаем, че около 70% от хората в уязвимо положение нямат здравни осигуровки. Промененият преди 5 години Закон за здравното осигуряване, според който осигуровки са дължими за 5 години назад, за много хора води до отказ или отлагане на посещение при лекар.

Не ми се мисли и какво ще стане с образованието на децата от такива семейства…

Това са само част от нерешените проблеми, които би трябвало да светнат като червена лампа, да накарат местни и национални власти дълбоко да се замислят и да започнат да действат. Защото ако не се притесняват за ромите, то би трябвало да се притеснят за себе си. Ако Общината си свърши работата поне за хигиената в квартала, то това ще е по-добре и за живеещите в центъра; ако има по-малко болни в махалите, това ще е добре и за другите. Логиката е напълно ясна.

Наблюдавате ли днес расистки реакции – и в институциите, и на терен? И как могат те да бъдат типологизирани?

Затварянето на кварталите „Филиповци“ и „Факултета“ в София са дискриминативни действия, плод на нерешените дългогодишни проблеми, на неглижиране и безсилие. Вече е подадена жалба в Комисията за защита от дискриминация и аз подкрепям този акт. Не разбирам защо цяла България беше уведомена колко са болните във „Факултета“, „Филиповци“, „Буковлък“, пещерския квартал „Луковица“, а не ни информират за болните в софийските квартали „Младост“, „Люлин“, „Лозенец“, в идеалния център. Пред тях дали ще има КПП-та?

Свидетели сме на доста непоследователни действия и послания, които объркват гражданите, но въпреки това бях приятно изненадана, когато чух и призиви да не се посочват болните с пръст, да не се стигматизират отделните групи. Това беше разумно, обнадеждаващо, демократично послание. Но уви – за кратко. КПП-та бяха поставени в много ромски квартали още при първите завърнали се от чужбина заради неспазването на дисциплината. Много от ромите се съгласиха с тези мерки. Здравните медиатори, образователните медиатори, активните хора от общностите – всички те съдействаха на полицията, районните здравни инспекции, общините. И ще продължават да го правят.

С огромните усилия на хора от общността, здравни медиатори, добронамерени полицейски служители, представители на районните здравни инспекции като че ли напрежението към момента е овладяно. Но вниманието трябва да е изключително изострено, защото всичко е на ръба. А както и проф. Търнев посочи, заедно с вируса настъпва обедняването. Здравните медиатори все по-често повтарят, че „гладът е по-силен от страха“. При тези обстоятелства, отворим ли кутията на Пандора, няма връщане назад.

Кои са проявите на дискриминация и нарушаване на права във „Факултета“ според хората от общността и здравните медиатори, с които контактувате?

Работодатели освободиха или оставиха в неплатен отпуск хора от квартала само защото живеят там. Не се допускат хора да излизат извън „Факултета“, до хранителни магазини и аптеки в съседство. В квартал с население от 30 000 души дали са достатъчно хранителните магазини и аптеките на неговата територия? Има и оплаквания, че полицията проявява лошо отношение към хората. Здравните медиатори там са три жени, които работят ежедневно под стрес и напрежение, въпреки че се страхуват. Ресурсът от хора на терен не е достатъчен.

Добре е, че в такива моменти общността се мобилизира, самоорганизира, самоподпомага и някак успява да се справи. Все още. Навсякъде има дарителски акции в ромските махали – най-вече от роми роднини в чужбина. Солидарността с обедняващите е факт, но това е така само защото общността добре познава глада и мизерията. А може би и защото знаят, че на някои хора просто няма кой друг да помогне!

Разкажете ни за конкретен здравен мeдиатор. Как минава един негов ден?

Ще ви разкажа за Мануш. Той е от село Глава, община Червен бряг, и е здравен медиатор от миналата година. Споделя, че е на терен още от първия ден на извънредното положение. В селото живеят около 600 души, повечето от които социално слаби и без здравни осигуровки, нямат и социални помощи. Казва, че е на разположение на хората 24 часа. Обикаля и помага на общността от селата Радомирци, Реселец, Ракита, Горник, където бедността е още по-голяма. Вода от ВиК тук няма, но хората са се приспособили както могат и имат сонди и герани. Е, не е ясно какво е качеството на тази вода…

Мануш е отдаден на работата си. Семейството му – също. Разказва ни за една трагедия, която сполетяла селото. На 31 март момче на 18 години, в 12-ти клас, помага на възрастна съседка да си осигури дърва за огрев. Качва се на дърво, за да отсече клон – и пада. Счупва си гръбначния стълб. В софийска болница за операция и поставяне на импланти искат 6800 лв., което е непосилно за бедното четиричленно семейство. Всички в селото уважават дванайсетокласника, той е добро момче, помага на хората. Цялото село дарява средства. Мануш ръководи акцията: дарява почти цялата си минимална заплата, средства дават и много хора от общността – семействата на 11 негови съученици, пенсионери, общински съветници, земеделски производители, евангелската църква. За три дни парите са събрани. Операцията е успешна, но не е ясно дали и кога момчето ще стъпи на крака. Нуждае се от средства за рехабилитация. Днес заварих Мануш пред Общината с молба за еднократна помощ за семейството.

После денят му продължава – обхожда карантинирани, 150 души са се върнали от чужбина, а и още ще се връщат. Информира, разяснява, попълва документи, купува лекарства на хората от селата, защото там няма аптека. Общината му е гласувала пълно доверие.

Мануш разказва, че в началото ромите отричали съществуването на коронавируса. Не всички спазвали указанията. От няколко дни обаче е различно – усеща се страх заради заразените в Плевен. Рядко се излиза от вкъщи. Парковете и градинките са празни. Мануш получи предпазни средства от Националната мрежа на здравните медиатори, но в аптеките в Червен бряг няма маски, спирт и дезинфектанти. В обществените сгради не пускат пенсионерите без маски. Мануш им дава от своите, колкото има.

От глада Мануш се притеснява най-много. За селата казва, че там хората са забравени от Бога. Дори и да са имали работа, тя е била в сивата икономика. Тук още няма помощи и хората са от онези, дето ги няма в списъците. Дето са невидими, но живи…

Сигурно не знаете, но на ромски името Мануш означава „човек“.

Заглавна снимка: © Анета Василева, WhATA